сутринта. Беше чула името на брат си да излиза от устата на онзи полицейски детектив. Отначало си бе казала, че е грешка. Но мъжът по телевизията го бе повторил няколко пъти:
След известно време с усилие на волята тя се успокои и се залови за работа.
Роузмари Бар работеше като секретарка в адвокатска кантора с осем съдружници. Подобно на повечето кантори в малките градове на Средния запад, и нейната вършеше от всичко по малко. При това съдружниците се отнасяха добре към служителите си. Заплатата не беше нещо кой знае какво, но работата имаше други предимства. Например Роузмари получаваше пълен пакет социални осигуровки. Освен това вместо секретарка се водеше правен сътрудник. И не на последно място, кантората оказваше на служителите си всякаква правна помощ и водеше дела от тяхно име безплатно. В повечето случаи ставаше въпрос за завещания, заверки на документи и бракоразводни дела, за застрахователни удостоверения и дребни пътни произшествия, не за правна защита на пълнолетни братя или сестри, несправедливо обвинени в масово убийство със снайперска карабина. Роузмари знаеше това. Но си каза, че въпреки всичко си струва да опита.
И така, тя позвъни в дома на съдружника, за когото работеше. Човекът беше специалист по данъчно право, затова се обади на адвоката, който се занимаваше с углавни дела. Последният на свой ред позвъни на управляващия съдружник на фирмата, който незабавно свика съвещание на всички съдружници. Съвещанието се проведе по време на обяд в кънтри клуба. В дневния ред имаше една-единствена точка: как да откажат на Роузмари Бар по най-тактичния възможен начин. Защото да поемат защитата по дело от подобен характер беше извън сферата на техните възможности. А също и на намеренията им. От това щяха да настъпят сериозни последици за обществения им статус. По този пункт всички незабавно постигнаха съгласие. Но пък от друга страна, бяха лоялни към персонала си, а Роузмари Бар беше безупречна служителка с дългогодишен стаж при тях. Те прекрасно знаеха, че Роузмари няма пари, понеже данъчните й декларации минаваха през фирмата. Можеше да се предположи, че брат й също няма пари. Но пък от друга страна, конституцията гарантираше на всеки гражданин добра правна защита, а те нямаха особено голямо доверие в служебните защитници. Можеше да се каже, че неблагополучията на брат й бяха за тях сериозно морално изпитание.
Най-после се намери решение. Предложи го адвокатът по углавните дела. Казваше се Дейвид Чапман. Беше кален в битки ветеран, който познаваше Родин от окръжната прокуратура. И то доста добре. В неговото положение би било действително невъзможно да не го познава. Двамата си приличаха като две капки вода, израснали бяха в един и същи квартал и сега работеха в една и съща област, макар и от противоположни страни на барикадата. Така че Чапман отиде в пушалнята, извади мобилния телефон от джоба си и позвъни на Родин в дома му. Двамата юристи си поговориха откровено и изчерпателно. После Чапман се върна на масата за обяд.
— Случаят е пределно ясен — каза той. — Братът на мис Бар се е накиснал до шията, че и по-нагоре. Доказателственият материал на Родин е железен, изпипан до последния детайл. Сигурно един ден за него ще пише в учебниците. Всичко си е на мястото. Празно няма.
— Той докрай ли беше искрен с теб? — запита управляващият съдружник.
— Между стари приятели няма място за увъртане — отвърна Чапман.
— Е, и?
— Можем да пледираме най-много за смекчаване на присъдата. Ако вместо инжекция получи доживотен затвор без право на замяна, това вече ще е голяма победа за нас. И това е всичко, на което мис Бар може да се надява. Както и онзи умопобъркан неин брат, при цялото ми уважение към нея.
— Доколко можем да се намесим? — запита управляващият съдружник.
— Само на етапа на произнасяне на присъдата — отвърна Чапман. — Понеже той бездруго ще се признае за виновен.
— Имаш ли нещо против да се заемеш?
— Само при тези условия.
— Колко часа работа ще ни струва това?
— Не много. Понеже на практика не може да се направи нищо.
— Какви основания имаме да искаме смекчаване на присъдата?
— Доколкото знам, той е ветеран от войната в Персийския залив. Така че може да е взимал нещо, да си лекува нервите. Или е имал посттравматично разстройство на личността. Може да се договорим предварително с Родин. Да го поканим на обяд или нещо такова.
Управляващият съдружник кимна. После се обърна към специалиста по данъчно право:
— Можеш да кажеш на твоята секретарка, че сме готови да направим всичко по силите ни, за да помогнем на брат й в този час на нужда.
Бар бе преместен от предварителния полицейски арест в окръжния затвор още преди сестра му или Чапман, или който и да било друг да се бяха видели с него. Бяха му взели одеялото и пижамата, като вместо това му бяха дали затворническо бельо, оранжев гащеризон и гумени чехли за баня. Окръжният затвор не беше комфортно място. Имаше неприятна миризма и беше твърде шумно. Поради пренаселеност социалните и етническите напрежения, които на улицата оставаха под контрол, вътре избухваха с пълна сила. Арестантите бяха наблъскани по трима в килия, а не достигаше и охрана. На новодошлите им викаха шарани и ги оставяха да се оправят сами.
Само че Бар бе служил в армията, та за него културният шок не беше чак толкова страшен, колкото можеше да се очаква. След като оцеля като шаран в течение на два часа, той бе отведен в стаята за разпити. По пътя му казаха, че там го чака адвокат. Самата стая представляваше тясно помещение без прозорци, с маса и два стола, завинтени за пода. На единия стол седеше някакъв мъж, който му се стори смътно познат. Върху масата беше поставен портативен магнетофон. Приличаше на уокмен.
— Казвам се Дейвид Чапман — каза седналият мъж — и съм защитник по углавни дела. Адвокат, с други думи. Сестра ви работи в нашата фирма. Помоли ме да ви помогна. — И ето, дойдох.
Бар не каза нищо.
— Разговорът ни се записва — каза Чапман. — Аз го записвам. На касетка. Предполагам, че не възразявате.
Бар мълчеше.
— Мисля, че сме се срещали веднъж — продължи Чапман. — На коледното парти на фирмата. Преди години.
Бар продължи да мълчи.
Чапман изчака малко.
— Обвиненията са много сериозни — каза той.
Бар не отговори.
— За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.
Бар седеше и го гледаше. Няколко безкрайни минути не каза нищо. Накрая се наведе напред към малкото магнетофонче на масата и произнесе първите си думи от предишния следобед насам. Той каза:
— Хванали са не този, когото трябва.
— Не съм аз този, когото търсят — поясни Бар.
— А кой е той? — запита веднага Чапман. Добър тактик, с голям опит в съдебни разпити, той знаеше как да накара събеседника си да говори. Като наложи някакъв ритъм на въпроси и отговори. Въпрос. Отговор. Въпрос. Отговор. По този начин устите им се развързваха. Попаднеха ли в ритъма, казваха си всичко.
Но вместо да проговори, Бар отново потъна в мълчание.
— Нека да изясним нещо от самото начало — каза Чапман.
Бар мълчеше.
— Отричате ли? — запита Чапман.
Бар не отговори.
— Е? Отричаш ли? — премина на „ти“ Чапман.
Мълчание.
