Един изстрел

от вода и само с тънък слой тиня по дъното, той имаше тъжен и запуснат вид. На отсрещния му край, леко вдясно, се издигаше новото крило на обществения гараж. Падаше се малко по-ниско спрямо площада. Разликата във височината беше около половин етаж.

— Вие бяхте ли тук — запита той, — когато се случи това?

— Да — отвърна тихо Хелън Родин.

— Видяхте ли всичко?

— Отначало не. Чух първите три изстрела. Прозвучаха много бързо един след друг. Първо един, после кратка пауза, после два почти едновременно. После отново пауза, малко по-дълга, но едва ли е била повече от секунда. Колкото да стана от мястото си и да погледна през прозореца. Беше ужасно.

Ричър кимна. Смело момиче, каза си той. Чува изстрели и вместо да се скрие под бюрото, отива да види какво става. После си повтори наум: Първо един, после кратка пауза. Сякаш опитен снайперист бе изчакал да види къде е попаднал първият изстрел, със студена цев. Толкова параметри определят попадението — студената цев, разстоянието, посоката на вятъра, улавянето на целта през мерника.

— Видяхте ли да умират хора?

— Двама — каза тя, застанала зад гърба му. — Беше ужасно.

— Двама с три изстрела?

— Веднъж е пропуснал. Или с четвъртия, или с петия изстрел. От полицията не са сигурни. Откриха куршума във фонтана. Затова е празен. Трябваше да източат водата.

Ричър не каза нищо.

— Куршумът е веществено доказателство — продължи тя. — Чрез него е идентифицирано оръжието на престъплението.

— Познавахте ли някого от убитите? — запита той.

— Не. Всички са случайни хора, струва ми се. Попаднали не там, където трябва.

Ричър отново не отговори.

— Видях изстрелите — продължи тя. — Ей там, в тъмното. Като малки ярки проблясъци.

— Дулен пламък — поясни Ричър.

Той се извърна от прозореца. Тя му подаде ръка.

— Хелън Родин. Съжалявам, че не ви се представих веднага.

Ричър пое ръката й. Беше топла и енергична.

— Просто Хелън? — запита той. — А не Алена Алексеевна или нещо такова?

Тя го погледна стъписано.

— Откъде, по дяволите, знаете това?

— Запознах се с баща ви — каза той и пусна ръката й.

— Така ли? Къде?

— В службата му. Току-що.

— Били сте при него? Днес?

— Оттам идвам.

— Но защо сте били в неговата служба? Вие сте мой свидетел! Той не е трябвало да ви вижда.

— Много държеше да поговорим.

— И какво му казахте?

— Нищо. Задавах му въпроси.

— Какви въпроси?

— Исках да разбера колко са силни уликите му. Срещу Джеймс Бар.

— Джеймс Бар е мой клиент. А вие сте свидетел на защитата. Трябвало е да говорите с мен, не с баща ми.

Ричър не каза нищо.

— За жалост доказателственият материал срещу Джеймс Бар е твърде солиден.

— Откъде знаете името ми? — попита Ричър.

— От Джеймс Бар, разбира се — каза тя. — Откъде другаде?

— От Бар?! Не мога да повярвам.

— Тогава чуйте това.

Тя се извърна, пресегна се съм бюрото си и натисна копчето на стар касетофон. Ричър чу непознат глас да казва: „Нямаш полза да отричаш.“ Хелън натисна бутона за пауза и задържа пръста си на него.

— Това е първият му адвокат. Вчера се сменихме.

— Как така? Той не беше ли в кома?

— Формално съм наета от сестрата на Бар. Тя му е най-близката роднина.

После Хелън вдигна пръст от паузата, чу се съскане, шумове като от затворено помещение и накрая един глас, който Ричър не бе чувал цели четиринайсет години. Но който веднага позна, защото си беше същият като тогава — нисък и плътен, леко дрезгав. Глас на мъж, който говори рязко. Гласът каза: „Доведете ми Джак Ричър.“

Ричър замръзна от изумление. Хелън Родин натисна стопа.

— Видяхте ли? — каза тя. После погледна часовника си. — Десет и половина. Ако изчакате малко, ще можете да участвате в срещата ми с клиента.

Тя го показа на гостите си като фокусник на циркова арена, който вади зайче от цилиндъра си. Първият, който влезе в кабинета й, беше някакъв мъж, когото Ричър веднага определи като бивш полицай. Казваше се Франклин частен детектив, който работел с правни кантори. Двамата се здрависаха.

— Вие сте почти неоткриваем! — каза Франклин.

— Грешите — каза Ричър. — Аз съм напълно неоткриваем.

— Бихте ли ми обяснили защо? — В погледа на Франклин се четяха и други въпроси. Чисто полицейски. Като например: Колко струва тоя тип като свидетел? Откъде се взе? Дали не е престъпник? Беглец от закона? Ще спечели ли доверието на съдебните заседатели?

— Това ми е нещо като хоби — отвърна Ричър. — Или по-скоро личен избор.

— Значи сте чист?

— Можете да ядете от шепите ми.

После влезе една жена. Някъде между трийсет и пет и четирийсетгодишна, облечена като невзрачна чиновничка, недоспала и видимо разтревожена. Но въпреки уплахата не беше грозна, още по-малко непривлекателна. Имаше вид на почтена, симпатична жена. Дори беше хубавичка. Сестрата на Джеймс Бар. Ричър я позна от пръв поглед. Същият цвят на лицето, косата и очите като на Бар, само че с по-меки, женски черти, плюс възрастовата разлика.

— Аз съм Роузмари Бар — представи се тя. — Толкова се радвам, че ни намерихте. Сякаш Господ ви прати. Сега наистина вярвам, че ще успеем.

Ричър не отговори.

Към кантората на Хелън Родин нямаше зала за съвещания. Ричър си каза, че и за това още не й е дошло времето. Дали щеше някога да дойде, бе трудно да се каже. Да, ако й провървеше в бизнеса. Така че всички влязоха в кабинета й. Хелън зае мястото си зад бюрото. Франклин приседна на единия ъгъл на плота. Ричър се облегна на рамката на прозореца. Роузмари Бар крачеше нервно напред-назад. Ако на пода имаше килим, щеше да отъпче пътека по него.

— И така — взе думата Хелън Родин, — обявявам стратегията на защитата. Като минимум, смятаме да пледираме невменяемост. Но крайната ни цел е нещо повече от това. Колко повече, ще зависи от редица фактори. И в тази връзка най-напред искам да чуем какво има да ни каже мистър Ричър.

— Не мисля, че ще се зарадвате — каза Ричър.

— Моля?

— Не мисля, че това, което имам да ви кажа, ще ви зарадва.

— Защо смятате така?

— Защото сте си направили погрешен извод.

— А именно?