Един изстрел

— Нищо не е знаел, госпожо. Много съжалявам, но не е имало как да знае. Тези типове изобщо не ги беше виждал преди. Нямаше представа кои са. Когато го залових, не каза нищо. Пък и отскоро го бяха пратили в Кувейт Сити. Не познаваше обстановката. Просто му се убивали хора. За удоволствие. Така поне ми призна, в личен разговор, преди всичко останало да излезе наяве.

В стаята отново настана мълчание.

— Така че ние потулихме историята и тихомълком го изведохме оттам — продължи Ричър. — Официалната версия беше, че ония четиримата са убити от засада от палестинци, което беше твърде правдоподобно за Кувейт Сити през 91-ва. Но в мен остана едно гадно усещане от тази история. Не че беше най-страшната, която съм виждал във войската, но не беше и най-приятната. Джеймс Бар отърва кожата, и то по една случайност, след като беше извършил четворно убийство. Затова, преди да си тръгне, аз наминах да го видя и го предупредих, че за да оправдае големия си късмет, от този момент нататък е длъжен да стане образцов гражданин и никога да не нарушава закона, докато е жив. Предупредих го, че ако дори само си помисли да извърши нещо нередно, ще го открия, където и да е, и ще му стъжня живота.

Този път мълчанието в стаята продължи няколко минути.

— И така, аз дойдох — обади се пак Ричър.

— Информацията ви сигурно е поверителна — каза Хелън Родин. — Имам предвид, че не може да се използва в съда. Иначе ще стане страхотен скандал.

Ричър кимна.

— Строго поверителна. Съхранява се в специалния архив на Пентагона. Затова попитах дали и този разговор е поверителен.

— Ако излезе от вас, можете здравата да загазите.

— И преди ми се е случвало да загазя. Тук съм, за да разбера дали си струва да загазя отново. Доколкото виждам, няма да се наложи. Мисля, че баща ви може и сам да тикне Джеймс Бар зад решетките. Но ако му потрябва помощта ми, винаги може да разчита на нея.

Едва тогава Хелън Родин разбра.

— Дошли сте, за да ми извивате ръцете — каза тя. — Така ли е? Да ме предупредите, че ако се натягам прекалено, ще ме сритате в кокалчетата.

— Дошъл съм, за да си изпълня обещанието — каза Ричър. — Онова, което дадох на Джеймс Бар.

Той затвори вратата след себе си и ги остави вътре — три мрачни, покрусени човешки фигури в тясната стая. Взе асансьора и се спусна до партера. На втория етаж вратата се отвори и Ан Яни отново се качи при него. За момент Ричър си помисли, че тя сигурно по цял ден се вози нагоре-надолу в асансьорите с надеждата някой да я познае. Да й поиска автограф. Той дори не я удостои с поглед. Слезе заедно с нея на партера и пое към изхода.

За момент се спря на площада пред сградата. Колкото да реши накъде да поеме. Състоянието на Джеймс Бар усложняваше нещата. Ричър нямаше никакво желание да го чака, докато дойде в съзнание. Той може би щеше да остане в кома със седмици. Или завинаги. А Ричър не обичаше да чака. Привличаше го движението. Не го свърташе на едно място повече от два дни. Само че нямаше голям избор. Не можеше да намекне каквото и да било на Алекс Родин. Не можеше да му остави телефонен номер: Обади се, ако има нещо. Първо, защото нямаше телефон. И второ, защото педант като Алекс Родин щеше да се хване за намека, да го човърка, върти и преобръща от всички страни, докато стигне донякъде. Във всеки случай връзката с Пентагона нямаше да му убегне. Ричър дори го бе попитал дали Хелън е получила името му от Пентагона. Това беше непростима небрежност. Рано или късно Алекс Родин щеше да се сети да рови и там. Щеше да си каже: Тук има нещо скрито-покрито и единствено от Пентагона мога да науча какво е. Там, разбира се, щеше да се сблъска с бетонна стена. Но Родин нямаше да се остави лесно. Щеше да се обърне към медиите. Може би към Ан Яни. Тя щеше с радост да се отзове заради поредната сензация. В крайна сметка Родин сам не си вярваше достатъчно, че може да спечели делото, ако не разровеше всичко, което имаше за разравяне. И нямаше лесно да се откаже от тази следа.

А Ричър за нищо на света не искаше историята да се разчува. Освен при крайна необходимост. Ветераните от Залива и без това се бяха напатили достатъчно с разните химикали и радиация, които бяха минали пред дробовете им. Сега им липсваше само позорът на Джеймс Бар. Хората щяха да си помислят: Всичките са такива. А самият Ричър знаеше прекрасно, че далеч не всички бяха такива. Армията в Залива беше като цяло добра. Затова той не искаше онази история да се разчува, освен при крайна необходимост.

Значи — никакви намеци пред Алекс Родин. Никакво оставяне на телефонни номера „за всеки случай“.

А тогава — какво?

Ричър реши да изчака още двайсет и четири часа. Може би през това време щеше да се оформи по- ясна прогноза за състоянието на Бар. Може би беше по-добре да се обади и на Емерсън, за да прецени от друг ъгъл уликите по делото. И тогава щеше някак по-спокойно да остави случая на Алекс Родин, който да го приключи на автопилот, единствено въз основа на криминологичната експертиза. Ако възникнеха допълнителни проблеми, може би щеше да прочете за тях във вестника на някой плаж или в някой бар и да се върне, за да довърши започнатото.

И така, очакваха го двайсет и четири часа в неголям град във вътрешността на страната.

Той реши да се разходи и да провери дали градът си има река.

Имаше наистина. Беше широка, но мудна и течеше в посока от запад към изток южно от центъра на града. Някакъв приток на могъщата Охайо, помисли си той. Северният й бряг беше регулиран и подсилен по протежение на триста метра с гигантски бетонни блокове, може би по петдесетина тона всеки един. Блоковете бяха отлети и положени един до друг със завидна прецизност. Образуваха нещо като крайбрежна дига. Или може би кей. В бетона бяха вградени дебели железни гъби за привързване на кораби. Каменната настилка по кея беше около десетина метра широка. По цялата му дължина бяха наредени в два реда дървени навеси, половината обърнати към реката, останалите към улицата. Самата улица беше покрита със старовремски паваж. Допреди стотина години тук сигурно са се разтоварвали шлепове, помисли си Ричър. Наоколо е гъмжало от народ. Чаткали са копита, конски каруци са се друсали по паважа. Докато сега нямаше нищо. Пълно мъртвило, ако не се смяташе ленивото течение на реката. От железните гъби се лющеше ръжда, между паветата беше покарала трева.

Някои от дървените навеси все още имаха надписи.

Смесен магазин „Макгинти“. Семена „Алънтаун“. „Паркър“ — селскостопански инвентар. Ричър измина цялата тристаметрова дължина на кея и ги огледа един по един. Всичко плачеше за ремонт. Който нямаше да закъснее. Един град, който си беше построил декоративно езерце с фонтан в средата на пешеходната зона, щеше да се погрижи и за крайбрежната улица. Това беше неизбежно. Целият град беше в строежи. Постепенно строителните машини щяха да слязат и на юг. Някой щеше да получи данъчни облекчения, за да отвори кафене. Или може би бар с оркестър. Три вечери в седмицата — от четвъртък до събота. И малко музейче, което да разказва историята на града.

Той се извърна да си ходи и едва не се сблъска с Хелън Родин.

— Не сте чак толкова неоткриваем — каза тя.

— Така изглежда — отвърна той.

— Всички туристи идват да видят доковете — каза тя. В ръцете си държеше кожено куфарче, каквито носят адвокатите. — Мога ли да ви поканя на обяд?

Тя го придружи обратно до благоустроената зона на север. Само след няколко разкопани преки градът се промени от стар, уморен и износен в обновен и ухаещ на прясна боя. Прашните витрини на семейните магазинчета с изложени пожълтели торби за прахосмукачки и рахитични маркучи за перални машини отстъпиха място на лъскави бутици с осветени от халогенни спотове рокли по за неколкостотин долара, кожени обувки, кафенета, в които се предлагаше капучино по четири долара, както и магазинчета за всякакви джунджурии, изработени от титан. След няколко подобни витрини Хелън Родин го въведе в някакъв