— Защо, мислите, отидох най-напред при баща ви?
— Не знам.
— Защото не съм дошъл да помагам на Джеймс Бар.
Всички замлъкнаха.
— Дошъл съм да го унищожа.
Те седяха неподвижно и го гледаха онемели.
— Но защо? — запита накрая Роузмари Бар.
— Защото не му е за пръв път. А веднъж вече му стига.
3
Ричър се премести малко встрани и се облегна на стъклото. После се извърна така, че да вижда едновременно слушателите си и площада пред сградата.
— Този разговор поверителен ли е? — запита той.
— Да — отвърна Хелън Родин. — Това е среща с клиента. Нищо от това, което се каже, не може да се разпространява навън.
— А дали е етично или законно по принцип да се обявяват на нея утежняващи обстоятелства?
Останалите се спогледаха. Настана продължително мълчание.
— Смятате ли да дадете показания за обвинението? — запита накрая Хелън Родин.
— Не смятам, че при тези обстоятелства ще е нужно. Но ако се наложи, ще дам.
— Тогава нека все пак да чуем лошите новини. Ще вземем предварителни показания, така да се каже. За да се подсигурим срещу бъдещи изненади.
Отново мълчание.
— Джеймс Бар беше снайперист — каза Ричър. — Не от най-добрите, нито от най-лошите. Беше среден във всяко отношение.
Той замълча, обърна глава и погледна надолу, към площада. Към невзрачната нова сграда с Държавната автомобилна инспекция и наборното бюро. Където приемаха всякакви желаещи за военна служба — в Сухопътните войски, Военновъздушните сили, Морската пехота…
— Във войската постъпват четири вида индивиди — каза той. — Първо, такива като мен, за които това е семейна традиция. Второ, патриоти, обзети от желание да служат на страната си. Трето, трайно безработни, които не могат да си намерят друга работа. И четвърто, има и такива, които просто обичат да убиват. Войската е единственото място, където могат да правят това законно. Джеймс Бар беше от четвъртия тип. Дълбоко в себе си той се е надявал, че като постъпи в армията, ще може да си убива на воля.
Роузмари Бар извърна лице встрани. Никой не продумваше.
— Само че така и не му се удаде възможност — продължи Ричър. — Когато служих във военната полиция, бях безкомпромисен следовател. Разрових случая му от начало до край. Научих всичко за него. Пет години се е обучавал в стрелба. Прегледах тренировъчните му ведомости. Имало е седмици, през които е изстрелвал по две хиляди патрона. И всичките по човешки силуети. Пресметнах, че за цялата си военна кариера е изгърмял близо четвърт милион патрона, от които нито един по реален враг. Не е бил в Панама през 89-а. Тогава армията ни беше многочислена, а за Панама трябваха съвсем ограничени окупационни сили, така че повечето военнослужещи пропуснаха шанса. Това явно го е съсипало. После, през 90-а, дойде „Пустинен щит“. Него го пращат в Саудитска Арабия. Но когато на следващата година започва „Пустинна буря“, отново не го включват. Цялата война я изнесоха главно бронетанковите дивизии. Джеймс Бар бил през цялото време на тренировъчен лагер в Саудитска Арабия, чистел пушката си от пясъка и изстрелвал по две хиляди патрона седмично. Едва след като приключва „Пустинна буря“, го пращат в Кувейт Сити да помага при разчистването на боклука.
— И какво е станало там?
— Човекът превъртял — каза Ричър. — Това е, което е станало. Съветският съюз междувременно се беше разпаднал, Ирак беше усмирен и той изведнъж си е дал сметка, че в близко бъдеще не му се очертават никакви други войни. След близо шест години обучение нито веднъж не бил стрелял по истински враг, а както вървели нещата, едва ли някога щял да стреля. Докато при всичките си тренировъчни стрелби Джеймс Бар си представял именно това. Виждал се как изравнява мерника с малкия мозък, в основата на черепа, как дърпа спусъка, как куршумът лети към целта; представял си червената струя кръв и мозък при изходното отверстие. През цялата си кариера на снайперист си представял именно това. Безброй пъти, отново и отново. Но така и не успял да го види на живо. Нито веднъж. Нито веднъж не успял да види заветната червена струя. А така му се искало…
В стаята цареше гробно мълчание.
— Така че един ден излязъл сам — каза Ричър. — В Кувейт Сити. Заел позиция и зачакал. И убил четирима души, докато излизали от някакъв жилищен блок.
Хелън Родин го гледаше с ням ужас.
— Стрелял от обществен гараж — продължи Ричър. — От втория етаж. Намирал се точно срещу входа на сградата. Жертвите, както се оказало, били американски подофицери. В градски отпуск, затова били с цивилни дрехи.
Роузмари Бар клатеше глава.
— Това не може да е истина — каза тя. — Просто не го вярвам. Той не би направил такова нещо. А дори и да го беше направил, нали щеше да иде в затвора? Вместо това накрая се уволни с почести. Веднага след войната в Залива. Получи и медал за участие в бойни действия. Така че няма как да го е направил. Просто не е истина.
— Затова именно съм дошъл — каза Ричър. — Защото тогава възникна сериозен проблем. Да си припомним последователността на събитията. Имахме четири трупа и започнахме разследването от тях. Накрая аз стигнах до брат ви. Но следата, която ме отведе до него, беше доста заплетена. С всякакви извивки и криволици, по които често стигахме в задънена улица. Докато при една такава извивка открихме нещо за четиримата убити. Нещо, което никак не ни зарадва. Понеже въпросните четирима се бяха занимавали с неща, с които не е било редно да се занимават.
— Какви неща? — запита Хелън Родин.
— Кувейт Сити е жестоко място. Гъмжи от богати араби. Там дори бедняците имат ролекс и карат ролс- ройс, и се къпят в мраморни бани със златни кранове. Повечето от местните богаташи се бяха евакуирали временно, докато отмине бурята. Като си бяха оставили всичко по домовете. Някои от тях дори не си бяха взели семействата. Съпругите и дъщерите им бяха там.
— Е, и?
— Нашите убити сержанти си бяха позволили неща, които отиват повече на завоевателна армия. Също като иракчаните преди тях. Може би наистина са се чувствали като завоеватели. Но за нас си бяха чисти престъпници. Насилници и крадци. Тъкмо това бяха вършили в онази жилищна сграда, преди Бар да ги очисти. Както и в много други сгради по-рано. В шкафчетата им в казармата намерихме достатъчно плячка, за да отворим местен клон на „Тифани“. Часовници, диаманти — всичко, което може да се носи. Също и бельо. Бяха събирали дамско бельо, сигурно за да броят по-лесно изнасилените съпруги и дъщери.
— И какво стана накрая?
— Проблемът бързо се политизира, което е неизбежно. Стигна до висшето командване. Войната в Залива беше замислена като голям успех, който да донесе слава на Американската армия. Всичко трябваше да е прекрасно, безкористно и стопроцентово чисто. Пък и кувейтците бяха наши съюзници и прочие. Така че накрая ни казаха да замажем онази история с четиримата убити. Да я покрием, все едно нищо не е било. Както и направихме. В резултат от което, за съжаление, и Джеймс Бар отърва кожата. Защото слухът за четиримата вече беше плъзнал и неговият адвокат щеше да го използва. Страхувахме се от изнудване, това е. Ако дадяхме Бар под съд, адвокатът му щеше да контрира, че той просто е изпълнил дълга си, като е наказал четирима престъпници. Че е защитил честта на пагона, макар и по груб и недотам законен начин. Като тайната за четиримата щеше окончателно да се разчуе. Така че се оказахме с вързани ръце. Нямахме печеливш ход.
— Може пък наистина Джеймс да е изпълнил дълга си — обади се Роузмари Бар. — Може през цялото време да е знаел какви ги вършат.
