ресторант. Беше от онзи вид заведения, които Ричър познаваше твърде добре и по възможност избягваше. Гладко белосани стени, нашарени тук-там с голи тухли; алуминиеви масички със струговани крака, столове от същия материал, смахнати салати от най-невероятни съставки. Налудничава смесица от стилове, материали, вкусове и епохи и всичко това с претенции за оригиналност.
Хелън Родин го заведе до една маса в най-отдалечения ъгъл. Веднага отнякъде се появи енергичен хлапак с две менюта. Хелън си поръча нещо с резени портокал, цели орехови ядки и синьо сирене. Плюс чаша билков чай. Ричър изобщо отказа да чете менюто и си поръча същото като нея, но вместо с чай, с кафе. Черно, без никакви добавки.
— Това е любимото ми ресторантче в този град — каза Хелън.
Той кимна. Вярваше й. Хелън изглеждаше като у дома си в такова заведение с дългата си права коса, черни дрехи и неподправено младежко излъчване. Докато той беше по-възрастен и идваше от друго време и място.
— Искам да ми обясните нещо — каза тя. После се наведе напред и отвори куфарчето. Измъкна отвътре стария касетофон. Положи го внимателно на масата. Натисна бутона и пусна записа. Ричър чу гласа на предишния адвокат на Джеймс Бар: „Нямаш полза да отричаш.“ И после Бар: „Доведете ми Джак Ричър.“
— Това вече ми го пускахте — каза той.
— Но защо ли го е казал? — запита тя.
— Това ли искате да ви обясня?
Тя кимна.
— Не мога — каза той.
— Логично погледнато, вие бихте били последният човек на земята, когото би желал да види — каза тя.
— Така е.
— Не вярвам да се е съмнявал как ще реагирате — каза тя. — Дори и след четиринайсет години.
— И аз мисля така. Поне му го казах достатъчно ясно.
— Тогава защо му е било да иска среща с вас?
Ричър не отговори. Порциите им пристигнаха и двамата започнаха да се хранят. Портокали, ядки, синьо сирене, всякакви зелени листа и кълнове плюс малинов винегрет. Не беше лошо. Пък и кафето си го биваше.
— Я ми пуснете целия запис — каза той.
Тя остави вилицата и натисна бутона за връщане на лентата. Задържа ръка върху бутоните — по един пръст на всеки бутон, като пианистка. Имаше дълги пръсти. Без пръстени. Добре оформени нокти с безцветен лак. Пусна записа и отново хвана вилицата. Няколко секунди, докато се нави водещата лента, нямаше никакъв звук. После се разнесе фонов шум, като от затвор. Ехо от далечно захлопване на метални врати. После човешко дишане. После отваряне на врата и глух шум от сядане на стол. Краката на стола не застъргаха по бетона. В затвора столовете са завинтени за пода. Адвокатът заговори пръв. Беше стар и отегчен. Не желаеше да се занимава точно с това. Знаеше, че Бар е виновен. Започна с разни баналности, колкото да подхване разговор. Постепенно се изнерви от мълчанието на Бар. После, вече видимо ядосан, каза: „За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.“ Настъпи дълга пауза, след която се чу гласът на Бар, развълнуван, близо до микрофона: „Не съм аз този, когото търсят.“ Каза го два пъти. Адвокатът не му вярваше, напомни му, че всички улики са против него, явно търсеше причината за неоспоримото. След това Бар поиска да му доведат Ричър, повтори го два пъти и адвокатът също два пъти го запита дали Ричър е лекар. Накрая Бар стана и си тръгна. Последният звук на записа беше от думкането му по вратата.
Хелън Родин натисна стопа.
— Защо? — запита тя. — Защо хем твърди, че не го е направил, хем иска да му доведат човек, който знае, че го е правил преди?
Ричър вдигна рамене и не каза нищо. Но по погледа на Хелън позна, че тя има отговор.
— Вие знаете нещо — каза. — Може би сам не съзнавате, че го знаете. Но положително имате някаква информация. Нещо, което той се надява да му помогне.
— Какво значение има? Човекът е в кома. Може никога да не се събуди.
— Има голямо значение. Ако се докаже, че е невинен, ще се отнасят по-добре с него.
— Нищо не знам.
— Сигурен ли сте? Да му е правена психиатрична експертиза?
— Изобщо не се стигна дотам.
— Да се е позовавал самият той на невменяемост?
— Не, по-скоро се гордееше с постижението си. Четирима убити с четири изстрела.
— Смятате ли, че е бил луд?
— Това са големи думи. Дали е лудост да застреляш четирима души за удоволствие? Безспорно. Но дали е бил доказано луд? Не, не беше.
— Вие положително знаете нещо, Ричър — каза Хелън Родин. — Сигурно е свряно някъде в гънките на паметта ви. Трябва просто да го изкарате оттам.
Известно време Ричър мълча.
— Вие всъщност виждали ли сте уликите? — запита накрая той.
— Виждала съм обобщения доклад.
— Колко е загазил?
— Ужасно. Няма съмнение, че той го е направил. Ние търсим смекчаващи обстоятелства, нищо повече. Става въпрос за душевното му състояние. Не мога да оставя един луд да бъде екзекутиран.
— Тогава изчакайте, докато дойде на себе си. Направете му изследвания.
— Изследванията няма да имат значение. Така или иначе, той никога няма да дойде напълно на себе си. Обвинението ще каже, че това е от удара по главата, получен при сбиването в затвора. Докато в момента на извършване на престъплението е бил напълно в ред.
— Баща ви справедлив човек ли е?
— Той живее, за да побеждава.
— И вие приличате на него, нали така?
Хелън не отговори веднага.
— Донякъде — каза тя.
Ричър си доизяде салатата. Известно време се мъчи да набоде последната орехова ядка на вилицата си, накрая се отказа и я хвана с пръсти.
— За какво си мислите? — попита Хелън.
— За една малка подробност — каза той. — Преди четиринайсет години случаят беше много труден за разрешаване, понеже нямаше почти никакви веществени следи, които да послужат за криминологична експертиза. Но той си призна. Докато днес уликите са железни, а той отрича.
— Какво ли означава това?
— Не знам.
— Помислете какво точно знаете — каза тя. — Моля ви. Сигурно знаете още нещо. Запитайте се защо се е сетил тъкмо за вас. Трябва да има причина.
Ричър не отговори. Хлапакът, който им беше сервирал, дойде да вдигне чиниите. Ричър посочи с пръст празната си чаша от кафе. Хлапакът направи още един тур до кухнята и се върна да му долее. Ричър вдигна чашата между двете си длани и помириса парата от кафето.
— Мога ли да ви задам един личен въпрос? — попита Хелън Родин.
— Зависи колко личен.
— Защо сте толкова труден за откриване? Обикновено хора като нашия Франклин могат да издирят всекиго.
— Може вашият Франклин да не е чак толкова добър, колкото си мислите.
— Най-вероятно е дори по-добър, отколкото си мисля.
— Не всеки може да бъде открит.
— Така е. Но вие специално нямате вид на неоткриваем.
— Бил съм в системата — каза той. — И то през целия си живот. После един ден системата се закашля и
