ме изплю навън. И аз си казах: след като съм извън играта, нека съм вън докрай. Толкова вън, че да няма накъде повече. Вън от всичко. Бях им се ядосал нещо, та може би съм реагирал незряло. Но постепенно свикнах.
— Било е нещо като игра, така ли?
— По-скоро като пристрастяване — каза Ричър. — Пристрастих се към това да съм извън всичко.
Хлапакът донесе сметката. Хелън Родин плати. После прибра касетофона в куфарчето си и двамата с Ричър си тръгнаха заедно. Поеха право на север, покрай строежите в края на Първа улица. Тя отиваше към кантората си, а той — да си търси хотел.
Един човек на име Григор Лински ги проследи с поглед, докато се отдалечиха. Беше излегнат назад в седалката на кола, паркирана до бордюра пред ресторанта. Лински знаеше къде обядва тя, когато някой й прави компания.
4
Ричър отседна в един хотел в центъра на града. Казваше се „Метропол Палас“ и се намираше през две преки източно от Първа
„Метропол“ беше стар, полупразен, отдавна западнал хотел, който въпреки безрадостния си вид носеше следи от стара слава. Ричър веднага забеляза това. Представи си търговците на царевица отпреди стотина години, които са се изкачвани по хълма откъм кея, за да нощуват в него. Помисли си, че навремето фоайето може би е приличало на онези барове от уестърните, но за съжаление някой наскоро се беше опитвал да го освежи с оскъдни модернистични елементи. Имаше нов асансьор. Вместо с ключове стаите се отваряха с магнитни карти. Но извън козметичните промени сградата си оставаше по същество същата като едно време. Поне неговата стая имаше подобаващо старомоден и мрачен вид. Да не говорим за матрака на леглото, който изглеждаше като част от първоначалната мебелировка.
Той се излегна по гръб върху него и сплете пръсти зад тила си. Мислите му го отнесоха четиринайсет години назад, в Кувейт Сити. Всеки град си има своя цвят, наистина. В този смисъл Кувейт Сити беше бял. Бели фасади с бели гипсови орнаменти, боядисан в бяло бетон, бял мрамор.
Дори небето изглеждаше бяло, нажежено от слънцето. Мъже с бели роби. Бял беше и паркингът, от който бе стрелял Джеймс Бар, а също и жилищната сграда срещу него. И четиримата убити бяха носили черни очила, за да предпазят очите си от ослепителната светлина. И четиримата бяха улучени точно в главата, но очилата им по чудо бяха останали здрави. Просто бяха отхвръкнали при удара и паднали на земята. И четирите куршума бяха намерени, без което случаят може би нямаше да бъде разкрит. Бяха от снайперска карабина, със скосена задна част, и тежаха точно по 10,09 грама. Тези конкретно не бяха с кух връх — това беше забранено по Женевската конвенция. Бяха от стандартни патрони на американски снайперист от редовната армия или от морската пехота. Ако Бар беше използвал бойна карабина, лека картечница или пистолет, Ричър едва ли щеше да стигне далеч. Всички огнестрелни оръжия в театъра на бойните действия, с изключение на снайперските карабини, ползваха стандартни боеприпаси на НАТО, което щеше да направи идентифицирането на оръжието, произвело изстрелите, практически невъзможно. Но целта на Бар беше именно такава: да използва, поне веднъж в живота си, зачисленото му оръжие по жива цел. В резултат от което четирите куршума, струващи по тринайсет цента единият, го бяха издали.
Независимо от това случаят се беше оказал доста заплетен. Може би най-трудният, който Ричър някога бе решавал. Беше приложил логика, дедукция, документен анализ, страшно много тичане, интуиция и накрая бе действал по метода на изключването. Следата в крайна сметка го бе отвела до Джеймс Бар, който — видял най-после заветното червено облаче — го чакаше в арестантската си килия спокоен и удовлетворен.
За да си признае всичко.
Самопризнанието му беше направено доброволно, незабавно и изчерпателно. Ричър изобщо не го докосна с ръка. Бар с готовност описа преживяното. После на свой ред се поинтересува как точно е протекло разследването, като видимо се развълнува от процедурата. Явно не беше очаквал да го заловят. За нищо на света. Затова беше едновременно покрусен и възхитен от уменията на следователите. Накрая, когато по политически причини се бе наложило да го пуснат, дори им бе изказал съчувствие. Сякаш искрено съжаляваше, че всички усилия на Ричър са отишли напразно.
Докато четиринайсет години по-късно отричаше.
Двата случая — сегашният и предишният — се различаваха и по още нещо. Но Ричър така и не можеше да определи с точност по какво. Нещо във връзка с жегата в Кувейт Сити.
Григор Лински позвъни на Зека по мобилния си телефон. Зека беше неговият пряк работодател. Той не беше обикновен зек, а Зека, с главно „З“. Единственият. Въпрос на уважение. Беше на осемдесет години, но за най-малката проява на неуважение изкълчваше китки и лакти. Приличаше на стар бик. Не му липсваше нито физическа сила, нито сила на характера. Именно благодарение на физическата си сила и на силата на характера си беше достигнал до тази почтена възраст. Без тези две условия щеше да е загинал още на двайсет. Или по-скоро на трийсет, откакто полудя окончателно и престана да помни истинското си име.
— Адвокатката се върна в кантората си — каза Лински. — Ричър зави на изток по Първа. Не го последвах. Но видях, че не тръгна към автогарата. Може да се предположи, че остава в града. Сигурно ще отседне в „Метропол“. Това е всичко по въпроса засега.
Зека не отговори.
— Да предприемем ли нещо?
— Колко време ще остане?
— Зависи. Очевидно е дошъл с благотворителна мисия.
Зека не каза нищо.
— Да предприемем ли нещо? — запита повторно Лински.
Кратка пауза, през която в слушалката се чуваше само шумът по линията и дишането на стареца.
— Може би нещо за отвличане на вниманието — каза Зека. — Или за сплашване. Чувам, че бил военен. Вероятно ще се държи по предвидим начин. Ако наистина е в „Метропол“, довечера едва ли ще бъде там. Доста е скучно за военен. Ще иде някъде другаде. Вероятно сам. Нека му се случи инцидент. Проявете въображение. Нещо по-сложно. И не използвайте наши хора. Всичко да изглежда напълно естествено.
— Щети?
— Счупени кости, като минимум. Може би черепна травма. Да се озове в интензивното отделение до своя приятел Джеймс Бар.
— А адвокатката?
— На първо време я оставете на мира. И до нея ще стигнем, ако се наложи.
Хелън Родин прекара следващия един час на бюрото си. През това време телефонът й звънна три пъти. Първия път беше Франклин. Даваше заден ход.
— Съжалявам, но ще трябва да загубиш делото — каза той. — Пък и аз си имам достатъчно работа. Не мога да се занимавам с този случай безплатно.
— Никой не обича безнадеждните случаи — каза дипломатично Хелън. Все пак Франклин щеше да й трябва и за в бъдеще. Нямаше смисъл отсега да насилва нещата.
— Никакви безнадеждни случаи повече, особено безплатно — каза Франклин.
— Ако намеря пари, ще се заемеш ли отново?
