— Нямате избор — каза тя. — Иначе нищо няма да ви покажат. Не обичат да споделят тайните си с непознати от улицата.
— Добре — рече накрая той.
Тя посочи с пръст:
— Тръгнете право на запад, след четири улици свийте на юг. Полицейският участък е на една пряка по- надолу. Аз ще се кача горе да звънна на Емерсън.
— Сега ли?
— Джеймс Бар идва на себе си. Искам да приключим с това колкото се може по-бързо. Утре цял ден ще търся психиатър, готов да работи без пари. Засега шансът ни е да пледираме невменяемост.
Ричър извървя указаните му четири улици на запад и една на юг. Полицейският участък заемаше цяло каре, като се падаше точно под шосейния надлез. Отпред и отстрани имаше Г-образен паркинг за полицейските коли. На него под ъгъл бяха наредени черно-бели патрулки, коли без отличителни знаци за цивилните детективи, както и една подвижна криминологична лаборатория и камионетка на специалните полицейски части. Сградата беше от полирани бежови тухли, с равен покрив, по който минаваха широките тръби на климатичната инсталация. Прозорците бяха с решетки; по отдалечените ъгли на оградата имаше бодлива тел.
Той влезе вътре, поразпита насам-натам и накрая се озова пред самия Емерсън, който го очакваше зад бюрото си. Ричър го позна от репортажа по телевизията. На живо си беше същият — тих, с бледо лице, нито едър, нито дребен, делови и компетентен на вид. Полицай до мозъка на костите. Полицейщината беше в кръвта и в гените му. Бликаше от порите на кожата му. Беше облечен със сив вълнен панталон и бяла риза, разкопчана на шията. Без вратовръзка. На облегалката на стола му висеше туидено сако. Лицето и тялото му бяха някак безформени, сякаш разкривени от непрестанен натиск.
— Добре дошъл в Индиана — рече той.
Ричър не отговори.
— Сериозно — продължи Емерсън. — Не се шегувам. Много се забавляваме, когато някой стар приятел на обвиняемия се появи отнякъде, за да разпердушини цялото ни разследване.
— Тук съм заради адвокатката му — обясни Ричър. — Не като негов приятел.
Емерсън кимна.
— Да те поставя в течение на историята тогава — предложи той. — После моят криминалист ще ти разкаже подробностите. Можеш да видиш всичко, което те интересува, и да задаваш всякакви въпроси, каквито намериш за нужно.
Ричър се усмихна. Самият той бе служил като полицай или нещо подобно в продължение на тринайсет безкрайни години. Службата му далеч не беше от най-леките, та бе научил полицейския език с всичките му диалекти. Разбираше тона с всичките му нюанси. Самият начин на изразяване на Емерсън говореше много. От него Ричър разбра, че въпреки първоначалната враждебност човекът насреща му тайно се радва да се срещне със свой потенциален критик. Понеже не се съмняваше и за момент, че делото му е в кърпа вързано.
— Ти си познавал Джеймс Бар доста добре навремето, прав ли съм? — запита Емерсън.
— А ти познаваше ли го? — отвърна с въпрос Ричър.
Емерсън поклати глава.
— Никога не съм го срещал преди. Нямаше никакви признаци какво си е наумил.
— Пушката му законно регистрирана ли е?
Емерсън кимна.
— Регистрирана, без да е модифицирана впоследствие. Както и всичките му останали оръжия.
— Да не е бил ловец?
Емерсън отново поклати глава.
— Не е бил член на Националната оръжейна асоциация, нито на някакъв местен ловен клуб. Никога не сме го виждали да излиза на лов. Няма каквито и да било противозаконни прояви. Обикновен тих гражданин, направо безшумен. Никакви признаци какво си е наумил.
— Имал ли си подобни случаи в миналото?
— Колкото щеш. Индиана се нарежда на шестнайсето място от петдесет и един щата, ако броим и окръг Колумбия, по убийства спрямо броя на населението. По-зле сме от Ню Йорк, дори и от Калифорния. Като този град не е най-лошият в щата, но не е и най-добрият. Така че сме имали доста такива случаи в миналото, като понякога се забелязват признаци какво ще става, друг път няма, но при всички случаи си знаем работата.
— Говорих с Алекс Родин — каза Ричър. — Много е впечатлен.
— Няма как да не е. Справихме се добре. Твоят стар приятел ни беше в ръцете шест часа след първия изстрел. Цялата разработка е изпипана като по учебник, от начало до край.
— И нямаш никакви съмнения, така ли?
— Представи си само: откакто написах доклада в събота сутрин, досега не съм се сещал повече за него. За мен случаят е приключен. По-несъмнен от това не може да бъде, а аз съм имал доста такива случаи, повярвай ми.
— Има ли смисъл тогава да се занимавам и аз с него?
— Има, разбира се. При мен работи един криминалист, който няма търпение да се изфука с уменията си. Добър човек, заслужава да бъде оценен по достойнство.
Емерсън придружи Ричър до лабораторията и го представи като сътрудник на защитата, дошъл да събира сведения по делото, а не като личен приятел на Джеймс Бар. С което донякъде спомогна за разведряване на атмосферата. След което го остави с криминалиста, който се оказа сериозен и задълбочен четирийсетгодишен мъж на име Белантонио. Независимо от гръмкото име, в него нямаше нищо превзето. Беше висок, слаб, мургав и леко прегърбен. Приличаше донякъде на погребален агент. При това смяташе, че Джеймс Бар ще се признае за виновен. С което щеше да го лиши от заслужена слава в съда. Това беше ясно. Човекът беше подредил всички улики в логическа нишка върху дългите маси в запечатания полицейски гараж и с наслада изнасяше пред посетителите си представлението, което щеше да му бъде отказано на процес със съдебни заседатели.
Масите бяха прости и продълговати, с бели покривки като във войнишка столова, подредени околовръст край стените на гаража. Над тях бяха заковани коркови дъски за обяви, плътно покрити със стотици гъсто изписани листове в найлонови калъфчета, всеки отнасящ се до точно определен предмет на съответната маса. В средата на правоъгълника, очертан от белите маси, се намираше бежовият „Додж Караван“ на Джеймс Бар. Помещението беше почистено и добре осветено с ярки неонови тръби, от които ванът изглеждаше огромен и някак неестествен, като пришълец от космоса. Беше стар и мръсен и излъчваше остра миризма на гума, бензин и моторно масло. Плъзгащата се задна врата беше отворена. Вътре Белантонио беше закрепил подвижна лампа, която осветяваше постелката на пода.
— Всичко изглежда много добре — каза Ричър.
— Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал — отвърна гордо Белантонио.
— Хайде, покажете ми.
Белантонио започна с пластмасовия конус. Виждаше се отдалеч, поставен на масата върху квадратно парче бакалска хартия, и също изглеждаше неестествено голям и някак не на място. По оранжевата му повърхност още се виждаха следи от тъмния прах, с който бяха вземали пръстови отпечатъци. Бар го беше пипал, в това нямаше съмнение. С дясната си ръка го беше хващал за тясната част, близо до върха. И то неведнъж. По гумата имаше множество отпечатъци от пръстите и дланта му. Нямаше съмнение, че са негови. Точките на съвпадение бяха повече от достатъчни за който и да било съд.
Същото се отнасяше и за монетата от брояча, и за гилзата, намерена в процепа. Белантонио показа на Ричър снимки, изкопирани от записа на охранителните камери, на които ясно се виждаше как ванът влиза в гаража малко преди инцидента и го напуска веднага след това. Показа му вътрешността на вана; показа му нишките от постелката, намерени върху грапавия бетонен под на гаража; кучешките косми, власинките от
