— Разбира се — отвърна той. — Само ми звънни.
Двамата затвориха след съответните любезности. Деловите им отношения бяха запазени. След още десет минути телефонът иззвъня отново. Беше баща й, който изглеждаше притеснен.
— Да ти кажа честно, не трябваше да се заемаш с това дело — започна той.
— Не че имах кой знае какъв избор… — отвърна тя.
— Загубата може да се превърне в победа, ако разбираш какво искам да кажа.
— Победата още повече — отвърна тя.
— Не, евентуална победа от твоя страна ще бъде чиста загуба. Трябва да го разбереш.
— Ти завеждал ли си някога дело с намерение да го загубиш? — попита тя.
Баща й не отговори, а също зададе въпрос:
— Ричър откри ли те? — С което искаше да каже:
— Да, откри ме — отвърна тя с привидно безразличие.
— Интересен ли ти се струва? — Което вече означаваше:
— Във всеки случай ми даде храна за размисъл.
— Не смяташ ли, че е редно да го обсъдим? — С други думи:
— Сигурно и това ще стане, и то скоро. Като му дойде времето.
Двамата побъбриха за това-онова още минута и се разбраха да се срещнат за вечеря. Той отново се опита да изкопчи нещо, но тя не поддаде. После затвориха. Хелън се усмихна. Не го бе излъгала. Дори не беше блъфирала. Просто се беше включила в играта. Правото е игра, в която винаги присъства психологически елемент.
Третото позвъняване беше от Роузмари Бар. Намираше се в болницата.
— Джеймс се събужда — каза тя. — Изплюл е дихателната тръба. Излиза от комата.
— Говори ли?
— Според лекарите до утре може да проговори.
— Ще си спомни ли нещо?
— Докторите казват, че не е изключено.
Час по-късно Ричър излезе от „Метропол“. Без да пресича Първа улица, пое на север покрай евтините магазини, които бе видял около сградата на съда. Трябваха му дрехи. Нещо местно. Дори работен гащеризон щеше да му свърши работа, само не тези ярки дрехи, с които беше дошъл от Маями. Каза си, че оттук може да отскочи до Сиатъл. Там правели хубаво кафе. А човек не може да се разхожда из Сиатъл в яркожълта риза.
Намеря подходящ магазин и си купи чифт панталони. На етикета пишеше „Цвят: маслинен“, но за него си беше мръснокафяв. Откри и дебела ватирана риза в почти същия цвят. После бельо. Инвестира и в чифт чорапи. Преоблече се в тясната пробна и изхвърли предишните си дрехи още там, в кошчето за боклук на магазина. Даде четирийсет долара, а смяташе с тия дрехи да изкара едва четири дни. Беше си чисто прахосничество, но си беше казал, че си струва да плаща по десет долара на ден, за да не носи багаж.
Ричър излезе от магазина и пое на запад, към превалящото следобедно слънце. Ризата му беше твърде плътна за мекото време, но той я регулира на температура, като й нави ръкавите и откопча и второто копче. Иначе като дреха си я биваше. Би му свършила добра работа в Сиатъл.
Излезе на площада и забеляза, че фонтанът отново е пуснат. Езерцето бавно се пълнеше с вода, макар и много бавно. По дъното имаше два пръста тиня, която се плискаше на мътни вълнички. Наоколо се бяха събрали хора и гледаха. Други просто подминаваха, всеки забързан нанякъде. Но никой не крачеше напряко през тесния проход, където бяха загинали жертвите на Бар. Може би ничий крак нямаше да стъпи повече там. Дали от уважение към мъртъвците, от страх или просто така, инстинктивно — Ричър не можеше да каже.
Внимателно заобикаляйки букетите цветя, той приседна на ниската каменна стена. Зад гърба му са чуваше плисъкът на фонтана, пред него се издигаше сивото здание на обществения паркинг. Едното му рамо се топлеше от слънчевите лъчи, другото студенееше в сянка. Под краката му хрускаше пясък. Погледна наляво, към входа на сградата, където се помещаваше Държавната автомобилна инспекция. После надясно, към колите, преминаващи по надлеза — високо над земята, престроявайки се в едно платно по кривата на завоя. По този надлез движението беше още спокойно, макар че долу по Първа улица вече се забелязваха първите признаци на следобедните задръствания. След това отново извърна глава наляво и видя Хелън Родин, задъхана, да сяда до него.
— Излъгала съм се — каза тя. — Вие наистина сте неоткриваем.
— Но въпреки всичко ме открихте.
— Само защото ви видях от прозореца. Дойдох тичешком дотук, като се надявах, че междувременно няма да си тръгнете. Преди това близо час звънях на всички хотели в града само за да ми кажат, че не сте отседнали там.
— Това, което хотелите не знаят, няма как да им навреди.
— Джеймс Бар идвал в съзнание. До утре можело да се съвземе напълно.
— А може и да не се съвземе.
— Разбирате ли от черепни травми?
— Само от тези, които причинявам лично.
— Искам да ми направите една услуга.
— Каква например? — попита той.
— Можете да ми помогнете — отвърна тя, — като ми кажете нещо важно.
— Така ли?
— По този начин ще помогнете и на себе си.
Той не отговори.
— Бих желала да анализирате доказателствения ми материал.
— Нали си имате Франклин за тази цел?
Тя поклати глава.
— Франклин е твърде близък с някогашните си приятелчета от полицията. Не е достатъчно критичен. Няма да им придиря много.
— А защо избрахте мен? Не забравяйте, че аз лично държа Бар да си плати.
— Именно. Тъкмо затова вие сте най-подходящ. Искам да потвърдите, че разработката е перфектна. Тогава можете да си тръгнете оттук удовлетворен.
— А дали ще искам да ви кажа, ако намеря пропуск?
— Ще позная по очите ви. Както и по следващите ви действия. Ако си тръгнете, разработката е перфектна. Ако изчакате, значи не е.
— Франклин ви изостави, нали?
Тя се поколеба, после кимна.
— Това дело поначало е обречено. Аз се съгласих да го поема без заплащане. Понеже никой друг не го искаше. Докато Франклин си има достатъчно работа.
— Значи Франклин не иска да работи без хонорар, а аз искам, така ли?
— Просто
Ричър не отговори.
— Сега ще ви се предостави възможност — продължи тя. — Това е тяхно конституционно задължение. Да ви покажат всичко, което имаме право да знаем. Защитата има право да получи всички данни по делото.
Ричър все така мълчеше.
