Двамата минаха през въртящата се врата и се запътиха към южната стена на фонтана. Нивото на водата продължаваше бавно да се покачва. Подскачащите струи бълбукаха и ромоляха приспивно. Той седна на същото място, където и преди. В краката му се виждаха познатите свещи и дребни дарове в памет на загиналите. Роузмари Бар застана срещу него, съвсем близо, вперила поглед в очите му, без да поглежда надолу към семейните снимки, букетчетата и свещите.
— Добре е да мислите със собствения си мозък — каза тя.
— Така ли? — рече той.
— Щом Джеймс настояваше да дойдете, значи е невинен.
— Едното не следва непременно от другото.
— Но е логично — каза тя.
— Току-що се запознах с доказателствения материал — каза той. — Стига, че и отгоре.
— Не споря за това, което е станало преди четиринайсет години.
— Не можете да спорите, дори и да искате.
— Но сега е невинен.
Ричър не отговори.
— Разбирам чувствата ви — каза тя. — Смятате, че ви е предал.
— Така е.
— Ами ако не е? Ами ако той е спазил вашите условия и всичко това е следствена грешка? Как бихте се почувствали? Какво бихте направили за Джеймс? Ако сте готов да се изправите срещу него, не смятате ли, че би трябвало да сте еднакво готов и да застанете до него?
— Това са теории.
— Изобщо не са теории. Най-сериозно ви питам: ако се докаже, че грешите, че Джеймс не го е направил, ще си дадете ли труда да го защитите?
— Ако се докаже, че греша, моята защита няма да ви е нужна.
— Но ще го защитите ли?
— Да — отвърна Ричър, без да се замисли. Все пак едно такова обещание не му струваше нищо.
— Затова е добре да мислите със собствения си мозък.
— Вие защо се изнесохте от дома му?
Тя се замисли.
— Защото през цялото време беше гневен. С него не беше никак лесно да се живее.
— На какво се гневеше?
— На всичко.
— Може би е редно вие да помислите малко с мозъка си.
— Можех да си измисля причина, но не го направих. Казах ви истината. Нямам какво да крия. Искам да ми вярвате. Искам да ви накарам да повярвате и в него. Той е един нещастник, може дори да е душевно разстроен, но не е извършил това.
Ричър мълчеше.
— Ще мислите ли с мозъка си? — настоя тя.
Ричър не отговори. Вдигна рамене, извърна се и си тръгна.
Ричър не отиде в болницата, както се бе заканил. Не изключи животоподдържащата апаратура на Джеймс Бар. Вместо това си взе душ в хотел „Метропол Палас“ и се запъти към бара с телевизорите, за който му бе казала Хелън. Маршрутът му от шест преки на север от черната стъклена кула го отведе обратно под надлеза и оттам — в някакъв неугледен квартал. Още сутринта той бе забелязал, че благоустрояването на града стига до ясно очертана граница на юг, а сега констатира, че подобна граница има и на север, като барът се падаше малко отвъд чертата. Помещаваше се в невзрачна квадратна сграда, чието първоначално предназначение можеше да бъде само предмет на догадки. Може би беше замислена като магазин за селскостопански инвентар или автокъща, или зала за билярд. Беше с плосък покрив и зазидани прозорци. Улуците й явно бяха задръстени с нечистотии и от преливането на водата по фасадата се бяха образували петна от зелен мъх.
Интериорът изглеждаше малко по-добре, но не блестеше с нищо особено. Приличаше на десетки други барове с телевизори, които бе виждал през живота си. Всъщност вътре имаше близо три дузини телевизори, окачени на скоби по стените или провесени направо от тавана, до един пуснати на спортния канал. Плюс всички видове спортни атрибути, които човек би очаквал да види на такова място. Подписани футболни фланелки в стъклени витрини; шлемове за американски футбол върху лавици на стената; стикове за хокей; баскетболни топки; стари програми за всевъзможни турнири и пр. Обслужващият персонал се състоеше само от жени, облечени като мажоретки. Барманите бяха мъже, издокарани с раирани униформи на бейзболни съдии.
Телевизорите предаваха американски футбол. Нормално за понеделник вечер, каза си Ричър. Някои бяха с обикновени екрани, други с плазмени, имаше и видеопроекторни уредби. Едни и същи сцени се разиграваха едновременно на няколко десетки екрана с различна големина, с леко вариращи цветове, фокус и яркост на образа. Барът се пълнеше, но Ричър успя да си намери маса. В ъгъла, както обичаше. Веднага притича келнерка и той си поръча бира и чийзбургер. Изобщо не погледна менюто. Във всеки бар с телевизори в Америка можеше да се намери бира и чийзбургер.
Той отпиваше от бирата, отхапваше от сандвича и гледаше мача на един от екраните. Барът все повече се изпълваше с шумни тълпи, но никой не се опита да седне на масата му. Ричър имаше такова въздействие върху повечето хора. Седеше си сам, изолиран от света, сякаш пред него имаше невидима табелка: „Не се приближавай“.
И изведнъж някой не се съобрази с невидимия надпис и се приближи към него. Той отмести поглед от екрана и видя, че около масата му се навърта младо момиче. В ръцете си крепеше бутилка бира и пълна чиния с чиле. Беше забележителна гледка. С вълниста червеникава коса и яркочервена памучна риза, дълбоко разкопчана и завързана на възел над пъпа. Беше с едър бюст, тънка талия и добре заоблен ханш — класически силует на пясъчен часовник. С плътно прилепнали джинси, които приличаха повече на клин. И с лъскави ботуши от крокодилска кожа. Ако в някоя енциклопедия на буквата „П“ имаше определение за „провинциалистка“, сигурно отстрани щеше да фигурира нейна снимка за илюстрация. Изглеждаше прекалено млада, за да пие бира. Но явно беше минала пубертета. В това поне нямаше съмнение. Копчетата на ризата й всеки момент щяха да се разхвърчат под напора на бюста й. А под изпънатия плат на джинсите не се виждаше очертание на бельо. Ричър се загледа в нея секунда повече, отколкото беше нужно, и момичето изтълкува погледа му като покана.
— Свободно ли е при вас? — запита тя от около метър.
— Заповядайте — отвърна той.
Тя седна. Не срещу него — до него.
— Благодаря — каза. Отпи от бирата, без да отделя поглед от него. Имаше зелени очи, широко отворени. Полуизвърната към него, тя се наведе изкусително напред. Горните три копчета на ризата й бяха разкопчани. Беше със сутиен с подплънки, може би втория по големина номер. Виждаше се бялата дантела, с която беше поръбен.
Дали поради шума или заради нещо друго, момичето приближи още повече лицето си до неговото.
— Падате ли си? — запита тя.
— По какво?
— По футбола.
— Донякъде — отвърна той.
— Играли ли сте някога?
— Във всеки случай сте доста добре сложен — продължи тя.
— Играех навремето, във войската — отвърна той. — Като курсант в „Уест Пойнт“.
— Включиха ли ви в отбора?
— Само веднъж.
— Да не са ви контузили?
