дръпваха да им направят път. Ричър остави двайсет долара на масата си и хвърли последен поглед към мача. Единият отбор печелеше, другият губеше.
Той тръгна след Санди. След прилепналите й като клин джинси.
Онези го чакаха на тротоара. Стояха настръхнали в тесен полукръг. На двайсетина метра на север и юг от бара имаше по една жълтеникава улична лампа и още една отсреща през улицата. Така всеки от петимата се беше сдобил с по три сенки. Неоновата реклама на бара изпълваше сенките им с розово и синьо. Улицата беше пуста. Никакво движение. И никакъв шум, освен обичайните звуци за всеки бар с телевизори, приглушени от затворената врата.
Въздухът беше прохладен. Нито студен, нито топъл.
Едрият младеж беше набит и някак заоблен; леко наподобяваше тюлен. Може би допреди десетина години още бе ходил на училище. Носът му не беше чупен, нямаше видими белези по веждите, нито разкривени кокалчета на ръцете. Явно не беше боксьор. Най-много да бе играл защитник в училищния отбор. Явно щеше да се бори, не да се бие. Такъв като него не мирясва, докато не те повали.
Значи щеше да нападне като борец — тичешком, с главата напред.
Така предполагаше Ричър.
И се оказа прав.
Онзи се втурна с главата напред, като се целеше право в гръдния кош на Ричър. Може би се надяваше да го събори възнак. След което другарите му да се струпат наоколо и да го ритат и бият на воля.
Не и когато той го очаква и се е подготвил. Все едно да се блъснеш в дънер на вековен дъб.
Докато едрият тичаше слепешком напред, Ричър се извъртя леко встрани със свити колене, изчисли точно момента и с цялата тежест на тялото си, използвайки силата на оттласкващия си крак, се вряза с рамо в лицето му.
Чудно нещо е кинетичната енергия.
Ричър едва се бе помръднал, но едрият младеж се залюля, залитна безпомощно на внезапно омекналите си крака, като отчаяно се опитваше да се закрепи във вертикално положение, ала краката му сами тръгнаха назад — първо единият, после другият, описвайки във въздуха плавни дъги, докато накрая се спряха на два метра от мястото на удара, широко разтворени и заковани за цимента, а тялото му се поклащаше несигурно на тях като огромно, глупаво наклонено.
По лицето му имаше кръв.
И носът му
Ричър пристъпи напред и го ритна в слабините, но с левия крак. Ако го беше ритнал с десния, сигурно кости от таза му щяха да заседнат в гърлото.
Но не и днес, помисли си Ричър. Не и тук. Едрият младеж се срина на земята. Първо падна на колене, после се захлупи по лице.
От този момент нататък всичко стана много лесно.
Следващите двама нападнаха едновременно, затичани рамо до рамо. Ричър повали единия с чело в носа, а другия — с юмрук в челюстта. И двамата се проснаха на земята и не мръднаха повече. С което всичко приключи, понеже другите двама побягнаха. Санди ги последва — не много бързо, понеже тесните джинси и високите токчета й пречеха да тича. Но Ричър не я подгони. Обърна се и с крак претърколи повалените й братя на една страна. Провери дали още дишат. Бръкна в задните им джобове. Намери портфейлите. Прочете имената на шофьорските им книжки. После ги пусна на земята до собствениците им и се обърна, защото дочу шум от приближаваща се кола.
Оказа се такси, което спря до бордюра. От него слезе Хелън Родин. Подаде банкнота на шофьора, той даде газ и потегли, без да поглежда встрани. Хелън се закова по средата на тротоара, вперила невярващ поглед в Ричър, с трите му неонови сенки и трите тела, проснати в краката му.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита тя.
— Ти ми кажи. Нали си тукашна? Сигурно ги познаваш тия типове.
— Но какво значи това? Какво се е случило?
— Да вървим — каза той.
Подтичвайки, двамата тръгнаха право на юг, свиха зад ъгъла и продължиха на изток. После пак на юг, докато постепенно забавиха крачка.
— Имаш кръв по ризата — каза тя.
— Не е моя обаче — отвърна той.
— Какво стана?
— Бях си в бара и гледах мач. Самичък, никому не пречех, когато някаква рижава малолетна мацка се залепи за мен и започна да ме сваля. Аз не й се вързах, тя изпадна в истерия, разпищя се и ме зашлеви през лицето. Тогава наскачаха петима мъжаги, които се представиха за нейни братя. Излязохме навън и… това е.
— Петима?
— Двама побягнаха.
— След като си проснал другите трима?
— При самозащита. Това е всичко. С минимална сила.
— А тя те зашлеви, казваш?
— Да, през лицето.
— Какво толкова й каза?
— Няма значение какво съм й казал. Беше нагласена работа. Затова те питам: така ли се забавляват младежите по вашия край? Като нападат непознати по баровете?
— Имам нужда от питие — каза Хелън Родин. — Нали затова дойдох, да пийнем по едно…
Ричър се спря.
— Ами да се върнем в бара тогава!
— Не можем да се върнем там. Сигурно са викнали полицията. Оставил си трима пребити на тротоара.
Той погледна назад през рамо.
— Тогава да пробваме в моя хотел. Може да има лоби бар.
Двамата закрачиха мълчаливо през тъмните притихнали улици, докато изминаха останалите четири преки на юг. Заобиколиха площада откъм източната страна, покрай сградата на съда. Ричър се извърна и я погледна.
— Как беше вечерята? — попита той.
— Баща ми хвърляше въдици — отвърна тя. — Сигурно още си мисли, че си дошъл да свидетелстваш за зашитата.
— А ти разказа ли му?
— Не мога да му разкажа. Твоята информация е поверителна. И слава богу!
— Значи го остави да се пържи…
— Не се пържи. Напълно е уверен.
— Така и трябва да бъде.
— Значи утре тръгваш?
— И още как! Този градец е съвсем откачен.
— Защо? Някаква мацка ти се е сваляла, от къде на къде виждаш заговор?
Ричър не отговори.
— Не е нещо нечувано — продължи тя. — Все пак си бил в бар. Сам мъж, отскоро в града, защо някое момиче да не прояви интерес? Не си чак толкова отблъскващ физически все пак.
Ричър мълчеше и крачеше.
— Какво толкова й каза, че да те зашлеви?
— Не поех, тя обаче не се отказваше и накрая аз я попитах дали не е проститутка. Нещо такова.
