Бар е деградирал напълно. И не е могъл да го понесе. Снайперистите имат силно развито его и са в непрекъсната конкуренция помежду си. Бар е съзнавал, че запада все повече, но е искал да го прикрие.
Франклин погледна мишената.
— Не ми изглежда чак толкова западнал — подхвърли той.
— Това е фалшификация — каза Ричър. — Ако дадеш мишената на Белантонио, Белантонио ще ти го докаже.
— В какъв смисъл фалшификация?
— Обзалагам се, че дупките са направени с пистолет, вероятно деветмилиметров. От сантиметри разстояние. Ако Белантонио ги премери, ще установи, че са с около милиметър и една десета по-широки от дупка на .308-калибров куршум. А ако изследва хартията, ще открие по нея следи от барут. Предполагам, че вместо да стреля от 300 метра, Джеймс Бар е предпочел да се поразходи и да надупчи мишената с пистолета си.
— Малко като че ли си измисляш…
— Да кажем, правя метафизично допускане. Бар никога не е бил толкова добър. Може да се предполага, че с времето е западнал още повече. Ако е било малко, е щял криво-ляво да се примири. Но той не се е примирил, следователно може да се допусне, че е западнал
В стаята настана тишина.
— Това е теория, която се самодоказва — продължи Ричър. — Ако е бил принуден да фалшифицира резултатите си, значи вече не е могъл да стреля дори прилично. А ако не е могъл да стреля прилично, просто няма как да е извършителят на петъчните убийства.
— Това са само догадки — каза Франклин.
Ричър кимна.
— Бяха. Но вече не са. Знам го със сигурност. Аз самият изстрелях един патрон в Кентъки. Собственикът ме накара, нещо като тест за мъжество. Бях изпил няколко кафета и ушите ми бучаха от кофеина. Целият треперех. А сега знам, че Джеймс Бар сигурно се е чувствал много по-зле.
— Защо? — попита Роузмари.
— Защото страда от болестта на Паркинсон — отвърна Ричър. — ПА означава паралисис агитанс. Боя се, че брат ви се разболява. Целият се тресе, ръцете му треперят. А човек, страдащ от тази болест, не може да стреля с пушка. Според мен той не само не е извършителят на убийствата в петък, но и за нищо на света не би могъл да бъде.
Роузмари се умълча. Една добра и една лоша новина. Погледна през прозореца. Наведе очи към пода. Беше облечена като вдовица. С черна копринена блуза, черна права пола, черни чорапи, черни лачени обувки с нисък ток.
— Може би затова беше толкова раздразнителен през цялото време — каза тя. — Може да го е очаквал. Чувствал се е безпомощен, неспособен да се контролира. Собственото му тяло е започнало да му изневерява. Сигурна съм, че това го е вбесявало. И с право!
Тя вдигна глава и погледна Ричър в очите.
— Нали ви казах, че е невинен!
— Госпожо, извинявам ви се най-искрено — каза Ричър. — Вие се оказахте права. Брат ви наистина е станал нов човек. Удържал е обещанието си. Заслужава доверие и похвала. Ужасно съжалявам, че се разболява.
— Сега трябва да му помогнете. Обещахте ми.
— Аз му помагам. От понеделник насам не върша нищо друго.
— Ама че смахната история! — обади се Франклин.
— Напротив, всичко си е постарому — каза Ричър. — Някой се опитва да се скрие зад гърба на Джеймс Бар. Само дето не са го заставили да извърши нещо против волята си, а са направили инсценировка, за да го натопят. Това е единствената разлика.
— Но дали това е възможно? — попита Ан Яни.
— Защо да не е? Помислете само. Проследете всичко отначало. Възстановете си цялата история.
Ан Яни се замисли. Като отмяташе наум известните факти, тя си възстанови всичко час по час, стъпка по стъпка, в най-малки подробности:
— Убиецът се преоблича в дрехите на Бар, обува обувките му, като преди това вероятно е намерил монетата в някоя касичка или в джоба на панталоните. Пипа с ръкавици, за да не смесва пръстовите отпечатъци на Бар със своите. Вече е задигнал оранжевия конус от гаража, може би още предишния ден. Сега взима пушката му. Тя е заредена предварително, от самия Бар. Подкарва вана му към града. Оставя всички възможни веществени следи. Оплесква се с циментов прах. Връща се в къщата, прибира всичко на място и си тръгва. Бърза, дори не се отбива в тоалетната. И в един момент Бар се прибира отнякъде и се набутва в един капан, за който дори не подозира.
— И според мен точно така е станало — каза Ричър.
— Но къде ли е бил Бар по това време? — попита Хелън.
— Ами излязъл е някъде — каза Ричър.
— Твърде удобно съвпадение — обади се Франклин.
— Не мисля, че е съвпадение — каза Ричър. — По-скоро онези са уредили нещо, за да го разкарат. Той си спомня, че бил тръгнал за някъде. Освен това твърди, че е бил в добро настроение, оптимистично, сякаш е очаквал да се случи нещо хубаво. Мисля, че са му уредили среща с някого. Уж случайно запознанство, но с емоционални последици. Според мен в петък той е бил на любовна среща.
— С кого?
— Може би с червенокосата. Същата, която използваха срещу мен. Може преди това да са го подмамили с нея. В петък Бар се е бил издокарал като за среща. Според полицейския доклад портфейлът му е бил намерен в най-хубавия му панталон.
— Че кой тогава е извършил убийството? — попита Хелън.
— Някой с железни нерви — отвърна Ричър. — Някой с такова самообладание, че след това дори да не му се е пикаело.
— Това е само Чарли — каза Роузмари. — Няма кой друг да бъде. Той е един такъв, особен. Беше идвал много пъти у нас. Знаеше кое къде е. Кучето го познаваше.
— Освен това Бар е бил ужасно слаб стрелец — продължи Ричър. — Това е другата причина, поради която ходих до Кентъки. Исках да проверя една своя теория.
— А кой е бил добрият?
— Чарли — отвърна Ричър. — Неговите мишени също бяха подправени, но по различен начин. Уж попаденията му бяха напълно безразборни, но всъщност не бяха. Разпределението им по мишената не беше съвсем случайно. Той се е опитвал да прикрие колко е добър всъщност. Целил се е в привидно произволни точки на хартията, като всеки път ги е улучвал. От време на време му е доскучавало и за разнообразие е пускал и по един куршум във вътрешния кръг. Или пък си е избирал единия от ъглите и го е прострелвал. На една мишена бяха простреляни и четирите ъгъла. Истината е, че няма значение в какво се целиш, стига да го улучиш. Ние се целим във вътрешния кръг, защото така е прието. Но ако човек иска да тренира, може да се цели във всяка произволна част на мишената. Или дори извън мишената, в някое дърво например. Чарли е правил точно това. Той е невероятен стрелец и е тренирал усилено, като същевременно се е преструвал на безнадеждно слаб. Но, както вече казах, истинската произволност е непостижима за човешкия мозък. В произволността винаги прозира система.
— А защо му е било нужно да се преструва на слаб?
— За да си създаде алиби.
— И хората да си мислят, че не може да стреля?
Ричър кимна.
— Забелязал е, че собственикът на стрелбището класира всички използвани мишени. Чарли е завършен професионалист, който не оставя нищо на случайността.
— Кой е всъщност той? — попита Франклин.
— Истинското му име е Ченко и се движи с банда руснаци. Най-вероятно е ветеран от Червената армия.
