А те са много добри, открай време са си такива.
— И как ще се доберем до него?
— Чрез жертвите.
— Значи връщаме се там, откъдето тръгнахме. Жертвите ще ни отведат в задънена улица. Ще трябва да измислиш нещо по-добро.
— Шефът им се казва Зека.
— Що за име е това?
— Не е име, а дума, на руски. Жаргонна, от съветско време. Зек е съкратено от затворник в концлагер. Като онези в техния Гулаг, в Сибир.
— Тия лагери са отдавна минало.
— Което означава, че Зека е много стар човек. Стар, но жилав. Може би по-жилав, отколкото сме в състояние да си представим.
Зека беше уморен след усилието с багера. Но той бе свикнал с умората. Всъщност в течение на шейсет и три години от живота си не беше познавал друго чувство. Още от ранната есен на 1942 година, когато в родното му село бе дошъл офицер от Червената армия да набира войници за фронта. Селото му се намираше на хиляди километри от, където и да било, а въпросният офицер беше московчанин, какъвто по ония места не се бе мяркал преди. Енергичен, авторитетен, самонадеян. Нетърпящ възражения. Още с пристигането си той нареди: всички мъже между шестнайсет — и петдесетгодишна възраст да тръгнат незабавно с него.
По това време Зека беше на седемнайсет. Отначало офицерът го беше пропуснал, понеже тъкмо в момента се намираше в затвора. Заради това, че бил преспал с жената на някакъв по-възрастен съселянин, после го набил и оня се оплакал на властите. За да се отърве от военна служба, сега битият се бе оправдал с нанесения му побой, като при това бе подшушнал на офицера, че побойникът е в затвора. Въпросният офицер, твърдо решен да изпълни спуснатата му бройка, бе наредил Зека да бъде измъкнат от килията си и да се строи с останалите на селския площад. Зека се беше подчинил с радост. За него това беше неочакван шанс да си възвърне свободата. Беше си казал, че при първа възможност ще офейка.
Но това беше грешка.
Наборниците бяха натъпкани и заключени в каросерията на камион, оттам в товарен вагон за едно пътуване, което продължи пет седмици. По пътя им раздадоха униформи — шаячна куртка и панталон, шинел, чифт ботуши с вълнена подплата плюс книжка за заплатите. Но заплата — никаква. Нито оръжие. И никаква военна подготовка, ако не се смяташе краткият престой на някаква покрита със сняг гара, където запенен политкомисар тичаше напред-назад покрай заключените вагони и крещеше през огромен тенекиен рупор. Лекцията му се състоеше от едно-единствено изречение, повтаряно отново и отново, което Зека запомни за цял живот:
В края на петата седмица влакът ги стовари като добитък на западния бряг на Волга, където ги подкараха към конвой от няколко стари ферибота и речни корабчета. На по-малко от километър отвъд реката отсрещният бряг приличаше на сцена от ада. Цял един град — много по-голям от всичко, което Зека беше виждал до този момент — бе превърнат в димящи развалини. В реката падаха мини и вдигаха огромни фонтани водни пръски. Небето беше почерняло от самолети, които пикираха на големи ята, пускаха бомбите си и стреляха с картечници. Всичко наоколо беше осеяно с трупове и части от човешки тела. Ранени виеха и стенеха.
Зека бе качен заедно с неколкостотин други новобранци на увеселителна гемия с пъстра палубна тента. Бяха толкова много, така наблъскани един в друг, че не можеха да помръднат. Нито един на борда нямаше оръжие. Гемията навлезе с мъчително поклащане в леденото течение на реката и самолетите се скупчиха върху нея. За петнайсет минути, колкото им бе нужно, за да стигнат до отсрещния бряг, Зека бе покрит от глава до пети с лепкавата топла кръв на другарите си.
От гемията ги изблъскаха навън, върху дървен кей, строиха ги в редица и ги подкараха на бегом към града, покрай някаква обозна станция, където протече втората фаза от военната му подготовка: двама старшини раздаваха оръжието — единият заредени карабини, а другият резервни пълнители, като същевременно подвикваха в такт нещо, което прозвуча на Зека като някаква абсурдна епиграма, лозунг или може би химн на безумието:
Зека получи резервен пълнител, но не и пушка. Изблъскаха го нататък, като му креснаха да тича зад гърба на онзи пред него. Зави зад първия ъгъл. Мина покрай картечно гнездо на Червената армия. Отначало си помисли, че фронтовата линия е съвсем наблизо. Но после чу гласа на някакъв комисар с червено флагче в ръка, който му изрева през друг тенекиен рупор: никакво отстъпление! Ако направите и крачка назад, ще ви разстреляме! И така, Зека се затича слепешката напред и след поредния завой се изправи срещу градушка от немски куршуми. Спря се за миг, полуобърнат назад, и бе ударен на три места — в ръката и двата крака. Силата на куршумите го повали възнак, зад развалините на някаква тухлена стена, където само минути по-късно беше заринат под купища трупове.
Свести се четирийсет и осем часа по-късно в някаква полева болница, където за пръв път се изправи лице в лице със съветското военно правораздаване — сляпо, напъхано и безцеремонно. Съдбовният въпрос беше посоката, от която бяха дошли куршумите. Понеже в момента на раняването си се бе обърнал настрани, за военните лекари беше невъзможно да установят дали раните му са нанесени от картечниците на своите или от враговете на Родината. Поради сложността на казуса му бе спестена незабавната екзекуция, а вместо това беше изпратен в наказателен батальон. От този момент за него започна една борба за оцеляване, която продължаваше цели шейсет и три години.
И той още нямаше намерение да се отказва.
Зека набра номера на Григор Лински.
— Може да се предположи, че военният се е разприказвал — каза той. — Каквото е знаел, вече го знаят и останалите. Затова е време да се застраховаме.
— Доникъде не сме стигнали — каза Франклин. — Не е ли така? Емерсън няма да иска и да ни чуе, ако не му предложим нещо повече от това, с което разполагаме в момента.
— Значи трябва да се заловиш със списъка на жертвите — каза Ричър.
— Това може да отнеме цяла вечност. Става дума за пет дълги човешки живота.
— В такъв случай да караме подред.
— Страхотно, нямам думи! Тогава ми кажи откъде да започна.
Ричър кимна. Спомни си как Хелън Родин му беше описала дочутите изстрели. Най-напред един, кратка пауза, после още два. После отново пауза, малко по-дълга, но всъщност не повече от половин секунда, след което останалите три един след друг. Затвори очи. Представи си графиката от телефонната компания, която бе видял при Белантонио. Представи си своята собствена безмълвна имитация, с изпъната напред дясна ръка и насочен пръст:
— Не от първия убит — каза накрая той. — Този изстрел е бил даден колкото за загряване на цевта. При него няма гаранция, че ще улучиш. Той е част от инсценировката. Не и от последните три. Те са групирани в гъста серия, един в басейна и още два за камуфлаж. Дотогава истинската работа вече е била свършена.
— Значи започвам от втория или третия. Или от двамата заедно.
Ричар затвори очи.
