помирисахме. Финли отвори портфейла си и извади стотачка. Сравнихме трите банкноти. Прехвърлихме си ги от ръка на ръка. Не забелязахме никаква разлика.
— Ако наистина е така, значи здравата са ги изпипали — каза Финли. — Но инак звучи съвсем разумно. Вероятно цялата фондация „Клайнър“ се крепи върху фалшиви пари. Милиони годишно.
Той върна истинската стотачка в портфейла. Прибра фалшивите в джоба си и каза:
— Връщам се в управлението. Вие елате утре около пладне. Тийл ще е излязъл да обядва. Събираме се и почваме.
Двамата с Роскоу потеглихме за Мейкън, на осемдесет километра от Атланта. Исках да бъдем в движение. Това е основното правило при опасност — не стой на място. Избрахме един безличен мотел в югоизточните покрайнини. Колкото се може по-далеч от Маргрейв, тъй че целият град да ни отделя от враговете. Старият кмет Тийл ме бе посъветвал да си намеря мотел в Мейкън. Ето че излизаше прав.
Пуснахме си по един хладен душ и се проснахме на леглото. Унесохме се в неспокойна дрямка. Стаята беше задушна. Цяла нощ се мятахме насам-натам. На разсъмване станахме сънени и изморени. Четвъртък сутрин. Имах чувството, че изобщо не съм мигнал. Облякохме се пипнешком в полумрака. Роскоу си сложи униформата. Аз навлякох старите дрехи. Май пак трябваше да си купя нови. С парите от Клайнър.
— Какво ще правим сега? — запита Роскоу.
Не отговорих. Мислех за нещо друго.
— Ричър — настоя тя. — Какво ще правим сега?
— А какво направи Грей?
— Обеси се.
Помислих още малко, сетне запитах:
— Наистина ли?
Тишина.
— О, боже — възкликна Роскоу. — Да не би да се съмняваш?
— Може би. Дай да размислим. Ами ако се е сблъскал с някого? Ако са го спипали да се рови където не трябва?
— Значи смяташ, че са го убили? — тревожно запита тя.
— Може би — повторих аз. — Мисля, че те убиха Джо, Столър, Морисънови, Хъбъл и Моли Бет Гордън. Мисля, че се опитаха да убият нас двамата. Убиват всеки, който ги застраши. Така работи Клайнър.
Роскоу дълго мълча. Мислеше за стария си колега Грей — мрачен и търпелив детектив. Двайсет и пет години усърдна работа. Такъв човек може да бъде заплаха. Човек, който отделя цели трийсет и два дни, за да провери съмненията си. Роскоу вдигна глава.
— Сигурно е допуснал грешка.
Бавно кимнах.
— Убили са го. И са представили смъртта му за самоубийство.
— Не мога да повярвам — прошепна тя.
— Имаше ли аутопсия? — запитах аз.
— Мисля, че да.
— Тогава ще проверим. Трябва пак да поговорим с онзи доктор от Йелоу Спрингс.
— Но той би казал още тогава, нали? — запита тя. — Ако е имал съмнения, нямаше ли да ги сподели?
— И да е имал, казал е всичко на Морисън — възразих аз. — А Морисън си е затворил очите. Защото е знаел кои са убийците. Трябва лично да проверим.
Роскоу сви рамене.
— Бях на погребението му. Всички отидохме. Морисън изнесе слово пред църквата. Кметът Тийл също. Казаха, че бил добър полицай. От най-добрите. А всъщност са го убили.
Говореше развълнувано. Тя обичаше Маргрейв. Родът й се трудеше тук от векове. Корените й бяха враснали в това градче. Обичаше и работата си. Чувството, че е полезна с нещо. А сега излизаше, че цялата община е прогнила. Мръсна и покварена. Не община, а тресавище от мръсни пари и кръв. Седях и гледах как светът рухва около нея.
Потеглихме на север по пътя за Маргрейв. По някое време Роскоу отби към Йелоу Спрингс. Минахме по селските пътища и наближихме болницата. Мъчеше ме глад. Не бяхме закусвали. Не се препоръчва преди посещение в моргата. Завихме към болничния паркинг. Бавно пролазихме през гърбиците и заобиколихме централната сграда. Спряхме недалеч от вдигнатата метална врата.
Излязохме от колата. Разтъпкахме се и тръгнахме към канцеларията. Слънцето вече припичаше. Би било приятно да постоим на открито. Но ние се вмъкнахме вътре и тръгнахме да търсим доктора. Както винаги го открихме във вехтата канцелария. Седеше зад нащърбеното бюро. Все тъй уморен. Все със същата бяла престилка. Той ни погледна и кимна да влезем.
— Добро утро. С какво мога да ви помогна?
Седнахме на същите столчета. Гледах да съм настрани от факса. Предоставих думата на Роскоу. Така беше по-добре. Официално погледнато, нямах право да бъда тук.
— През февруари старшият детектив от нашето управление се самоуби — каза тя. — Помниш ли?
— Не се ли казваше Грей? — запита докторът.
Роскоу кимна. Той стана и отиде до канцеларския шкаф. Издърпа едно чекмедже. То заяждаше и излезе със скърцане. Докторът плъзна пръсти по папките.
— Февруари… Грей…
Извади една папка и се върна назад. Пусна я на бюрото. Тежко седна и отвори папката. Беше тънка. Вътре нямаше почти нищо.
— Грей — повтори докторът. — Да, помня го. Беше се обесил, нали? От трийсет години насам за пръв път си имахме работа с Маргрейв. Викнаха ме в дома му. Беше станало в гаража, нали? На една греда.
— Точно така — потвърди Роскоу и млъкна.
— Та, с какво мога да ви помогна?
— Имаше ли нещо нередно? — запита тя.
Докторът погледна папката. Прелисти я.
— Щом човек си слага въжето, винаги има нещо нередно.
— А нещо по-особено? — намесих се аз.
Докторът завъртя уморените си очи към мен.
— Подозрително, искаш да кажеш?
Почти се усмихваше както във вторник.
— Имаше ли нещо подозрително? — казах аз.
Той поклати глава.
— Не. Самоубийство чрез обесване. Никакви съмнения. Човекът стъпил на столче в гаража. Метнал си примката и скочил. Всичко съвпадаше. Местните хора разказаха как е стигнал дотам. Не забелязах нищо нередно.
— И как е стигнал дотам? — запита Роскоу.
Той завъртя поглед към нея. После се приведе над папката.
— Бил е потиснат. Доста отдавна. През фаталната вечер излязъл да пие заедно с шефа си — онзи Морисън, дето ни го докарахте. С тях бил и кметът, някой си Тийл. Тримата искали да удавят скръбта около провала на Грей с някакво следствие. Той се напил до припадък, та трябвало да го влачат. Отвели го у дома и си тръгнали. Вероятно е изпаднал в депресия. Отишъл в гаража и се обесил.
— Значи това е историята? — запита Роскоу.
— Морисън даде писмени показания — отвърна докторът. — Беше много разстроен. Нали разбирате, смяташе, че е трябвало да се погрижи, да остане при него или нещо такова.
— Не ти ли се стори странно? — настоя тя.
— Не познавах Грей. Тук работим с цяла дузина полицейски участъци. Дотогава само бях чувал за Маргрейв. Тихо местенце, нали? Поне доскоро. Но историята съвпадаше с повечето подобни случаи. Алкохолът сваля задръжките.
