камиони се отклоняваха с громолене към старото областно шосе. После сменяха скоростите и навлизаха в района на складовете.
Настаних се удобно зад колоната. Мястото беше чудесно за наблюдение. На около двеста метра от складовете и пет-шест метра над тяхното равнище. Виждах всичко като на длан. Мощният бинокъл даваше чист, ясен образ. Общо имаше четири склада. Еднакви постройки, подредени в една линия, малко под ъгъл спрямо мен. Около целия терен обикаляше внушителна ограда, увенчана със сума ти бодлива тел. Освен това всяка от четирите постройки си имаше отделна ограда с отделна порта. Главната порта на целия комплекс беше откъм пътя. Вътре кипеше трескава дейност.
Първият склад се оказа напълно невинен. Голямата му врата зееше широко разтворена. Местни фермерски камиончета сновяха навън-навътре. Хората товареха и разтоварваха, без да се крият. Най-често мъкнеха издути чували от зебло. Вътре сигурно имаше царевица, семена или торове. С две думи — селска работа. Но във всеки случай нямаше нищо тайно. Всички коли бяха местни, с номера от Джорджия. Не забелязах камиони от други щати. Пък и бяха все дребни камионетки — никой не би поел с такова нещо на дълъг път. Значи първият склад беше чист.
Същото се отнасяше до втория и третия. Външните порти бяха отворени, вратите вдигнати чак догоре. Цялата дейност се вършеше на открито. Не криеха нищо. Камионите бяха от друг тип, но пак местни. Не успях да различа какво точно товарят. Може би смесени стоки за селските магазини. Или местна промишлена продукция. В третия склад зърнах и някакви варели. Но нямаше нищо сериозно.
Онова, което търсех, бе в четвъртия склад. Най-последния. Определено. Хитро го бяха разположили. На удобно място. Закриваше го хаосът около другите три склада. И тъй като беше последен, никой от местните фермери и търговци не минаваше покрай него. Изобщо не го поглеждаха. Умно измислено. Да, несъмнено това беше мястото. Зад него, на около стотина метра в полето, забелязах обгорялото дърво. Същото, което разпозна Роскоу на снимката с жълтия камион. Ако човек застанеше в двора на склада, щеше да види дървото точно край ъгъла. Вече твърдо знаех, че не греша.
Голямата врата на склада беше затворена. Портата в оградата също. Из дворчето се мотаеха двама пазачи. Макар и от двеста метра, с бинокъла различих тревожните им погледи и напрегнатата походка. Стабилна охрана. Погледах ги още няколко минути. Продължаваха да обикалят, но иначе нямаше никаква дейност. Тогава насочих вниманието си към пътя. Чаках да пристигне камион за четвъртия склад.
Чаках много дълго. Тревожех се, че времето изтича, затова взех да си пея тихичко. Изредих всички варианти на „Залутани мисли“, които съм чувал. А тая песен има безброй варианти. Казват, че била народна. Никой не знае автора. Никой не знае откъде е дошла. Може би от делтата на Мисисипи. Песен за хора, дето не ги свърта на място. Дори ако има защо да останат. Хора като мен. Бях в Маргрейв от една седмица. Никъде не съм се задържал толкова дълго по свое желание. Струваше си да остана завинаги. При Роскоу, защото бяхме създадени един за друг. Почвах да си представям живота с нея. Нямаше да е зле.
Но и нямаше да е лесно. Щом изчезнеха мръсните пари на Клайнър, цялото градче щеше да се разпадне. Нямаше къде да остана. И пак трябваше да се скитам. Като песента, която си пеех. Да се лутам. Народна песен. Песен, написана сякаш за мен. Тайничко вярвах, че я е съчинил Блейк Слепеца. Скитник като мен. Той бе минавал оттук, когато вместо бетонни колони са расли вековни дървета. Преди шейсет години бе крачил по пътя, който гледах. Може би със същата песен.
Двамата с Джо обичахме да я пеем. Като подигравка с армейския живот. Слизахме нейде от самолета и пристигахме в задушна барака край някоя база. След двайсетина минути почвахме да пеем. Все едно, че ни е омръзнало вече и чакаме пак да тръгнем на път. Сега се подпирах на колоната и пеех както за себе си, тъй и за него.
След трийсет и пет минути изчерпах всички варианти на песента — веднъж за себе си и веднъж за Джо. През това време видях пет-шест камиона да отбиват към складовете. Бяха все местни. Прашни камионетки от Джорджия. Нито един голям камион, оплескан с кал от дълго пътуване. Около последния склад беше все тъй спокойно. Трийсет и пет минути пеене, без да открия нищо.
Но все пак някой ме оцени. Тъкмо привършвах, когато от мрака зад мен долетя бавно, подигравателно ръкопляскане. Притиснах се към бетона и впих поглед в сенките. Ръкопляскането престана и чух някакво тътрене. Смътно различих човешки силует, който пълзеше към мен. Очертанията се поизясниха. Беше някакъв скитник. Парцаливи дебели дрехи и сплъстена прошарена коса. Сините очи пламтяха тревожно сред сбръчкано, мръсно лице. Човекът спря на почтително разстояние.
— Кой си ти, по дяволите? — запитах аз.
Той отметна провисналите кичури и се ухили.
— Ами ти кой си? Откъде накъде идваш в дома ми да вдигаш шум?
— Тук ли живееш? — запитах аз.
Той с усилие седна и сви рамене.
— Временно. Тук съм от месец. Нещо да възразиш?
Поклатих глава. Нямах нищо против. Все някъде трябваше да живее.
— Извинявай за безпокойството — казах аз. — Тук съм до вечерта и изчезвам.
Откъм него лъхна тежък, неприятен мирис. Миришеше тъй, сякаш се скиташе открай време.
— Стой колкото си щеш — рече човекът. — Ние вече решихме да си вървим. Освобождаваме квартирата.
— Вие ли? — трепнах аз. — Не си ли сам?
Онзи ме изгледа странно. Завъртя се и посочи празното място до себе си. Очите ми вече бяха свикнали с полумрака. Виждах чак до бетонните подпори от другата страна на магистралата. Но освен нас наоколо нямаше жива душа.
— Семейството ми — каза човекът. — Приятно ни бе да те срещнем. Но трябва да си вървим. Много се задържахме тук.
Той посегна назад и измъкна от полумрака вещева торба. Армейски модел. Върху брезента все още се различаваше захабен надпис. Старши редник еди кой си, номер и войсково поделение. Той прихвана торбата по-здраво и взе да се отдръпва.
— Чакай малко — казах аз. — Къде беше миналата седмица? В четвъртък вечерта.
Човекът спря и се обърна.
— Тук съм от месец. Нищо не видях в четвъртък.
Вгледах се във вещевата торба. Войник. Първо правило на войника: никога не се пиши доброволец. Отлепих гръб от бетона и извадих от джоба си шоколад. Омотах шоколада в банкнота от сто долара. Подхвърлих му го. Онзи хвана шоколада. Пъхна го под палтото и мълчаливо кимна.
— Кажи сега какво не си видял миналия четвъртък — рекох аз.
Той сви рамене.
— Нищо не съм видял. Истина ти казвам. Но жена ми видяла. Много неща.
— Добре — бавно изрекох аз. — Ще я питаш ли какво е видяла?
Той кимна. Завъртя се и взе да си шушука с празното място. После пак се обърна.
— Видяла космически пришълци. Вражески звездолет, маскиран като лъскав черен пикап. Вътре двама извънземни, преоблечени като наши хора. После видяла блясък в небето. Дим. Кацнал космически кораб, превърнал се в голяма кола, отвътре излязъл звездният адмирал, облечен като полицай. Нисък и дебел. После откъм магистралата дошла бяла кола, но всъщност кацал звезден изтребител с двама земляни, командир и втори пилот. Всички подхванали танц около портата, защото идвали от друга галактика. Жена ми казва, че било много вълнуващо. Тя обича тия неща. Гледала ги е къде ли не.
Той кимна. Говореше съвсем сериозно.
— Аз изтървах цялата работа — добави човекът и махна с ръка настрани. — Трябваше да къпя бебето. Жена ми обаче видяла всичко. Много си пада по тия неща.
— А да е чула нещо? — запитах аз.
Той я попита. Изслуша отговора и поклати глава, сякаш задавах идиотски въпроси.
— Космическите пришълци не издали нито звук. Но надупчили с лазери втория пилот от изтребителя. Той по-късно допълзя тук. Умря точно където стоиш сега. Опитахме се да му помогнем, но срещу лазерите нищо не помага, нали? Санитарите го прибраха в неделя.
Кимнах. Скитникът запълзя в сенките, влачейки вещевата торба. Гледах го, докато изчезна зад
