съм на прав път. И то колкото се може по-скоро. До неделя оставаха четирийсет и осем часа. А имах да свърша още много неща. Няма как, трябваше да се вмъкна в камиона въпреки лампата. Само на три-четири метра от смахнатия хлапак в бунгалото. Определено нямаше да е от най-приятните занимания. Трябваше да изчакам. Докато Клайнър заспи, за да не чуе шума.
Изчаках половин час. Дотолкова ми стигна търпението. Подкарах стария кадилак през тихата нощ. Цилиндрите бяха разхлопани и двигателят вдигаше ужасен шум в тишината. Спрях плътно до червения камион. С предницата към бунгалото на Клайнър. Измъкнах се през дясната врата. Застинах и се ослушах. Никакъв звук.
Измъкнах от джоба на якето автоматичния нож и стъпих върху предната броня на кадилака. После върху капака и след миг бях на покрива. Пак застинах. Напрегнах слух. Нищо. Протегнах ръце нагоре и се изкатерих върху камиона.
Закритите камиони от този тип имат прозрачен покрив. Материалът е нещо като фибростъкло. Правят от него целия покрив или поне вграждат квадратен люк в ламарината. За осветление. Така е по-удобно да се товари. А може би освен това се намалява теглото. Или цената. В заводите вършат какво ли не, за да спестят някой и друг долар. В подобни камиони най-лесно се прониква през покрива.
Бях се проснал отгоре, а краката ми още драскаха отстрани. Протегнах ръка колкото се може по-напред и щракнах ножа. Забих острието в прозрачния люк сред покрива. Направих два разреза под прав ъгъл — около трийсет на четирийсет сантиметра. Сега можех да изкривя материала навътре и да надникна.
Изведнъж прозорецът на бунгалото светна. Жълтеникавото сияние огря кадилака. Заедно с част от червения камион. И краката ми. Изпъшках и се отхвърлих нагоре. Пропълзях по камиона. Притиснах се към покрива и затаих дъх.
Вратата на бунгалото се отвори. Клайнър младши излезе. Огледа кадилака. Приведе се и надникна вътре. Обиколи камиона. Провери двете врати на кабината. Дръпна дръжките. Камионът под мен се разтресе. Клайнър мина отзад и провери товарната врата. Пак дръпна дръжките. Чух как изтракаха.
Той отново обиколи камиона. Лежах и се вслушвах в стъпките му. Пак провери кадилака. После се върна в бунгалото. Вратата тропна. Прозорецът изгасна.
Изчаках пет минути. Просто лежах отгоре и чаках. После пролазих напред. Стигнах до срязания люк. Извих парчето навътре и пъхнах пръсти в отвора. Издърпах се напред и надникнах.
Камионът бе празен. Съвсем празен. Вътре нямаше нищичко.
24
До Маргрейв имаше над шестстотин километра. Карах дотам като луд. Трябваше да се видя с Финли. Трябваше да споделя с него една чисто нова теория. Най-сетне спрях пред участъка и зарязах вехтия кадилак до луксозната лимузина на Тийл. Влязох и кимнах на дежурния. Той също ми кимна.
— Финли тук ли е? — запитах аз.
— В кабинета — рече той. — И кметът е там.
Заобиколих преградата и изтичах към кабинета. Вътре наистина бяха Финли и Тийл. Финли имаше лоши новини — усетих го по провисналите му рамене. Тийл вдигна глава и ме погледна с изненада.
— Да не сте пак в армията, мистър Ричър? — запита той.
В първия момент не схванах. Имаше предвид военните дрехи и маскировъчното яке. Огледах го от глава до пети. Беше облечен в лъскав сив костюм с бродирани ревери. На врата му висеше шнурче със сребърна закопчалка.
— Ти ли ще ми говориш за дрехи бе, задник? — изръмжах.
Той стреснато сведе очи към костюма си. Изтупа някаква невидима прашинка. После ми се озъби.
— За такъв език мога да ви арестувам.
— Аз пък мога да ти откъсна главата. И да ти я натъпча в дъртия задник.
Доста време стояхме и се гледахме яростно. Тийл стисна тежкия си бастун, сякаш искаше да ме замлати с него. Виждах как стяга пръсти и се цели с поглед в главата ми. Но накрая той просто излезе от кабинета и затръшна вратата. Открехнах я и надникнах след него. Беше спрял до едно от бюрата и посягаше към телефона. Щеше да позвъни на Клайнър. И да го пита кога, по дяволите, ще ми видят сметката. Затворих вратата и се обърнах към Финли.
— Какъв е проблемът?
— Кофти работи стават — каза той. — Успя ли да надникнеш в камиона?
— За това ще говорим след малко — рекох аз. — Казвай тукашните проблеми.
— От кое да започна? От малкото или от голямото?
— Първо малкото.
— Пикар ни постави ултиматум. Ще задържи Роскоу още един ден.
— Мамка му — рекох. — Исках да я видя. Тя съгласна ли е?
— Според Пикар нямала нищо против.
— Мамка му — пак изругах аз. — Казвай сега голямото.
— Някой ни е изпреварил — прошепна Финли.
— Какво искаш да кажеш?
— Помниш ли списъка на Джо? — запита той. — Инициалите и бележката за гаража на Шърман Столър. Рано тая сутрин получих телекс от полицията в Атланта. Снощи пламнала къщата на Столър. Онази, дето сте я посетили с Роскоу. Изгоряла до основи с гаража и тъй нататък. Подпалена. Някой е разлял бензин навсякъде.
— Божичко — възкликнах аз. — Ами Джуди?
— Съседите казват, че се изнесла във вторник вечерта. Веднага след срещата с вас. Къщата била празна.
Кимнах.
— Джуди е умна жена. Само че никой не ни е изпреварил. Вече видяхме гаража. Закъснели са, ако искат да скрият нещо. Пък и нямаше кой знае какво за криене, нали?
— А помниш ли инициалите? — рече Финли. — Онези, от колежите. Тази сутрин разбрах кой е човекът в Принстън. У. Б. се оказа Уолтър Бартоломю. Професор. Снощи е бил убит пред дома си.
— По дяволите. Как са го убили?
— С нож. Полицаите смятат, че е било опит за обир. Ние обаче си знаем, нали?
— Няма ли поне някоя добра новина? — запитах аз.
Той поклати глава.
— Не се надявай. Бартоломю е знаел нещо. Докопали са го, преди да проговори. Те са пред нас, Ричър.
— Знаел ли? Какво?
— Нямам представа — каза Финли. — Когато се свързах, отговори ми някакъв асистент на Бартоломю. Доколкото разбрах, старецът бил много развълнуван и снощи останал да работи до късно в кабинета си. Онзи помощник му мъкнел купища стари справочници. Бартоломю се ровел из тях. Накрая привършил, пуснал по електронната поща известие до Джо и си тръгнал. На улицата го причакали с нож, и толкоз.
— А какво пишеше в съобщението? — запитах аз.
— Само няколко думи: чакайте връзка утре сутринта. Асистентът смяташе, че Бартоломю се е натъкнал на нещо важно.
— Мамка му — пак изругах аз. — Ами кой е К. К. от Ню Йорк?
— Още не знам. Сигурно пак ще се окаже професор. Ако вече не са го очистили.
— Добре — казах аз. — Отивам да го търся в Ню Йорк.
— А теб какво те тревожеше? — запита Финли. — Да не би нещо с камиона?
— Работата е много сериозна. Камионът беше празен.
В кабинета за дълго настана мълчание.
— Значи се връщаше празен? — запита накрая Финли.
— След като разговаряхме, успях да надникна вътре. Празен беше. Нищо нямаше вътре. Само въздух.
— Господи — въздъхна той.
