колоната. После се обърнах към пътя. Мислех за разказа на жена му. Свидетелски показания. Тоя клетник едва ли би убедил Върховния съд, но аз определено му вярвах. В края на краищата не Върховният съд, а родният ми брат бе дошъл със звезден изтребител, за да танцува пред портата.
Мина още час, преди най-сетне да забележа нещо. Междувременно изядох един шоколад и изпих почти половин литър вода. Иначе просто седях и чаках. Откъм север се зададе доста голям камион. Намали скоростта и отби към складовете. С бинокъла различих зацапан номер от Ню Йорк. Камионът мина по асфалтовата алея и спря пред четвъртата порта. Пазачите отвориха и дадоха знак да продължи. Камионът влезе и двамата затвориха. Шофьорът даде заден ход към вратата на склада, после спря. Излезе от кабината. Единият пазач зае мястото му, другият влезе отстрани в склада и след малко голямата врата се плъзна нагоре. Камионът запълзя заднишком към мрака. Вратата пак се затвори. Шофьорът от Ню Йорк остана да се разтъпква из двора на припек. Това бе всичко. Стана само за трийсет секунди. Нищо за отбелязване.
Гледах и чаках. Камионът остана вътре осемнайсет минути. После вратата отново се вдигна и пазачът го изкара навън. Щом задницата излезе, вратата веднага падна и пазачът напусна кабината. Шофьорът се изкатери зад волана, а охраната изтича да отвори портата. Камионът потегли към областното шосе, после зави на север и мина само на двайсет метра от мен. Изпълзя нагоре до магистралата и се вля в потока на север.
Почти веднага по отклонението изтрополи нов камион, идващ от север. Приличаше на първия. Същата марка, същите размери, същата кал по каросерията. Отби настрани и се задруса към складовете. Присвих очи и вдигнах бинокъла. Номерата бяха от Илинойс. След малко камионът разигра същата сцена. Спря пред портата. Даде заден ход към вратата на склада. Шофьорът отстъпи място на пазача. Вратата се вдигна за малко и мракът погълна камиона. Бързо и ефикасно. Не повече от трийсет секунди. Пълна тайна. На шофьорите не се разрешаваше да влизат в склада. Трябваше да чакат отвън.
Камионът от Илинойс излезе по-бързо. След шестнайсет минути. Шофьорът се настани в кабината и подкара обратно към магистралата. Видях го как мина на двайсет метра от мен.
Според нашата теория двата камиона бяха взели част от запасите и отиваха на север. Сега караха с пълна газ към големите градове, за да разтоварят. Дотук теорията изглеждаше наред. Не виждах никакво противоречие.
През следващия час не се случи нищо. Четвъртият склад остана плътно затворен. Взе да ми доскучава. Съжалявах, че скитникът си замина. Можехме да си поговорим. После видях да се задава третият камион за деня. Вдигнах бинокъла и различих номера от Калифорния. Камионът се различаваше от другите само по цвят — беше ръждивочервен. Отби от шосето и се отправи към крайния склад. Но този път процедурата се промени. Шофьорът не слезе след портата. Просто даде заден ход и изчезна навътре. Явно имаше разрешение за влизане. Засякох времето и зачаках. Минаха двайсет и две минути. После вратата се вдигна и камионът излезе навън. Мина през портата и потегли към магистралата.
Изведнъж взех решение. Време беше да тръгвам. Исках да надникна в някой от камионите. Скочих на крака. Грабнах манерката и бинокъла, после изтичах под бетонния свод към отсрещната страна. Изкатерих се по стръмния насип и прескочих парапета. Втурнах се към стария кадилак. Затръшнах капака и седнах зад волана. Включих двигателя и подкарах бавно напред. Изчаках да се освободи пролука в потока от коли и натиснах педала. Отивах на север.
Предполагах, че червеният камион има три-четири минути преднина. Не повече. Отминавах върволици от коли и изтласквах кадилака все по-напред. Минах в лявото платно. Знаех, че постепенно печеля време. След десетина километра зърнах отпред камиона. Минах в съседното платно и продължих да карам на около триста метра от него. През цялото време ни деляха пет-шест коли. Въздъхнах и се облегнах назад. Според теорията на Роскоу пътувахме към Лос Анджелис.
Карахме бавно. С не повече от осемдесет километра в час. Резервоарът на кадилака беше почти пълен. Можеше да изтрае четиристотин и петдесет километра, евентуално дори петстотин. А при тази скорост навярно и повече. Всичко опира до скоростта. Ако натиснех газта, старият осемцилиндров двигател щеше да гълта бензина тъй бързо, както кафето изскача от кафеварката. Но с прилична скорост щях да стигна доста далеч. Можеше да изкарам и шестстотин километра — чак до Мемфис.
Продължавахме по магистралата. На триста метра от мен мръсният червен камион караше най-спокойно. В южните покрайнини на Атланта отби наляво. Готвеше се да поеме в западна посока. Теорията за свещника ставаше все по-правдоподобна. Камионът намали скоростта и изчака да смени магистралата. Не исках да заподозре, че го следя. Но по маневрите му вече бях разбрал, че не е от ония, дето гледат какво се задава изотзад. Скъсих разстоянието.
Червеният камион продължаваше към целта си. Карах на осем коли от него. Времето се изнизваше бавно. Следобедът отмина. Наближи вечерта. Вечерях в движение с шоколад и глътка вода. Така и не успях да включа радиото. Беше някакъв скапан японски модел. Може би крадено. Чудех се дали онзи в гаража вече се е заел със стъклата на бентлито. И какво ли ще каже Чарли, като й върна колата. Е, сигурно щеше да си има по-големи грижи. Продължавах да карам.
Така изминахме почти шестстотин километра. Осем часа. Напуснахме Джорджия, прекосихме Алабама и навлязохме в североизточния край на Мисисипи. Стана съвсем тъмно. Есенното слънце отдавна бе залязло пред нас. Колите по магистралата включиха фаровете. Продължавахме в мрака час подир час. Имах чувството, че гоня този тип откакто се помня. Най-сетне около полунощ червеният камион намали скоростта. След около километър го зърнах да отбива към мотел сред пущинака. Наблизо имаше някакво градче на име Миртъл. До границата с Тенеси оставаха стотина километра. Последвах камиона и спрях в другия край на паркинга.
Шофьорът излезе от кабината. Беше едър, набит. Волска шия и широки, мощни рамене. Тъмнокос, около трийсетгодишен. Дълги маймунски ръце. Познах го. Това бе Клайнър младши. Лудият. Той се разкърши в тъмното до камиона. Гледах го и си представях как е танцувал в четвъртък вечерта край портата на складовете.
Клайнър младши заключи камиона и повлече крак към постройките. Изчаках малко и го последвах. Предположих, че веднага е хлътнал в тоалетната, затова се задържах около вестникарския щанд, без да изпускам вратата от поглед. След малко той излезе и тръгна към закусвалнята. Седна на една маса и пак се разкърши. Взе менюто със спокойния жест на човек, който не бърза за никъде. Смяташе да вечеря. Щеше да се задържи поне двайсет и пет минути. Може би половин час.
Върнах се на паркинга. Исках да проникна в камиона и да хвърля едно око на товара. Но веднага разбрах, че няма надежда да го направя. Никакъв шанс. Наоколо минаваха хора, а наблизо бяха спрели две полицейски коли. Лампите осветяваха целия паркинг. Налагаше се да изчакам.
Върнах се към постройките. Влязох в една телефонна кабина и набрах номера на участъка в Маргрейв. Финли отговори веднага. Чух плътния му харвардски глас. Сигурно отдавна чакаше да се обадя.
— Къде си? — запита той.
— Близо до Мемфис — казах аз. — Видях как товарят един камион. Лепнах се за него и изчаквам възможност да надникна вътре. Шофьорът е Клайнър младши.
— Добре. Пикар се обади. Роскоу е в квартирата. Ако има капка здрав разум, сигурно вече спи. Пращала ти целувки.
— Прати й същото от мен, ако има възможност. И да се пазиш.
— Ти гледай себе си — рече Финли и затвори.
Бавно се върнах към кадилака. Седнах и зачаках. След половин час Клайнър излезе. Отправи се към камиона. Бършеше устни с опакото на ръката си. Изглеждаше доволен от вечерята. Сигурно, щом се забави толкова. Той заобиколи кабината и изчезна от поглед. След минута камионът избуча и бавно се люшна към изхода. Но не излезе на шосето. Свърна наляво по алеята. Отиваше към бунгалата. Клайнър смяташе да пренощува тук.
Камионът наближи бунгалата и спря край предпоследното. Точно под една мощна лампа. Клайнър излезе и заключи кабината. После извади ключ от джоба си и отвори бунгалото. Влезе и захлопна вратата. Прозорецът светна, след малко щорите се спуснаха. Клайнър бе дошъл с ключ в джоба. Значи сигурно бе платил още в закусвалнята. Затова беше цялото бавене.
Възникваше проблем. Исках да надникна в камиона. Нуждаех се от доказателства. Трябваше да знам, че
