— Само за двайсет и четири часа — каза Финли. — Нищо повече. Ще му направиш ли тази услуга?
Роскоу сви рамене. Усмихна се.
— Разбира се. Няма проблеми. Все ще се измъкна за още един ден. Само обещайте да ме викнете за веселбата, бива ли?
— Че как иначе? — каза Финли. — Веселбата не може да почне, преди да уточним подробностите, а уточним ли ги, Пикар се включва официално и тутакси праща агенти в тайната квартира. Ти се връщаш при нас.
— Добре — кимна Роскоу. — Кога заминавам?
— Още сега. Чакам го да пристигне всеки момент.
Тя се усмихна отново.
— Значи не си очаквал да възразя?
Той също се усмихна.
— Както казах на Ричър, ти си от най-добрите.
Оставихме го в кабинета, прекосихме участъка и излязохме през стъклената врата. Роскоу измъкна чантата си от шевролета и я остави на бордюра.
— Ами тогава до утре.
— Ще се справиш ли? — запитах аз.
— Естествено. Всичко ще бъде наред. Няма по-сигурно място от тайна квартира на ФБР, нали? Но ще ми липсваш, Ричър. Не бях предвидила да се разделяме точно сега.
Стиснах ръката й. Тя ме целуна по бузата. Само за миг. Финли отвори вратата на управлението. Чух как изсъскаха уплътнителите. Той подаде глава навън и подвикна на Роскоу:
— Нали ще разкажеш на Пикар докъде сме стигнали?
Роскоу кимна. После зачакахме под слънчевите лъчи. Не се наложи да чакаме дълго. След две-три минути синята лимузина на Пикар изскочи иззад завоя. Закова точно пред нас. Гигантът се измъкна отвътре и пристъпи напред. Потънахме в сянката му.
— Много ти благодаря, Роскоу — каза той. — Ще ми спестиш големи неприятности.
— Няма нищо — отвърна тя. — Нали и ти ни помагаш? Къде отиваме?
Пикар се усмихна смутено. Кимна към мен.
— Не мога да кажа в присъствието на цивилен, нали? И бездруго съм нагазил в дълбокото. Колкото до теб, ще те помоля да не му казваш по-късно, разбрахме ли се? А ти, Ричър, не я разпитвай много. Нито пък Чарли.
— Дадено — съгласих се аз. Нямаше да я разпитвам. Сама щеше да ми разкаже.
— Добре — каза Пикар.
Кимна ми и взе чантата на Роскоу. Метна я на задната седалка. После двамата седнаха в синята кола и потеглиха. Отправиха се на север. Помахах им с ръка. После колата изчезна от поглед.
23
Подробности. Издирване на доказателства. Наблюдение. Това лежи в основата на всичко. Трябва да седнеш на място, да наблюдаваш дълго и упорито, за да откриеш каквото ти трябва. Докато Роскоу правеше кафе на Чарли Хъбъл, а Финли седеше в разкошния кабинет, аз щях да наблюдавам дейността в склада. Дълго и упорито, докато усетя какво вършат и как точно го вършат. Това можеше да ми отнеме цяло денонощие. Нищо чудно Роскоу да се върне, преди да съм свършил.
Качих се в бентлито и изминах двайсетте километра до отклонението. На минаване покрай складовете намалих скоростта. Трябваше да открия място за наблюдателен пост. Северното отклонение от магистралата описваше кръг и слизаше под южното. Образуваше се нещо като нисък бетонен навес. Къси, масивни бетонни колони подпираха горното платно. Реших, че ще е най-добре да се скрия зад някоя от тях. Никой нямаше да ме забележи в тъмното, а отвисоко щях да виждам целите складове. Значи решено.
Ускорих нагоре по рампата и подкарах на север. След около час пристигнах в Атланта. Вече имах смътна представа за града. Търсех район с по-евтини магазини и го открих сравнително лесно. После намерих и уличката, която ми трябваше. Авторемонтни работилници, канцеларско оборудване, мебели втора ръка. Спрях пред два магазина за стари армейски стоки. Избрах левия и влязох.
Над вратата издрънка звънче. Човекът зад тезгяха вдигна глава. Имаше обичайния вид. Бял, с черна брада, маскировъчен костюм и ботуши. На едното му ухо висеше грамадна златна халка. Малко приличаше на пират. Може да беше ветеран от Виетнам. Или се правеше на такъв. Кимна ми.
Разполагаше с всичко необходимо. Избрах масленозелени панталони и риза. Намерих си и маскировъчно яке по мярка. Внимателно проверих джобовете. Трябваше да наместя вътре пустинния орел. После взех манерка и доста добър бинокъл. Струпах всичко върху тезгяха. Измъкнах стотачките. Брадатият ме погледна въпросително.
— Ще ми трябва нещо по-така — казах аз и леко размахах ръка.
Той завъртя очи към стотачките. Гмурна се под тезгяха и извади сандъче. Стори ми се тежичко. Избрах си дебела палка, дълга около педя. Отвън беше облицована с кожа и омотана със скоч в единия край вместо дръжка. Вътре имаше гъвкава стоманена тръба, натъпкана със сачми. Ефикасно оръжие. Кимнах. Платих всичко и излязох. Звънчето отново издрънка.
Продължих с колата още малко и спрях пред първата работилница, където видях да рекламират оцветени стъкла. Натиснах клаксона и излязох. Монтьорът веднага дотича.
— Можете ли да затъмните тия стъкла? — запитах аз.
— Тия ли? Може, как да не може. Всичко мога да затъмня.
— За колко време?
Онзи пристъпи към колата и плъзна пръст по лъскавата каросерия.
— За такова нещо ще ви трябва първокласна работа — каза той. — Нека са два дни, може би три.
— Колко ще струва?
Той продължи да опипва боята и въздъхна през зъби, както всеки монтьор, когато стане дума за пари.
— Двеста. Това е за първокласна работа. С кола като тази човек не бива да се излага.
— Ще ви дам двеста и петдесет — казах аз. — Само че работата да е над първокласна. И ще ми дадете кола под наем за тия два-три дни. Разбрахме ли се?
Той пак засмука въздух, после потупа предния капак.
— Дадено, мой човек.
Свалих от връзката ключа на бентлито и в замяна получих осемгодишен кадилак с цвета на презряло авокадо. Изглеждаше в доста добро състояние, а на външен вид по-безлична кола трудно би се намерила. Бентлито беше чудесно, но не ставаше за тайно наблюдение. Биеше на очи от сто километра.
Напуснах града откъм юг и спрях на първата бензиностанция. Напълних резервоара догоре, после купих шоколадчета, ядки и няколко бутилки минерална вода. Отскочих до тоалетната да се преоблека. Навлякох войнишките дрехи, а старите натъпках в боклука. Върнах се в колата. Пъхнах пустинния орел в дългия вътрешен джоб на новото яке.
Готов и под ключ. Сложих резервните патрони в горния външен джоб, ножа на Морисън в левия страничен, а палката в десния.
Разпределих ядките и шоколадите по останалите джобове. Напълних манерката с минерална вода и пристъпих към действие. След още час наближих Маргрейв. Заобиколих със стария кадилак надолу по отклонението. После отново подкарах нагоре в северна посока. Върнах стотина метра назад и спрях в ничията зона между двете отклонения. Там, където не се минава нито на влизане, нито на излизане от магистралата. Щяха да я виждат само онези, които минават транзит покрай Маргрейв. И нямаше да й обърнат внимание.
Отворих предния капак и го подпрях. Заключих колата и я оставих. Сега тя ставаше невидима. Повредена стара кола край магистралата. Толкова обикновена гледка, че човек просто не я забелязва. После прескочих ниския бетонен парапет. Спуснах се по стръмния насип. Изтичах на юг и се хвърлих под слизащото платно. Стигнах до другия му край и се укрих зад една широка колона. Над главата ми идващите
