— Някакви следи по тялото? — запитах аз.
Докторът пак надзърна в папката. Вдигна глава.
— Трупът вонеше на уиски. Имаше пресни синини по ръцете. Вероятно от това, че са го влачили пиян по улиците. Не забелязах нищо странно.
— Направихте ли аутопсия? — запита Роскоу.
Докторът поклати глава.
— Не виждах смисъл. Делото беше закрито, а имахме много работа. Както казах, имаме си и други грижи, та не ни е до разни самоубийци. През февруари бяхме затънали до ушите. А и вашият Морисън не искаше да се вдига шум. Мисля, че ни прати бележка. Случаят бил деликатен. Не искали близките на Грей да узнаят, че го е сторил пиян. Така де, да запазят поне малко достойнство. Съгласих се. Не виждах нищо нередно, а ме чакаше работа, тъй че веднага дадох разрешение за кремиране.
Двамата с Роскоу се спогледахме. Докторът стана да прибере папката. Чекмеджето изскърца и хлътна на място.
— Нещо друго? — запита докторът. — Извинявайте, но съм зает.
Кимнахме и му благодарихме. После се изнизахме от тясната канцелария. Отново излязохме под топлото есенно слънце. Постояхме мълчаливо. Роскоу беше потисната. Току-що бе узнала как са убили стария й приятел.
— Съжалявам — казах аз.
— Историята вони от край до край — рече тя. — Не е било заради провал. Той няма нито едно провалено следствие. Не беше особено потиснат. И не пиеше. Капка не е близвал, откакто го помня. Значи не се е напил. Още повече с Морисън. Или с проклетия кмет. Просто не би го сторил. Мразеше ги. За нищо на света не би тръгнал по кръчмите с тях. И нямаше близки. Тъй че всички онези дрънканици за роднини и достойнство са си чиста лъжа. Убили са го, после са баламосали съдебния лекар, за да не рови много.
Седнах в колата и изчаках яростта й да прекипи. След малко тя млъкна. Размишляваше как са го направили.
— Мислиш ли, че са били Морисън и Тийл?
— Имало е и още някой — казах аз. — Трябва да са били трима. Според мен тримата са почукали на вратата му. Грей отваря и Тийл изважда пистолет. Другите двама го сграбчват за ръцете. Това обяснява синините. Вероятно Тийл е налял уиски в гърлото му или поне по дрехите. После отиват в гаража и го обесват.
Роскоу включи двигателя и подкара покрай централната сграда. Бавно мина през гърбиците. После завъртя волана и ускори по селския път към Маргрейв.
— Убили са го — каза тя. Просто констатираше факта. — Както убиха Джо. Мисля, че вече знам какво изпитваш.
Кимнах.
— Ще си платят. И за двамата.
— И още как — рече тя.
Замълчахме. Продължихме на север, после излязохме на областното шосе. Осемнайсет километра до Маргрейв.
— Горкият Грей — промърмори Роскоу. — Направо не ми се вярва. Беше толкова хитър, толкова предпазлив.
— Не чак толкова хитър — поправих я аз. — И не чак толкова предпазлив. Трябва да го запомним. Знаеш правилата, нали? Никога не оставай сама. Видиш ли нещо да се задава, плюй си на петите. Или стреляй. Гледай по възможност да стоиш около Финли, бива ли?
Роскоу се бе втренчила в пътя. Караше като бясна. Мислеше за Финли.
— Финли — повтори тя. — Знаеш ли кое не ми е ясно?
— Кое?
— Онези са двама, нали? Тийл и Морисън. Те управляват града както им нареди Клайнър. Участъкът е в техни ръце. Вършат каквото си искат. Старшият детектив е Грей. Умен, опитен и упорит. Почнал е работа преди двайсет и пет години — още когато за цялата гадост никой не е и помислял. Здраво си седи на стола и няма как да го прогонят. И естествено, един ден хитрият детектив ги надушва. Разбрал е, че нещо става. Те разбират на свой ред, че той знае. Премахват го. Заплахата отпада. И какво правят след това?
— Продължавай — казах аз.
— Назначават му заместник. Финли от Бостън. Още по-хитър и упорит детектив. Защо, по дяволите? Ако Грей ги е стреснал, то Финли е двойно по-опасен. Защо са го взели? Защо им е трябвало да наемат още по-способен детектив?
— Много просто — обясних аз. — Смятали са го за глупак.
— Глупак ли? Откъде им е хрумнало?
Обясних й какво ми разказа Финли в понеделник на чаша кафе. За развода. За душевното му състояние по онова време. Как го бе казал точно? Пълна отрепка. Идиот. Две думи не можел да върже на кръст.
— Разговарял е с Морисън и Тийл — привърших аз. — Според него това било най-калпавата молба за работа откак свят светува. Представил се като идиот. Направо не повярвал, когато го назначили. Сега ги разбирам. Наистина са търсели идиот.
Роскоу се разсмя. Стана ми малко по-леко.
— Божичко — възкликна тя. — Ама че смехория. Сигурно са седнали да обсъдят нещата. Казват си: Грей ни създаде проблеми. Я да го заменим с някой глупак. Хайде да подберем най-калпавия кандидат.
— Точно така — кимнах аз. — Речено-сторено. Избират задръстения глупак от Бостън. Но когато идва на работа, той вече е превъзмогнал всичко и се оказва умен и хладнокръвен.
Тя продължи да се усмихва още три километра. Сетне лекото нагорнище свърши и почнахме да слизаме към Маргрейв. Неволно настръхнахме. Сякаш отново попадахме под обстрел. След краткия отдих завръщането не бе особено приятно. До неотдавна очаквах да се почувствам по-добре, когато открия противниците. Мислех, че ще се бием на неутрален терен. Само че бърках. Нямаше неутрален терен. Бяхме на вражеска територия. Сами срещу целия град. Маргрейв беше платен и закупен много отдавна. Спускахме се със сто километра в час към опасна схватка. Далеч по-опасна, отколкото бях предполагал.
На влизане в града Роскоу намали скоростта. Шевролетът плъзна по безупречния асфалт на Маргрейв. Магнолиите и декоративните храсти край пътя отстъпиха място на кадифени морави и ниски вишни. Гладката им кора блестеше, сякаш някой грижливо я лъскаше всеки ден. А може и да беше точно така. Не бих се учудил, ако излезеше, че фондацията плаща някому тлъста заплата, за да го върши.
Минахме покрай магазините — празни и самодоволни върху основите си от седмични хилядарки. Заобиколихме градинката със статуята на Каспар Тийл. Профучахме покрай завоя към къщата на Роскоу, която още стоеше с разбита врата. Отминахме кафенето. Пейките под платнените навеси. Паркът на мястото на някогашните кръчми и странноприемници от времето, когато Маргрейв е бил честен. После наближихме участъка. Спряхме на паркинга. Бентлито на Чарли Хъбъл още си беше там.
Роскоу изключи двигателя и поседяхме малко. Не ни се излизаше. Стиснахме си ръцете. За късмет. Излязохме от колата. Чакаше ни битка.
Участъкът беше хладен и пуст — само Бейкър седеше зад бюрото и Финли тъкмо излизаше от кабинета. Щом ни видя, той изтича насреща.
— Тийл ще се върне след десет минути. А имаме малък проблем.
Отведе ни в кабинета. Щом влязохме, той затвори вратата и каза:
— Пикар се обади.
— Какво го тревожи? — запитах аз.
— Тайната квартира. Нали се сещаш, където отведе Чарли и децата. Направи го неофициално.
— Знам — казах аз. — Доста голям риск пое.
— Точно така. Там е цялата работа. Не може да отдели хора. А трябва да остави някого при Чарли. Досега ги пазеше сам. Но вече не може. Няма как да се измъква от работа. Освен това смята, че е нередно. Жена с момиченце и тъй нататък. Малката се страхувала от него.
Той погледна Роскоу. Тя вече разбираше накъде бие.
— Значи иска да ида аз?
