— Точно така — отговори Тони. — Държим трийсет и девет процента, ако добавим дванайсет, ще станат петдесет и един, което наистина е контролният пакет.
Стоун преглътна пак и поклати глава.
— Не. Няма да направя това.
— Добре. В такъв случай искаме седемнайсет милиона и сто хиляди долара до един час.
Стоун се заоглежда вляво и вдясно като обезумял. Вратата зад гърба му се отвори, набитият мъж със скъпия костюм влезе, мина безшумно по килима и застана със скръстени ръце зад рамото на Тони.
— Часовника, ако обичаш — продължи Тони.
Стоун погледна лявата си китка. Беше ролекс. Металът приличаше на стомана, но беше платина. Беше го купил в Женева. Разкопча верижката и му го подаде. Тони кимна и го пусна в друго чекмедже.
— А сега свали ризата на мистър Хоби.
— Не можете да ме принудите да ви дам повече акции — каза Стоун.
— Мисля, че можем. Свали ризата, разбра ли какво ти казах?
— Слушай, няма да се поддам на натиск — заяви Стоун с цялата самоувереност, която успя да събере.
— Вече се поддаваш — възрази Тони. — Не е ли така? Всеки момент ще изцапаш панталоните на мистър Хоби. Това между другото би било голяма грешка, защото ще те накараме да ги почистиш.
Стоун не каза нищо. Просто гледаше втренчено в една точка, някъде между двамата мъже.
— Дванайсет процента от акциите — каза Тони спокойно. — Защо не? И без това не струват нищо, а и без тях пак ще ти останат четирийсет и девет процента.
— Трябва да говоря с адвокатите си — отвърна Стоун.
— Добре, говори.
Стоун се озърна безпомощно.
— Къде е телефонът?
— Тук няма телефон — обясни Тони. — Мистър Хоби мрази телефоните.
— Тогава как?
— Викай — отговори Тони. — Викай с цяло гърло и може би адвокатите ти ще те чуят.
— Какво?
— Викай — повтори Тони. — Бавно загряваш, нали, мистър Стоун? Събери две и две и си направи заключенията. Тук няма телефон, не можеш да излезеш от стаята, следователно ще трябва да викаш.
Стоун продължаваше да гледа втренчено.
— Викай, долнопробен боклук! — изкрещя Тони.
— Не, не мога — отвърна Стоун безпомощно. — Не знам какво имаш предвид.
— Свали ризата — извика Тони.
Стоун се разтрепери. Поколеба се, с увиснали във въздуха ръце.
— Свали я, гаден боклук! — изкрещя Тони.
Стоун вдигна ръце нагоре и разкопча ризата. Съблече я като автомат, стисна я и затрепери, останал само по фланелка.
— Сгъни я хубаво, моля — каза Тони. — Мистър Хоби не обича нещата му да са в безпорядък.
Стоун вложи цялото си старание. Тръсна ризата, сгъна я внимателно на две, после още на две и я сложи върху сакото на канапето.
— Дай ни дванайсетте процента — каза Тони.
— Не — отвърна Стоун и стисна юмруци.
Стана тихо. Тихо и тъмно.
— Тук обичаме ефективността — каза след малко Тони. — Трябваше да обръщаш повече внимание на ефективността, когато му беше времето, и сега бизнесът ти нямаше да е в тоалетната. Така. В такъв случай кой е най-ефективният начин да направим всичко това?
Стоун сви рамене безпомощно.
— Не разбирам за какво става дума.
— Тогава ще ти обясня. Искаме да се съгласиш. Искаме да сложиш подписа си на лист хартия. Как да го постигнем?
— Никога няма да го постигнеш, копеле такова! — каза Стоун. — Преди това ще обявя фалит. Параграф единайсет. Няма да получиш нищо от мен. Абсолютно нищо. Ще се съдим пет години минимум.
Тони поклати глава търпеливо, като дългогодишен начален учител, който чува поредния грешен отговор.
— Правете каквото искате — продължи Стоун, — но няма да ви дам компанията си.
— Можем да ти причиним болка.
Очите на Стоун се насочиха към плота на бюрото, потънал в полумрака. Вратовръзката все още бе там, върху драскотините от куката.
— Свали панталоните на мистър Хоби! — изкрещя Тони.
— Не, няма, по дяволите! — изкрещя Стоун в отговор.
Мъжът зад Тони бръкна под сакото си. Чу се проскърцване на кожа. Стоун се вторачи в него стъписано. Онзи извади малък черен пистолет. Насочи го към него, прицели се, заобиколи бюрото и тръгна към Стоун. Приближаваше. Бавно. Очите на Стоун се разшириха. Втренчиха се в оръжието. Беше насочено към лицето му. Стоун затрепери и се изпоти. Мъжът пристъпваше тихо, цевта приближаваше, очите на Стоун я следяха, събираха се в средата. Цевта опря в челото му. Мъжът натискаше. Металът беше твърд и студен. Стоун се разтрепери още повече. Заотстъпва под натиска. Залитна, опитваше се да фокусира пистолета, превърнал се в размазано черно петно пред очите му. Не успя да види как другата ръка на мъжа се свива в юмрук. Не видя и как замахва. Юмрукът хлътна в корема му и Стоун се свлече като чувал — краката му се подгънаха, сгърчи се, не можеше да си поеме дъх, щеше да повърне.
— Сваляй панталоните, боклук! — изрева Тони.
Другият го изрита с всичка сила и Стоун се завъртя по гръб, като обърната костенурка. Едва дишаше. Давеше се. Посегна към колана. Разкопча го. След това копчето и ципа. Смъкна панталона, но крачолите се закачиха за обувките и го изтегли обърнат наопаки.
— Стани, Стоун — каза Тони тихо.
Стоун се надигна, олюля се, наклони се напред, с наведена глава, и се улови за коленете. Стомахът му се издигаше и спускаше, краката му стърчаха изпод гащетата бели и гладки, с нелепо изглеждащи черни чорапи и обувки.
— Можем да ти причиним болка — каза Тони. — Разбираш, нали?
Стоун кимна и пое въздух. Притискаше корема си с ръце. Все още не можеше да диша нормално.
— Разбираш, нали? — попита Тони отново.
Стоун се насили да кимне.
— Кажи го с думи, Стоун — настоя Тони. — Кажи, че можем да ти причиним болка.
— Можете да ми причините болка — изпъшка Стоун.
— Но няма да го направим. Мистър Хоби не обича нещата да стават по този начин.
Стоун избърса сълзите от очите си, после вдигна очи, изпълнен с надежда.
— Мистър Хоби предпочита да причинява болка на съпругите — обясни Тони. — Така е по-ефективно, нали? Дава по-бързи резултати. На този етап всъщност би трябвало да мислиш за Мерилин.
Наетият таурус беше доста по-бърз от джипа. По сухите пътища през юни не можеше да има конкуренция. Може би при снеговете и поледиците през януари и февруари би оценил по-високо машината с двойно предаване, но през юни за едно бързо пътуване по поречието на Хъдсън обикновената кола несъмнено беше много по-добър избор. Беше ниска и стабилна, возеше добре, вземаше завоите отлично. И беше тиха. Беше пуснал по радиото мощна градска радиостанция и някаква кънтри певица на име Уинона Джъд го питаше „Защо не аз?“ Не би трябвало Уинона Джъд да му допада чак толкова, знаеше го, защото, ако някой го попиташе дали обича кънтри певиците, които пеят жаловито за любовта, вероятно щеше да отговори „не“ заради предубежденията си. Тази обаче имаше страхотен глас, а китарата в парчето беше просто великолепна. Думите също му въздействаха, защото си представяше, че ги изрича Джоди, а не Уинона Джъд. „Защо не аз, когато остарееш? — пееше тя. — Защо не аз?“ Започна да припява с грубия си
