— Това са Виктор и Мери — обясни старецът. — Тя не се е променила никак, нали? Оттогава досега.
— Никак — излъга Ричър.
— Обичахме това момче — обади се старицата тихо. — Изпратиха го отвъд океана две седмици, след като направихме тази снимка.
— През юли шейсет и осма — каза Хоби. — Беше на двайсет години.
— Какво се случи по-нататък? — попита Ричър.
— Изкара пълния срок. Награждаваха го два пъти. Върна се с медал. Веднага си дадох сметка, че перспективата да води сметките на малка провинциална печатница е твърде ограничена за него. Предположих, че след като приключи с военната служба, ще стане цивилен летец и ще работи за нефтодобивните компании. В Залива например. Там плащаха много добре на военните пилоти.
— Само че той замина отново — обади се мисис Хоби. — Пак за Виетнам.
— Записа се пак — добави мистър Хоби. — Не беше длъжен да го прави, но каза, че било негов дълг. Заяви, че войната все още продължавала и че е длъжен да вземе участие. Това бил истинският патриотизъм.
— И какво стана после? — попита Ричър.
Двамата мълчаха продължително.
— Не се върна — каза мистър Хоби накрая.
Тишината бе надвиснала като някаква тежест в стаята. Някъде тиктакаше часовник. Звукът сякаш се усилваше все повече и повече, докато накрая заприлича на гневно блъскане с чук.
— Това ме съсипа — каза мистър Хоби тихо.
Кислородът свистеше навън и навътре, навън и навътре през свитото му гърло.
— Просто ме съсипа. Казвах, че съм готов да дам остатъка от живота си само за да прекарам поне още един ден с него.
— Остатъкът от живота си — повтори като ехо жена му. — Само за да прекарам поне още един ден с него.
— Не бяха само думи — продължи Хоби. — И сега съм готов на това. И сега, майоре. Като ме погледне човек… не е кой знае каква сделка, нали? Вече не ми остава много живот. Но тогава го казах и съм го казвал всеки ден от трийсет години насам. Бог ми е свидетел, това не са празни думи. Остатъкът от живота ми за един ден със сина ми.
— Кога го убиха? — попита Ричър.
— Не го убиха — отговори Хоби. — Попадна в плен.
— Бил е пленник?
Старецът кимна.
— В началото ни казаха, че е безследно изчезнал. Предположихме, че е мъртъв, но продължихме да се надяваме. Обявиха го за изчезнал и си остана така. И досега нямаме официално потвърждение, че е умрял.
— И започнахме да чакаме — поде мисис Хоби. — Чакахме с години. И започнахме да разпитваме. Казаха ни, че Виктор е изчезнал и че го смятат за загинал. Само това можеха да ни кажат. Хеликоптерът му бил свален над джунглата и не успели да открият отломките.
— В началото приехме това обяснение — каза мистър Хоби. — Знаехме какво е било. Много момчета загинаха, без да имат гробове. Винаги е така на война.
— После направиха паметника — каза мисис Хоби. — Виждали ли сте го?
— Стената с имената ли? — попита Ричър. — Във Вашингтон? Да, бил съм там. Виждал съм я. Смятам, че е силен монумент.
— Отказаха да впишат името му на нея — каза мистър Хоби.
— Защо?
— Така и не ни обясниха. Питахме, молихме, но изобщо не ни обясниха защо. Просто заявиха, че вече не го смятат за жертва.
— Тогава попитахме за какъв го смятат — вметна мисис Хоби. — Изчезнал по време на бойни действия, това ни отговориха.
— Само че другите изчезнали по време на бойни действия са записани на стената — каза мистър Хоби.
Отново настъпи тишина. Часовникът в съседната стая продължаваше да трака.
— Какво каза за това генерал Гарбър? — попита Ричър.
— Не проумяваше — отговори Хоби. — Изобщо не разбираше защо. Когато почина, все още се опитваше да провери какво се е случило.
Тишина. Свистенето на кислорода, тракането на часовника.
— Но ние знаем какво се е случило — обади се мисис Хоби.
— Така ли? — попита Ричър. — Какво?
— Единственото смислено обяснение е, че е попаднал в плен — отговори мисис Хоби.
— И не е бил освободен — добави мистър Хоби.
— И затова армията го прикрива — продължи мисис Хоби. — Властите са гузни. Факт е, че някои момчета изобщо не са били освободени. Виетнамците са ги задържали като заложници, за да измъкнат международна помощ, кредити и търговски отстъпки от нас след войната. Нещо като шантаж. Нашите власти не са отстъпили през годините, въпреки че момчетата са все още там. Не биха могли да го признаят. Крият фактите и не искат да говорят за тези неща.
— Сега обаче ние можем да го докажем — каза мистър Хоби.
Извади още една снимка от папката и му я подаде. Беше по-скорошна, с ярки, блестящи цветове. Беше направена с телеобектив през някакви храсталаци. Бодлива тел, опъната на колове от бамбук. Азиатец с кафява униформа и кърпа на главата. Автомат в ръцете. Съветски Калашников. Нямаше съмнение в това. Виждаше се и още една фигура. Висок белокож човек на около петдесет, отслабнал, съсухрен, превит и посивял, облечен с избеляла армейска униформа. Гледаше встрани от азиатеца, лицето му бе сгърчено.
— Това е Виктор — каза мисис Хоби. — Синът ни. Снимката е правена миналата година.
— Разпитвахме в продължение на трийсет години — добави мистър Хоби. — Питахме къде ли не. След това срещнахме един човек, който ни разказа за тайните лагери. Не са много и в тях сега има само шепа пленници. Повечето вече са мъртви. Умрели са от старост и болести или от глад. Този човек замина за Виетнам, за да проучи ситуацията. Приближил се е достатъчно, за да направи тази снимка. Дори е успял да поговори с един от другите пленници през оградата. Тайно, през нощта. Изложил се е на голяма опасност. Попитал за името на пленника, когото е заснел. Бил Вик Хоби, пилот на хеликоптер от първа ескадрила.
— Човекът нямаше пари, за да организира бягство — каза мисис Хоби. — А ние вече му бяхме дали всичко, което имахме, за да замине за Виетнам първия път. Нямахме повече пари. Когато се запознахме с генерал Гарбър в болницата, му разказахме всичко това и го помолихме да направи опит да накара властите да платят.
Ричър се вгледа в снимката, в съсухрения човек със сивеещо лице.
— Кой друг е виждал тази снимка? — попита той.
— Само генерал Гарбър — отговори мисис Хоби. — Човекът, който я направи, ни каза да не я показваме на никого. Защото е много деликатна в политическо отношение. Много опасна. Става дума за един ужас, погребан в историята на нацията. Все пак трябваше да я покажем на генерал Гарбър, защото той беше в състояние да ни помогне.
— Какво искате да направя аз? — попита Ричър.
Кислородът свистеше в тишината. Навън, навътре, навън, навътре през прозрачния найлонов маркуч. Устните на стареца помръдваха.
— Просто искаме да се върне — каза той. — Просто искам да го видя поне още веднъж, преди да умра.
С това старците приключиха. Нямаше какво повече да кажат и обърнаха глави към редицата снимки над камината. Ричър остана сам в тишината. След малко старецът вдигна кожената папка с две ръце от коленете си и се протегна, за да му я подаде. Ричър я пое. В началото помисли, че му я дава, за да прибере трите
