назад, а тялото му изглеждаше напрегнато. Изпълнен с гордост или смутен от присъствието на майка си? Беше трудно да се каже. В края на краищата Ричър реши, че е гордост, заради устата. Беше тънка линийка, леко извита надолу в краищата — само сериозно усилие на лицевите мускули би могло да попречи на такава уста да се разсмее жизнерадостно. Това беше снимка на момче, достигнало абсолютния връх на живота си в този момент. Постигнало всички цели, осъществило всички свои мечти. Две седмици по-късно е бил в чужбина. Ричър затършува из писмата, за да намери това от Мобайл. Беше написано на корабна койка преди отплаването и изпратено от някакъв военен чиновник от Алабама. Трезви фрази, страница и една четвърт. Добре контролирани емоции. Не казваше абсолютно нищо.
Плати сметката и остави на момичето два долара за това, че е толкова жизнерадостно. Би ли написало това същество подобно писмо до дома — страница и четвърт скъпернически пресметнати празнословия в деня, преди да замине на война? Не, но и никога не би заминало на война. Хеликоптерът на Виктор се бе разбил може би седем години, преди момичето да се роди, а Виетнам беше нещо, заради което беше страдало единствено в часовете по история в единайсети клас.
Беше прекалено рано, за да потегли направо към Уолстрийт. Джоди бе казала в седем. Трябваше да убие поне два часа. Качи се в колата и пусна вентилацията, за да прогони жегата. След това разтвори картата върху твърдата кожена папка и набеляза пътя си назад от Брайтън. Щеше да мине по шосе номер 9 южно от Мечата планина, после на изток до Теконик, после на юг до Спрейн, а оттам щеше да излезе на Бронкс Ривър Паркуей. Тази улица щеше да го отведе право в ботаническата градина — място, което никога не бе посещавал и което много му се искаше да разгледа.
Мерилин седна да обядва малко след три часа. Преди да пусне чистачите да си отидат, бе проверила какво са свършили — бяха се справили отлично. Бяха почистили мокета в коридора с пароструйка — не защото беше мръсен, а защото това бе най-добрият начин да се премахнат следите от крачетата на шкафа в коридора. От парата влакната на вълната набъбват и след щателно изсмукване с прахосмукачка никой не би могъл да забележи, че на мястото доскоро е стоял тежък шкаф.
Взе душ, а после избърса кабинката с кухненска кърпа, за да остави плочките сухи и блестящи. Среса косата си и я остави да изсъхне сама. Знаеше, че влагата през юни ще я направи леко къдрава. После се облече. Сложи си роклята, която Честър обичаше най-много — тъмнорозова коприна, прилепнала по тялото, която изглеждаше най-добре, когато отдолу няма нищо. Достигаше до коляното и макар и да не беше много стегната, обемаше съществените места плътно, така, сякаш бе шита специално за нея, което си беше и самата истина, независимо че Честър не знаеше. Мислеше, че просто е извадила късмет, като е попаднала на нея в магазина за конфекция. Тя нямаше желание да разсее заблудата му, но не заради парите, а защото й се струваше донякъде
Избра обувките „Гучи“ с високи токове, защото отиваха на роклята и с тях краката й изглеждаха по- дълги. След това слезе в кухнята, за да изяде обеда си, който се състоеше от една ябълка и парченце сирене с намалено съдържание на мазнини, после пак се качи горе, изми си зъбите и се замисли за грима. Тъй като беше гола под роклята и със свободно пусната коса, най-добре би било да не слага никакъв грим, но Мерилин беше готова да признае, че времето, когато това би останало незабелязано, вече е отминало, и се зае с трудоемката задача да се гримира така, че да изглежда, като че ли не си е правила този труд.
Отне й двайсет минути. После оправи маникюра си, а също и ноктите на краката, защото това беше от значение, когато очакваш да събуеш обувките си рано. После си сложи от любимия парфюм — достатъчно, за да се почувства, но без да прекалява. Телефонът иззвъня. Беше Шерил.
— Мерилин? — каза тя. — Шест часа на пазара и първата риба вече клъвна.
— Така ли? Кой? И как?
— Наистина! Още първия ден, преди да си записана където и да било! Не е ли чудесно? Някакъв господин, който се мести тук със семейството си. Обикалял района, за да добие впечатление за мястото, и видял табелата ти. Веднага дойде при мен, за да научи подробностите. Готова ли си? Мога ли да го доведа веднага?
— Ау! Веднага? Вече!? Доста бързо е, нали? Е, добре, готова съм, предполагам. Кой е той, Шерил? Мислиш ли, че е сериозен купувач?
— Определено. И е тук само днес. Довечера се връща на запад.
— Добре, добре. Доведи го. Готова съм.
Осъзна, че е репетирала цялата процедура несъзнателно, без да си дава сметка, че го прави. Действаше бързо, но не припряно. Затвори телефона и веднага отиде в кухнята, за да включи фурната на ниска температура. Изсипа малко кафени зърна в една чинийка и я сложи на средния рафт. Затвори фурната и отиде до умивалника. Пусна остатъците от ябълката в кошчето за боклук и сложи чинията в съдомиялната машина, после избърса мивката с книжна салфетка и направи крачка назад с ръце на кръста, за да огледа всичко. Отиде до прозореца и отвори щорите леко, колкото подът да заблести от светлината.
— Идеално — каза сама на себе си.
Изтича по стълбите и започна от най-горе — влизаше във всички стаи, оглеждаше, проверяваше, оправяше цветята, щорите, възглавниците. Запали лампите навсякъде. Бе чела някъде, че ако ги запалиш, след като купувачът дойде, означава да му покажеш недвусмислено, че къщата е мрачна. По-добре да горят още с влизането му, което пък бе знак, че го посрещат с радост, че е добре дошъл.
После пак слезе долу. Отвори щорите на гостната изцяло, за да се вижда басейнът. В кабинета ги затвори почти напълно и запали лампите — така изглеждаше по-уютно и комфортно. Влезе във всекидневната. По дяволите! Масичката на Честър все още беше там, край креслото му! Как я бе пропуснала!? Сграбчи я с две ръце и хукна с нея към мазето. Чу колата на Шерил отвън, на алеята. Спусна се тичешком по стълбата, остави масичката, изтича обратно горе. Затръшна вратата и хукна към банята. Оправи кърпите, пипна косата си и се погледна в огледалото. Боже! Все още беше с копринената рокля. Без нищо отдолу. Коприната прилепваше по тялото й. Какво, по дяволите, щеше да си помисли този човек?
На вратата се позвъни. Тя замръзна. Имаше ли време да се преоблече? Разбира се, че не. Те бяха пред вратата, бяха позвънили, чакаха. Сако или нещо друго? Отново се позвъни. Мерилин пое дъх, разклати бедра, за да отпусне плата и тръгна към вратата. Пое дъх още веднъж и отвори.
Шерил й се усмихна широко, но Мерилин вече оглеждаше купувача. Беше доста висок, може би на петдесет или петдесет и пет, сива коса, тъмен костюм, застанал странично, за да огледа растенията по протежение на алеята. Погледна обувките му, защото Честър винаги бе казвал, че богатството и добрият произход си личат най-напред по тях. Изглеждаха доста добри. Здрави, елегантни, лъснати до блясък. Усмихна се. Това ли щеше да е всичко? Успешна продажба само за шест часа? Страхотно. Намигна съзаклятнически на Шерил и се обърна към мъжа.
— Влезте — каза жизнерадостно и протегна ръка.
Най-после той се обърна към нея. Огледа я дръзко, неприкрито. Почувства се гола пред очите му. Всъщност
Ричър стигна до шейсететажната сграда на Уолстрийт десет минути преди седем. Остави мотора да работи и огледа мястото непосредствено пред входа, което би дало възможност на някого да стигне до нея преди него. Не забеляза нищо обезпокоително. Никой не стоеше неподвижно, никой не наблюдаваше — само поток от излизащи служители, понесли саката си в ръце, помъкнали издути куфарчета. Повечето тръгваха наляво, към станцията на метрото. Някои се провираха между спрелите автомобили и се взираха в потока по улицата, за да спрат такси.
