и към прозореца на шофьора се втурваше момче. След кратък разговор няколко банкноти сменяха собственика си, както се прави фокус, после момчето отново изчезваше в близкия вход, за да се появи след малко и отново да изтича до колата. Шофьорът се оглеждаше вляво и вдясно, вземаше малкото пакетче и отново се вливаше в потока коли сред дима от ауспусите и воя на клаксоните. Момчето отново заставаше на тротоара, за да чака.
Понякога търговията се осъществяваше и без кола, но процедурата винаги беше една и съща. Момчетата бяха посредниците, които осъществяваха връзката между продавач и купувач. Пренасяха парите и пакетчетата, защото бяха твърде малки, за да ги съдят. Ричър забеляза, че използват най-често три входа, разположени отпред, на тротоара. През средния се осъществяваше най-активната търговия. Около две към едно по продадени количества. Беше единайсетата постройка, преброено откъм южната страна. Ричър мина през някаква телена ограда и тръгна на изток. Отпред имаше празно място, отвъд което се виждаше реката. Мостът се издигаше над главата му. Сви на север и излезе на малка уличка зад сградите. Вгледа се пред себе си, без да спира, и преброи единайсет противопожарни стълбища. Сниши поглед към нивото на земята и видя черна кола, спряна в тясното пространство пред единайсетия заден вход. На предния капак седеше младо момче, може би на деветнайсет, с мобилен телефон в ръка — охраната на задния вход, едно стъпало по-високо в йерархията от малките братчета, претакащи напред-назад по тротоара.
Наоколо нямаше никой друг. Момчето беше само. Ричър излезе на уличката. Начинът да направиш такова нещо е да крачиш много бързо и да насочиш вниманието си към нещо много далеч от целта. Да накараш онзи да си мисли, че няма нищо общо с него. Ричър погледна демонстративно часовника си и се вторачи в далечината. Закрачи забързано, почти затича. В последния момент впери поглед в колата, сякаш бе препятствие, което внезапно го е спряло. Момчето го наблюдаваше. Ричър понечи да тръгна вдясно от нея, макар и да знаеше, че оттам няма място да мине. Спря в последния момент и тръгна вляво, раздразнен, че някаква досадна глупост се изпречва на пътя му. С промяната на посоката завъртя лявата си ръка и стовари юмрук отстрани в главата на хлапето. То залитна и Ричър го удари още веднъж, този път с дясната ръка, но сравнително леко — нямаше нужда да го изпраща в болница.
Остави го да падне на земята под собствената си тежест, за да види до каква степен го е приспал. Човек в съзнание винаги реагира и не допуска да падне като чувал. Хлапето не реагира. Тупна тежко в прахоляка, и толкова. Ричър го обърна по гръб и претърси джобовете му. Имаше пистолет, но не беше това, което би занесъл у дома с удовлетворение. Беше китайски пистолет, 22-ри калибър, имитация на съветска имитация на нещо, което вероятно поначало не е вършело никаква работа. Ритна го под колата, за да е извън обсега на хлапето.
Знаеше, че задната врата на сградата няма да е заключена, защото тъкмо в това е смисълът на една задна врата, когато въртиш опасна търговия само на сто и петдесет метра от полицейския участък. Ако дойдат отпред, трябва да можеш да изхвърчиш отзад, без да тършуваш по джобовете си за ключа. Отвори съвсем леко с върха на обувката си и се огледа в полумрака. Вдясно в задното коридорче имаше врата към стая, в която беше запалено осветлението. Беше на десетина крачки.
Нямаше смисъл да чака повече. Онези едва ли щяха да излязат в почивка за вечеря. Тръгна напред и спря пред вратата. Сградата миришеше на гнило, на пот и урина. Беше тихо. Изоставена сграда. Ослуша се. В стаята се чу нисък глас. После друг глас отговори. Минимум двама души.
Да отвориш рязко вратата, да застанеш на прага и да огледаш обстановката не е правилно. Този, който закъснее и с милисекунда, умира преди съучениците си. Ричър прецени, че сградата е широка поне пет метра, а от тях три се падаха на коридора, в който се намираше. Трябваше да измине останалото разстояние навътре в стаята, преди онези дори да са разбрали, че е там. Щяха да останат втренчени във вратата и да се чудят още колко души ще нахълтат след него.
Пое дъх и мина през вратата, сякаш я нямаше. Тя се блъсна в стената, а той направи две крачки и се оказа в другия край на стаята. Слаба светлина. Една-единствена електрическа крушка. Двама мъже. Върху масата — пакети. Също и пистолет. Юмрукът му описа широка дъга и се стовари върху слепоочието на първия. Той започна да пада странично и Ричър го пресрещна с коляно в червата, докато се придвижваше към втория — той се бе надигнал от стола, с широко отворени очи и увиснала от изумление челюст. Ричър се прицели добре и му нанесе хоризонтален саблен удар точно между веждите и линията на косата. При достатъчно силен удар можеш да извадиш някого от играта за час, като при това черепът му си остава цял. В края на краищата това бе пазаруване, а не екзекуция.
Застана неподвижно и се ослуша. Нищо. Онзи отвън бе приспан, а шумът от улицата пречеше на хлапетата от другата страна да чуят какво става вътре. Погледна към масата и веднага извърна лице. Оръжието, което се търкаляше там, беше „Колт Детектив Спешъл“, револвер 38-и калибър с шест патрона, синкав на цвят и пластмасова дръжка. Къса, петсантиметрова цев. Въобще не беше добър. Бе твърде далеч от това, което търсеше. Късата цев беше недостатък, а калибърът го разочароваше. Помнеше едно ченге от Луизиана, с което някога се бе запознал. Беше полицай в някакво малко градче и беше отишъл във военната полиция, за да иска съвет за огнестрелни оръжия. Ричър бе натоварен да му помогне. Той разказваше безброй тъжни истории за револверите 38-и калибър, които използваха хората му.
Най-активните дилъри печелят най-много пари, а най-многото пари купуват най-хубавите играчки — затова беше в тази сграда, а не в някоя от останалите, по-нататък по улицата, които не търгуваха толкова активно. В левия вътрешен джоб намери точно това, което търсеше. Нещо значително по-добро от дребния полицейски 38-и калибър. Беше голям, черен автоматик, „Щаер GB“, любимец на приятелите му от специалните сили през повечето време, докато беше на служба. Взе го и го прегледа. Всичките осемнайсет патрона, които побираше пълнителят, бяха вътре, а цевта миришеше на съвсем нова — явно оръжието не бе стреляло. Натисна спусъка и видя как се движи механизмът. След това мушна пистолета под колана си на гърба и се усмихна. Обърна се към падналия на пода и му каза:
— Ще купя патлака ти за долар. Ако не си съгласен, само поклати глава, става ли?
Усмихна се пак и се изправи. Измъкна един долар от пачката си и го затисна с револвера на масата. Излезе в коридорчето. Всичко беше спокойно. Направи десетте крачки и излезе. Огледа се нагоре и надолу по улицата, после се приближи до паркираната кола. Отвори вратата откъм волана, намери лостчето и отвори багажника. Вътре имаше черен найлонов спортен сак, празен. Под плетеница черни и червени кабели за подаване на ток видя картонена кутийка с деветмилиметрови патрони. Сложи я в сака и си тръгна. Когато стигна до заведението на Бродуей, пицата вече го чакаше.
Беше внезапно, случи се без предупреждение. Веднага щом влязоха вътре и вратата се затвори, мъжът удари Шерил — жесток удар по лицето с това, което беше в празния му ръкав. Мерилин замръзна стъписана. Видя как блестящата кука описа дъга, чу мекото хрущене при удара. Шерил вдигна ръце към устата си, сякаш поради някаква причина бе от жизнена важност да не изпищи. След това мъжът се обърна към нея, бръкна с лявата си ръка под сакото си и извади пистолет. После видя, че Шерил се олюля и се свлече на пода, точно на мястото, което все още беше влажно от почистването с пара. След това пистолетът също описа дъга, този път в обратна посока, и се насочи към нея. Беше от тъмен метал, сив, покрит със смазка. Беше матов, но блестеше. Цевта се изравни с гърдите й, а тя се вторачи в цвета й и не можеше да мисли каквото и да било освен:
— Приближи се — каза мъжът.
Беше като парализирана. Бе прилепила длани към слепоочията си, а очите й бяха широко отворени — струваше й се, че кожата на лицето й ще се пропука.
— Приближи се — повтори мъжът.
Мерилин се вторачи в Шерил, която се бе подпряла на лакти. От носа й течеше кръв, погледът й бе разфокусиран. Горната й устна се подуваше, кръвта капеше от брадичката й. Роклята й се бе вдигнала
