Спрелите коли не бяха опасни. Малко по-напред беше спрял камион на куриерска фирма, имаше и две лимузини, чиито шофьори оглеждаха тълпата, за да зърнат поверените им пътници. Безобидна блъсканица в края на уморителен ден. Ричър се отпусна на седалката и зачака, без да престава да се оглежда във всички посоки и най-вече да следи въртящата се врата.
Джоди излезе малко преди седем, което беше по-рано, отколкото бе очаквал. Видя я през стъклото във фоайето. Зърна косата, роклята, краката й, докато се измъкваше странично през изхода. Зачуди се дали не го е чакала пред прозореца. Изглеждаше правдоподобно. Може би беше видяла колата му и бе тръгнала към асансьора веднага. Мина през вратата и се озова на тротоара. Ричър излезе от колата, заобиколи я отпред и изчака Джоди да се приближи. Носеше пилотското куфарче. Мина през един слънчев лъч и косата й заблестя като ореол. Усмихна му се на десетина метра от него.
— Здравей, Ричър.
— Здравей, Джоди — отвърна той.
Беше научила нещо ново — личеше по лицето й. Имаше някаква новина за него, но се усмихваше така, сякаш искаше да го подразни, преди да му я съобщи.
— Какво има? — попита той.
Джоди се усмихна и поклати глава.
— Първи ти, става ли?
Седнаха в колата и той й разказа всичко за срещата си със старците. Усмивката й се стопи, лицето й доби мрачен вид. Ричър й даде кожената папка, за да я прегледа, докато той си пробиваше път през трафика. Мина по каре от еднопосочни пресечки, които ги отведоха на две преки от дома й. Спря пред някакво барче. Джоди четеше написаното от Ратър за проучването му във Виетнам и разглеждаше снимката на съсухрения бял мъж и азиатеца.
— Невероятно — промърмори тя тихо.
— Дай ми ключовете си — каза той. — Поръчай си кафе. Ще дойда, след като проверя апартамента ти.
Джоди не възрази. Снимката я бе потресла. Бръкна в чантата си, намери ключовете, подаде му ги, после слезе от колата и влезе в бара. Ричър я изчака да седне и подкара по улицата. Влезе направо в подземния гараж. Беше с друга кола и прецени, че ако някой го причаква там, долу, ще се колебае достатъчно дълго, за да му осигури преимуществото, от което имаше нужда. Гаражът обаче беше тих. Същите автомобили, които изглеждаха така, сякаш не са излизали целия ден. Вкара колата на нейното място и се качи по металната стълба във фоайето. Нямаше никой. Нямаше никой и в асансьора, и на площадката на четвъртия етаж. Вратата беше цяла. Отключи и влезе. Тихо, неподвижен въздух. Нямаше никой.
Слезе по аварийната стълба и излезе на улицата през стъклената врата. Върна се в барчето и завари Джоди да чете писмата на Виктор Хоби. На масата пред нея стоеше недокосната чаша еспресо.
— Ще го пиеш ли? — попита я той.
Джоди сложи снимката от джунглата върху писмата.
— Това е страшно — каза тя.
Ричър реши, че този отговор означава не, взе кафето и го изпи на една глътка. Беше леко изстинало и чудесно силно.
— Да вървим — каза Джоди. Остави го да носи куфарчето и го улови под ръка, докато изминат разстоянието. Той й подаде ключовете пред стъклената врата, двамата влязоха и мълчаливо се изкачиха с асансьора. Джоди отключи апартамента и влезе преди него.
— Значи ни преследват хора на властите — отбеляза тя.
Ричър не отговори. Свали новото си яке и го хвърли на канапето под копието на Мондриан.
— Трябва да е така — добави Джоди.
Ричър отиде до прозореца и раздалечи щорите. През пролуката нахлуха лъчи дневна светлина и бялата стая заблестя.
— Приближили сме се прекалено до тайната за тези лагери и някой се опитва да ни запуши устата. ЦРУ или някой друг.
Ричър отиде в кухнята, отвори хладилника и извади бутилка вода.
— Изложени сме на голяма опасност — каза Джоди. — Ти обаче не изглеждаш особено разтревожен.
Той сви рамене и отпи глътка. Беше прекалено студена. Предпочиташе да е със стайна температура.
— Животът е твърде кратък, за да се тревожим — отвърна.
— Татко се тревожеше. Това още повече влоши здравето му.
Ричър кимна.
— Знам. Съжалявам.
— Тогава защо не приемаш нещата сериозно? Или не вярваш, че е така?
— Вярвам — отвърна той. — Вярвам, че всичко, което ми казаха старците, е истина.
— И снимката го доказва, нали? Онова място явно съществува.
— Знам, че съществува — каза той. — Бях там.
Тя се втренчи в него.
— Бил си там? Кога? Как?
— Наскоро. Приближих се на същото разстояние, на което е бил и онзи тип Ратър.
— За бога, Ричър! — възкликна тя. — Какво смяташ да правиш при всичко това?
— Смятам да си купя пистолет.
— Не. Трябва да отидем в полицията. Или в някой вестник може би. Правителството не може да прави подобни неща.
— Ще ме почакаш тук, нали? — попита той.
— Къде отиваш?
— Да купя пистолет. И пица. Ще я донеса, за да хапнем.
— Не можеш да купиш пистолет, за бога! Не и в Ню Йорк! Има закони. Трябват ти документи за самоличност и разрешения, за които се чака най-малко пет дни.
— Мога да купя пистолет навсякъде — възрази той. — Особено в Ню Йорк. С какво искаш да е пицата?
— Имаш ли достатъчно пари?
— За пицата ли?
— За пистолета.
— Пистолетът ще ми струва по-малко от пицата. Заключи вратата след мен. И не отваряй, ако не видиш през шпионката, че съм аз.
Остави я да стои по средата на кухнята и слезе по аварийното стълбище. Постоя сред тълпата по тротоара отпред достатъчно дълго, за да се запознае с обстановката — видя пицария малко по-нататък, влезе вътре и поръча голяма пица, половината с аншоа, половината с пикантен салам, като каза, че ще дойде да я вземе след половин час. После тръгна по Бродуей в източна посока. Беше идвал в Ню Йорк достатъчно пъти, за да знае, че това, което говореха хората, е истина. Всичко в този град ставаше бързо. Нещата се променяха бързо. И като хронология във времето, и като география. Един район прелива в друг в рамките на една-две пресечки. Понякога виждаш сгради, чиито фасади говорят за богатство и разкош, само че по уличката отзад спят скитници. Знаеше, че само след десет минути бързо ходене ще се отдалечи на светлинни години от скъпия апартамент на Джоди.
Намери това, което търсеше, в сенките под естакадата към Бруклинския мост. Долу имаше плетеница от малки улички, а на север и изток се ширеше гигантско жилищно строителство. Множество неподдържани, неугледни магазини, баскетболно игрище с кошове от вериги вместо мрежи. Въздухът беше горещ и влажен, изпълнен с отработени газове и шум. Сви зад един ъгъл и се облегна на оградата на игрището, вперил поглед в сблъсъка между два отделни свята. Имаше непрекъснат поток автомобили и забързани хора и не по-малко спрели машини с работещи двигатели, около които се въртяха групички. Движещите се коли заобикаляха спрелите, свиреха с клаксони, натискаха спирачки, крачещите хора се блъскаха, ядосваха се и слизаха на платното, за да заобиколят онези, които висяха на тротоара. Понякога рязко спираше автомобил
