Пистолетът се насочи към главата й. Не трепваше, само трийсетина сантиметра.
— Тя ще умре! — продължи Мерилин.
— Това е абсолютно сигурно — отбеляза Хоби.
Тя го изгледа ужасена. Кръвта бълбукаше в ноздрите на Шерил. Гледаше втренчено, обезумяла от ужас. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше. Хоби не отделяше очи от лицето на Мерилин.
— Искаш ли да проявя добрина?
Тя кимна като обезумяла.
— А ти ще ми отвърнеш ли със същото?
Мерилин се втренчи в приятелката си. Гърдите й се издигаха и спускаха конвулсивно, бореха се за въздух, който не достигаше. Главата й се люлееше вляво и вдясно. Хоби се наведе и опря върха на куката върху лепенката на устата на Шерил, докато главата й продължаваше да се люлее. След това натисна силно и я проби. Шерил замръзна. Хоби раздвижи куката вляво и вдясно, нагоре и надолу. Извади я. През неравномерната дупка започна да свисти въздух. Краищата на лепенката се издуваха и отпускаха с дишането й.
— Проявих добрина — каза Хоби. — Сега си ми задължена.
Шерил дишаше с усилие през дупката в лепенката. Бе насочила цялото си внимание към това. Бе присвила очи сякаш за да потвърди, че наоколо има достатъчно въздух, за да диша. Мерилин я наблюдаваше, отпусната върху токчетата си, примряла от ужас.
— Помогни й да се качи в колата — каза Хоби.
10
Честър Стоун беше сам в банята на осемдесет и осмия етаж. Тони го беше принудил да влезе там. Не със сила. Просто беше застанал пред него и бе посочил безмълвно вратата, а Стоун бе прекосил стаята както беше, по фланелка и долни гащи, с черните чорапи и лъснатите обувки на краката си. След това Тони бе свалил ръката си, бе му казал да стои вътре и да не излиза и бе затворил вратата. След това бе чул приглушени шумове в офиса навън, а след още няколко минути реши, че двамата са излезли — бе чул отварянето и затварянето на вратите и шума от асансьора. След това бе станало тъмно и тихо.
Честър седна на пода, опря гръб в сивите гранитни плочи на стената и се загледа в тъмнината. Вратата на банята не беше заключена. Знаеше го. Не бе чул щракване, когато Тони я затвори. Беше му студено. Подът беше твърд и студът се просмукваше през тънкия плат на гащетата му. Започна да трепери. Беше гладен и жаден.
Ослуша се внимателно. Нищо. Стана от пода и отиде до мивката. Пусна водата и се ослуша пак. Нищо. Наведе се и пи. Зъбите му докоснаха метала на чешмата, почувства вкуса на хлорираната градска вода. Задържа една глътка в устата си и я остави да накваси езика му. След това преглътна и затегна крана.
Изчака час. Цял час, седнал на пода, вперил поглед в незаключената врата, заслушан в тишината. Чувстваше божа там, където онзи го бе ударил. Остра болка в ребрата — там се бе стоварил юмрукът му. Кост в кост, солиден удар, срязваща болка. И гаденето в стомаха. Впери поглед в пода и се опита да се абстрахира от болката. Сградата бучеше и бумтеше тихо — сякаш в този свят имаше и други хора, но те бяха някъде много далеч. Асансьорите, климатиците, течащата в тръбите вода, вятърът в прозорците — всичко това се наслагваше и се превръщаше в нисък, приятен шепот, който едва се долавяше. Имаше чувството, че чува как се отварят и затварят вратите на асансьорите може би осемдесет и осем етажа по- долу — слаби басови звуци, които трептяха нагоре по шахтите.
Беше му студено, мускулите му бяха изтръпнали, беше гладен, болеше го и се страхуваше. Успя да се изправи на схванатите си от седенето крака и се ослуша. Нищо. Отиде до вратата и стисна дръжката. Пак се ослуша. Пак не чу нищо. Отвори. Големият офис беше полутъмен и притихнал. Нямаше никого. Мина по килима и застана до вратата към приемната. Сега беше по-близо до асансьорите. Чуваше как кабините се движат нагоре-надолу в шахтите. Ослуша се пред вратата. Нищо. Отвори я. Приемната беше тъмна и пуста. Дъбовото дърво светлееше в полумрака, месинговите орнаменти проблясваха. Чуваше мотора на хладилника в кухнята вдясно. Долавяше мирис на студено, старо кафе.
Вратата към коридора вън беше заключена. Беше голяма и дебела, вероятно и огнеупорна, за да е в съответствие със строгите противопожарни правила. Беше облицована със светъл дъб, но в пролуката между нея и рамката се виждаше блясък на стомана. Натисна дръжката, но изобщо не успя да я помръдне. Остана пред вратата дълго — надничаше през прозорчето от армирано стъкло, само на няколко крачки от бутоните на асансьора и свободата. След това се върна до преградата.
Беше висока до гърдите му. Отзад имаше бюро, а в самата преграда имаше отделения, в които бяха подредени канцеларски материали и папки. На плота, до стола на Тони, имаше телефон. Беше сложен апарат със слушалка вляво и бутони вдясно, под малко продълговато прозорче. Прозорчето всъщност беше дисплей от течни кристали, на който беше изписано OFF. Вдигна слушалката, но не чу нищо освен пулсирането на кръвта в ушите си. Натисна няколко бутона. Нищо. Прокара пръст по бутоните, за да намери копче за включване. Откри го и го натисна, но на дисплея се появи надпис: „Въведи код“. Натисна хаотично няколко бутона и на дисплея отново се появи OFF.
Под бюрото имаше малки дъбови вратички. Бяха заключени. Опита ги всичките, но само чу как езичетата на ключалките чаткат в металните си гнезда. Върна се в кабинета на Хоби и отиде до бюрото му. На канапетата нямаше нищо — дрехите му не бяха там. И на бюрото нямаше нищо. Чекмеджетата бяха заключени. Бюрото беше тежко, скъпо, но с издраскан от куката плот, ключалките на чекмеджетата изглеждаха солидни. Клекна — изглеждаше нелепо както беше, само по бельо — и дръпна дръжките. Помръдваха леко, но нищо повече. Видя кошчето за боклук под бюрото. Месингов цилиндър, не много висок. Наклони го. Портфейлът му все още се търкаляше там, празен и тъжен. До него беше снимката на Мерилин, с гърба нагоре. Върху хартията многократно бе изписано КОДАК. Бръкна в кошчето и я извади. Обърна я. Мерилин му се усмихваше. Беше облечена с онази секси рокля, копринената, която си бе ушила специално. Нямаше представа, че той знае. Когато се обадиха от шивашкото ателие, той беше сам у дома. Каза им да се обадят по-късно и я остави да си мисли, че не е разбрал. Снимката беше направена, когато я бе облякла за първи път. Усмихваше се свенливо, но и някак дръзко, сякаш му казваше да не спуска обектива прекалено ниско — тънката коприна прилепваше твърде плътно до гърдите й. Задържа снимката в ръка, после пак я пусна в кошчето, защото нямаше джобове.
Изправи се енергично, заобиколи кожения стол и застана до прозорците. Раздалечи щорите с две ръце и погледна навън.
Беше гладен. Нямаше представа колко е часът. Бяха взели часовника му, в офиса също нямаше. Слънцето се спускаше на запад. Късен следобед или ранна вечер, а той не беше обядвал. Отиде отново до вратата към коридора и се ослуша. Нищо освен приятния шум на сградата и бръмченето на мотора на хладилника. Отиде в кухнята. Спря за момент, с пръст над електрическия ключ, после събра смелост и пусна осветлението. Запали се флуоресцентна тръба — затрептя за момент, после обля помещението с равен блясък и го изпълни със сърдито жужене. Кухнята беше маломерна, с малка мивка и малък плот. Видя обърнати наопаки измити чаши, зацапана машина за кафе. Под плота имаше малък хладилник. Вътре откри мляко, шест кутии бира и старателно сгъната найлонова торба. Извади я. Съдържаше нещо, увито във вестник, доста тежко и плътно. Изправи се и разгъна вестника върху плота. Найлонов плик. Улови го за дъното и отрязаната ръка тупна върху плота. Пръстите бяха бели и сгърчени, виждаше се поресто червено месо, счупени бели кости и синкави вени. Тогава блясъкът на флуоресцентната лампа се завъртя, изчезна от полезрението му и Честър Стоун се свлече на пода.
Ричър остави кутията с пицата на пода в асансьора, измъкна пистолета от колана си и го сложи в сака при патроните. После вдигна пицата и вратата се плъзна настрани; беше стигнал на четвъртия етаж. Джоди му отвори веднага щом се появи в обсега на шпионката. Беше го чакала в коридорчето зад вратата. Все още бе с ленената рокля, леко смачкана на бедрата, защото бе седяла цял ден. Дългите й загорели от
