мога да му отрежа ръката.
Мерилин го изгледа ужасено.
— Другата възможност е да отрежа твоите. Той ще гледа. Може би така ще бъде по-отстъпчив.
— Ти си побъркан! — отвърна Мерилин.
— Ще бъде отстъпчив, сигурен съм — продължи Хоби. — Би направил всичко. Той е жалък. Погледни го, по долни гащи! Смяташ ли, че изглежда добре по бельо?
Мерилин не каза нищо.
— Ами ти? — попита Хоби. — Добре ли изглеждаш по бельо? Искаш ли да свалиш тази рокля, за да ми покажеш?
Тя го гледаше ужасено.
— Не? — продължи той. — Добре. Може би по-късно. Ами специалистката по недвижими имоти? Мислиш ли, че изглежда добре по бельо?
Обърна се към Шерил, която отстъпваше назад, към вратата. Завързаните й ръце опряха в дървото и тя замря.
— Е, какво ще кажеш? — попита той. — Добре ли изглеждаш по бельо?
Шерил поклати отчаяно глава. Дъхът й свистеше през дупката в лепенката. Хоби се приближи, притисна я към вратата и мушна острието на куката си под колана на полата й.
— Да проверим.
Завъртя острието, Шерил загуби равновесие и платът се скъса. Копчетата се разпиляха по пода и тя падна на колене. Хоби вдигна крак и я обърна. Кимна на Тони. Тони се спусна веднага и дръпна остатъка от полата й.
— Чорапогащник — отбеляза Хоби. — Мразя чорапогащниците. Толкова са неромантични.
Наведе се леко и с куката разкъса найлона. Обувките й паднаха. Тони взе скъсаната пола, обувките и чорапогащника и ги занесе в кухнята. Хвърли ги в кошчето за боклук. Шерил сви краката си към тялото. Дишаше тежко. Беше с малки бикини и се опитваше да ги прикрие с долния край на блузата си. Мерилин я наблюдаваше с увиснала от ужас челюст.
— Е, сега вече е забавно — каза Хоби. — Нали?
— И още как — обади се Тони. — Но не толкова, колкото ще стане.
Хоби се разсмя и Стоун се раздвижи. Мерилин се наведе и му помогна да седне на пода. Хоби отиде до плота и взе отрязаната ръка.
— Тази е на един, който си позволи да ме ядоса.
Стоун отваряше и затваряше очи, сякаш се опитваше да промени сцената, като я заличи от възприятията си. След това се втренчи в Шерил. Мерилин си даде сметка, че никога не я е виждал и няма представа коя е тя.
— В банята — каза Хоби.
Тони дръпна Шерил, за да я изправи на крака, Мерилин помогна на Честър. Хоби тръгна след тях. Минаха през големия кабинет и стигнаха до вратата на банята.
— Влезте вътре — нареди Хоби.
Стоун влезе първи, жените го последваха. Пред вратата Хоби кимна на Стоун.
— Тони ще прекара нощта тук. Ще спи на канапето, така че не излизайте. И те съветвам да използваш времето рационално. Поговори с жена си. Ще прехвърлим акциите утре. За нея ще е много по-добре, ако това стане в атмосфера на взаимно разбирателство. Много по-добре. Всичко друго би довело до лоши последствия. Разбираш ли какво имам предвид?
Стоун го гледаше мълчаливо. Хоби огледа още веднъж жените, махна с отрязаната ръка за довиждане и затвори вратата.
Бялата спалня на Джоди бе окъпана в светлина. В продължение на пет минути всяка вечер през юни слънчевите лъчи намираха пролука между високите сгради на Манхатън и огряваха прозореца й. Щорите пламтяха, сякаш сами излъчваха светлина, стените я отразяваха и разсейваха и всичко се обливаше в меко бяло сияние. Ричър смяташе, че това е много подходящо за момента. Лежеше по гръб, по-щастлив, отколкото когато и да било преди.
Ако се бе замислил, можеше и да се разтревожи. Би могъл да си спомни поговорки като: „Жалко за този, който получава каквото иска“ и „По-добре да пътуваш с надежда, отколкото да пристигнеш“. Ако получиш нещо, което си искал в продължение на цели петнайсет години, може да се почувстваш странно. Но той не се чувстваше странно. Чувстваше се като след блажено пътуване с ракета до място, за чието съществуване не е и подозирал. Беше точно така, както си го бе представял, умножено по милион. Тя не беше мит. Беше живо, дишащо същество, силно и жилаво, ухаещо, топло, свенливо и готово да се раздава.
Джоди лежеше с глава върху рамото му, а косата й бе паднала върху лицето и върху устата му. Ръката му беше върху гърба й. Чувстваше ребрата й, гръбначния стълб във вдлъбнатината между тръбните мускули. Прокара пръст надолу по браздата. Очите й бяха затворени и тя се усмихваше. Знаеше го. Бе почувствал гъделичкането на миглите й по врата си, а с рамо усещаше движенията на устните й. Можеше да отгатне какво е това. Усмихваше се. Погали я. Кожата й беше хладна и мека.
— Би трябвало да плача — каза Джоди тихо. — Винаги съм си мислила, че ще плача. Мислех, ако това някога се случи, после ще плача.
Той я притисна по-силно.
— Защо трябва да плачем?
— Заради всичките тези пропилени години — отвърна тя.
— По-добре късно, отколкото никога — каза той.
Джоди се надигна на лакти и пропълзя върху него. Гърдите й се притиснаха в неговите.
— Това, което ми каза… Бих могла да ти го кажа същото, дума по дума. Ще ми се да го бях направила отдавна, преди години. Но не бях в състояние.
— И аз не бях — каза той. — Тайно изпитвах чувство за вина.
— Да. Вината беше моя. — Възседна го и се изправи. Усмихваше се. — Сега вече няма вина, нали?
— Не — отговори той.
Джоди протегна ръце нагоре и се усмихна доволно. Той сложи длани на кръста й, после ги плъзна нагоре, към гърдите. Усмивката й стана още по-широка.
— Пак ли?
Той я бутна леко с бедра и внимателно я положи на леглото до себе си.
— Трябва да догоним пропуснатото, нали. Всичките тези пропилени години…
Тя кимна едва забележимо и се усмихна.
Мерилин пое нещата в свои ръце. Шерил и Честър не бяха на себе си, което беше обяснимо, защото те двамата бяха понесли по-голямата част от гадостите. Представяше си колко уязвими се чувстват без дрехите. Тя самата се чувстваше полугола, но нямаше намерение да се безпокои за това сега. Свали лепенката от устата на Шерил и я прегърна, защото се разплака. После застана зад нея и освободи ръцете й. Смачка лепенката на топка, хвърли я в кошчето за боклук и се върна при нея, за да разтрие раменете й — може би така щеше да им вдъхне малко живот. След това намери някаква салфетка, напои я с вода и се зае да почисти лицето й от изсъхналата кръв. Носът на Шерил беше подут и посинял. Трябваше да отиде на лекар. Мерилин започна да разсъждава. Беше гледала доста филми, в които се разказва за заложници. Някой винаги се обявяваше за говорител на останалите, обещаваше да не се обажда в полицията и осигуряваше възможността болните да бъдат изпратени в болница. Как точно го постигаха обаче?
Извади кърпите от шкафа, даде на Шерил един чаршаф, който да увие около себе си като пола, после раздели останалите неща на три купчини и ги постла на пода. Щеше да е студено. Беше много важно да се изолират от плочите на пода колкото може по-добре. Тя бутна постелките край стената, после накара Шерил и Честър да седнат от двете й страни. Стисна ръцете им. Честър също стисна нейната.
— Безкрайно съжалявам — каза той.
— Колко дължим? — попита Мерилин.
— Повече от седемнайсет милиона.
Не си направи труда да го попита дали е в състояние да ги изплати. Ако можеше, нямаше да лежи на
