слънцето крака бяха леко разкрачени.
— Донесох вечеря — каза той.
Погледът на Джоди обаче се насочи към сака.
— Последен шанс, Ричър. Трябва да кажем на някого за всичко това.
— Не — отвърна той.
Остави сака на пода, а Джоди мина зад него, за да заключи вратата.
— Добре — каза тя след малко. — Може би си прав, ако си имаме работа с властите. Може би, ако е така, трябва да стоим настрана от полицията.
— Да — отвърна Ричър.
— Значи по този пункт съм с теб.
— Хайде да хапнем.
Занесе пицата в кухнята, а Джоди подреди масата — за двама, един срещу друг, чинии, ножове и вилици, книжни салфетки, чаши вода с лед. Като двама души, които живеят в апартамента постоянно. Ричър остави пицата на плота и я отвори.
— Избирай.
Джоди застана зад него. Усещаше присъствието й. Долавяше парфюма й. Почувства дланта й върху гърба си. Изгаряше го. Джоди я задържа там за миг, после леко го дръпна настрани.
— Хайде да я разделим — каза тя.
Закрепи кутията на ръката си и я занесе до масата, после я разряза и сложи парчетата в двете чинии. Ричър седеше и я наблюдаваше. Беше стройна и енергична, превръщаше и най-обикновената дейност в грациозен танц. След като свърши, Джоди отиде до кошчето, за да хвърли кутията, и се върна. Роклята подчертаваше извивките на тялото й. Седна. Ричър чу шумоленето на ленения плат и после кракът й неволно докосна коляното му.
— Извинявай — каза тя.
Избърса пръстите си в салфетката, прибра косата си зад раменете и наклони леко глава за първата хапка. Хранеше се с лявата ръка, поглъщаше парчетата лакомо.
— Не съм обядвала — каза тя. — Нали ми каза да не излизам от сградата.
Прокара език по устните си, за да прибере капка разтопено сирене, и се усмихна смутено. Устните й блестяха от мазнината. Отпи голяма глътка вода и каза:
— Аншоа. Много обичам. Как разбра? Само че след това ожадняваш, нали? Много е солена.
Роклята й беше без ръкави и откриваше целите й ръце. Бяха слаби, загорели от слънцето, деликатни. Почти нямаше мускули — бицепсът й приличаше на сухожилие. Беше страхотна и дъхът му секваше от нея, но физически беше загадка. Висока и толкова слаба, че се чудеше как в тялото й се побират всичките важни органи. Беше като вейка и в същото време жизнена, корава и силна. Загадка. Спомни си ръката й, обвила кръста му преди петнайсет години — сякаш някой го бе стегнал с дебело въже.
— Не мога да остана тук тази вечер — каза той.
Тя вдигна очи и го погледна.
— Защо? Ако трябва да правиш нещо, ще дойда с теб. Както ти казах, с теб съм.
— Не, просто не мога да остана.
— Защо? — попита Джоди пак.
Ричър пое въздух и го задържа в гърдите си. Косата й блестеше от светлината.
— Не е уместно да остана.
— Защо да не е?
Той сви рамене смутен.
— Защото не е, Джоди. Защото гледаш на мен като на брат или чичо, заради Лион… Но аз не съм това, нали?
Тя го гледаше.
— Съжалявам — добави той.
Очите й се разшириха.
— Какво?
— Не е редно — каза Ричър тихо. — Ти не си ми сестра или племенница. Това е само илюзия, защото бях близък с баща ти. За мен ти си красива жена и не мога да стоя тук насаме с теб.
— Защо? — попита тя още веднъж, останала без дъх.
— За бога, Джоди! Защо! Защото не е редно, ето защо. Не е нужно да чуеш всички подробности. Ти не си ми сестра или племенница и аз не мога да се преструвам, че си. Това ме побърква.
Джоди замълча. Гледаше го. Все още не можеше да си поеме дъх.
— Откога се чувстваш по този начин? — попита го.
Ричър сви рамене. Смути се.
— Отдавна, струва ми се. Откакто те видях за първи път. Джоди, ти вече не беше дете. Аз бях по-близо до твоята възраст, отколкото до възрастта на баща ти.
Тя мълчеше. Той беше стаил дъх в очакване на сълзи, гняв, обида. Тя просто го гледаше. Той започваше да съжалява, че е заговорил за това. Може би щеше да е по-добре, ако беше държал проклетата си уста затворена. Ако беше прехапал устни и си бе мълчал. Със сигурност бе преживявал и по- лоши моменти, макар и да не помнеше къде и кога.
— Съжалявам — повтори той.
Лицето й не изразяваше нищо. Големи, сини очи, втренчени в него. Бе опряла лакти на масата. Предната част на роклята й се издигаше и спускаше. Виждаше презрамката на сутиена й, тънка и бяла на загорялото рамо. Погледна я, затвори очи и въздъхна отчаяно. Дали честността наистина беше най-добрата политика? Едва ли.
След това тя направи нещо интересно. Изправи се бавно, избута стола назад и го махна от пътя си, после се наклони напред и улови ръба на масата с две ръце. Малките й мускули се издуха и тя премести цялата маса на една страна, после с хълбок я избута плътно до плота. Ричър остана на стола си, изолиран в средата на стаята. Джоди отстъпи назад и застана пред него. Дъхът му замря.
— Значи гледаш на мен просто като на жена? — попита тя бавно.
Той кимна.
— А не като на малка сестричка или нещо такова?
Ричър поклати глава. Тя замълча.
— Сексуално? — попита го.
Той кимна, все още смутен, примирен.
— Разбира се, че сексуално. Какво си мислиш? Погледни се! Миналата нощ не можах да спя.
Джоди продължаваше да стои там.
— Трябваше да ти го кажа. Наистина съжалявам, Джоди.
Тя затвори очи. Стисна клепачи. След това се усмихна.
Усмивката постепенно се разля по цялото й лице. Сви длани. Спусна се напред към него. Седна в скута му, обгърна раменете му с ръце и започна да го целува така, сякаш щеше да умре, ако престане.
Колата беше на Шерил, но той накара Мерилин да шофира. Седна зад Мерилин, до Шерил, чиито ръце бяха стегнати зад гърба. Лепенката също беше на устата й и затрудняваше дишането й. Бе сложил куката в скута й — острието опираше кожата на бедрото й. Пистолетът беше в лявата му ръка. От време на време го опираше в тила на Мерилин, за да не забравя, че е там.
Тони ги посрещна в подземния гараж. Работното време бе свършило и наоколо нямаше жива душа. Тони пое Шерил, а Хоби — Мерилин и четиримата се качиха с товарния асансьор. След това отвориха вратата на приемната и влязоха. Лампата в кухнята светеше. Стоун все още беше проснат на пода по бельо. Мерилин изохка и се спусна към него. Хоби забеляза люлеенето на тялото й под тънката копринена рокля и се усмихна. Обърна се и заключи вратата, после прибра ключовете и пистолета. Мерилин бе спряла по средата и гледаше към кухнята. Бе вдигнала ръце към устата си, очите й се бяха разширили от ужас. Хоби проследи погледа й. Ръката се търкаляше върху плота с дланта нагоре, със свити като на просяк пръсти. Мерилин, все така ужасена, погледна надолу, към мъжа си.
— Не се тревожи — каза Хоби. — Не е негова. Но това е идея, нали? Ако не направи каквото искам,
