Сигнал за опасност

Ричър гледаше тавана, но мислено обикаляше из къщата. Алеята, гаражът, навесът, самата сграда. Кабинетът, всекидневната, широката река отпред. Мебелите. Беше му се сторила доста комфортна. Може би наистина щеше да си купи стереоуредба. Книги. Къща. Негова собствена къща. Повтори думите мислено: Моята къща… Моята къща. Сякаш не знаеше как се произнася. Моята къща. Потрепери.

— Искаше да е твоя — повтори Джоди. — Това е последната му воля. Не можеш да спориш с нея. Вече всичко е свършило. И за мен не е никакъв проблем, повярвай ми.

Ричър кимна замислено.

— Добре. Но е странно. Наистина е странно.

— Искаш ли кафе?

Обърна се и я погледна. Би могъл да си купи собствена машина за кафе. В собствената си кухня. И в нея щеше да има електричество. Негово електричество.

— Кафе? — попита Джоди пак.

— Да, предполагам — отвърна той.

Тя се измъкна от леглото и намери обувките си.

— Без мляко и захар, нали?

Беше съвсем гола, ако не се броят обувките. Лачени, на високи токчета. Забеляза, че я гледа.

— Подът на кухнята е студен. Там ходя само с обувки.

— Остави кафето, искаш ли?

Спаха в нейното легло цяла нощ и се събудиха доста след разсъмване. Първи отвори очи Ричър, измъкна ръката си и погледна колко е часът. Почти седем. Беше спал девет часа. Най-хубавият сън през живота му. Най-хубавото легло. Бе спал в много легла. Стотици, може би хиляди. Това бе най-хубавото от всички. Джоди продължаваше да спи до него. Просната по корем, отметнала завивката. Гърбът й беше открит чак до кръста. Виждаше издутините на гърдите й под тялото. Косата й бе разпиляна по раменете. Едното й коляно беше вдигнато нагоре и опираше в бедрото му. Главата й беше леко извита в посоката на коляното и това й придаваше вид на спортист. Целуна я по шията. Тя се раздвижи.

— Добро утро, Джоди.

Тя отвори очи, затвори ги, после пак ги отвори. Усмихна се. Топла, утринна усмивка.

— Страхувах се да не съм сънувала всичко това. Някога го сънувах.

Той я целуна пак. Нежно, по бузата. После не толкова нежно, по устните. Ръцете й го обгърнаха и той се претърколи върху нея. Правиха любов отново — четвърти път за петнайсет години. След това се изкъпаха заедно — за първи път. После закуска. Храниха се като умрели от глад.

— Трябва да отида в Бронкс — каза той.

Тя кимна.

— При Ратър ли? Аз ще карам. Горе-долу се сещам къде е.

— Ами работата ти? Не трябва ли да си в офиса?

Тя го изгледа озадачено.

— Каза ми, че трябва да ходиш на работа и да се срещаш с богати клиенти. Стори ми се, че си много заета.

Тя се усмихна.

— Измислих си го. Всъщност съм доста напред. Предложиха ми да взема цяла седмица отпуска. Истината е, че не исках да съм край теб, защото се чувствах ужасно. Затова и онази вечер си легнах веднага. Би трябвало да ти покажа стаята като истинска домакиня, но не исках да съм сама с теб. Сигурно щях да полудея. Толкова близо, а всъщност толкова далеч… разбираш ли какво искам да кажа?

Той кимна.

— Тогава какво прави в офиса цял ден?

Джоди се изкиска.

— Нищо. Просто седях и не правих нищо.

— Ти си луда — отбеляза той. — Защо просто не ми каза?

— А защо ти не ми каза?

— Казах ти.

— Да, най-накрая. След цели петнайсет години.

— Така е, но се притеснявах. Мислех си, че можеш да се обидиш или нещо такова. Смятах, че това е последното нещо, което би искала да чуеш.

— И при мен беше същото. Мислех, че ще ме намразиш за цял живот.

Спогледаха се и се усмихнаха. После се разсмяха и се кикотиха близо пет минути.

— Ще се облека — каза след малко Джоди. Той отиде с нея до спалнята и намери дрехите си. Бяха на пода. Тя беше отворила гардероба и търсеше нещо чисто. Наблюдаваше я. Зачуди се дали в къщата на Лион има гардероби. Не… дали в неговата къща има гардероби. Разбира се, че има. Всички къщи имат. Значеше ли това, че трябваше да започне да събира неща, с които да ги пълни?

Джоди взе джинси и риза, сложи си кожен колан и скъпи обувки. Ричър занесе новото си яке в коридора, извади пистолета от спортния сак и го мушна в един от джобовете. В другия джоб сложи двайсет резервни патрона. От толкова много метал якето натежа значително. Джоди се появи след малко. Бе взела кожената папка, за да провери адреса.

— Готов ли си? — попита го тя.

— Напълно — отговори той.

Накара я да чака на няколко места по пътя, докато провери дали няма нещо подозрително. Направи съвсем същото, което бе направил и предния ден. Безопасността й тогава бе важна за него. Сега бе най- важното нещо на света. Всичко се оказа тихо и спокойно. Нямаше никой в коридора, асансьора, във фоайето, в гаража. Качиха се в колата, Джоди заобиколи по пресечките и се насочиха на север и изток.

— Ще минем по Ист Ривър Драйв, съгласен ли си? — попита го тя. — Когато се движиш на изток, това е най-добрият начин да прекосиш Бронкс.

Ричър сви рамене и се опита да си припомни картата.

— След това карай по Бронкс Ривър Паркуей на север. Трябва да отидем в зоологическата градина.

— В зоологическата градина? Ратър не живее близо до нея.

— Не точно зоологическата градина. Имах предвид ботаническата. Трябва да видиш нещо.

Джоди го погледна странично и продължи да шофира. Движението беше натоварено, защото пиковият час все още не беше отминал, но все пак се придвижваха. Караха покрай реката на север, после на северозапад до моста Джордж Вашингтон, след това завиха и се отправиха на изток, към Бронкс. Пътят на север беше по-бърз, защото водеше извън града, а в този час на денонощието Ню Йорк поглъщаше хора. Движението в обратната посока беше кошмарно.

— Добре — каза тя. — Сега накъде?

— Мини покрай университета Фордъм, покрай оранжерията и спри в горния край.

Джоди кимна и навлезе с колата в другата лента. Минаха покрай университета и оранжерията. Джоди влезе през портала на музея и спря на паркинга отзад. Беше почти празен.

— А сега какво?

Ричър взе кожената папка.

— Просто гледай внимателно — отвърна Ричър.

Оранжерията беше на стотина метра пред тях. Предния ден бе прочел всичко за нея в една брошура. Беше наречена на името на някой си Инид Хопт и бе струвала цяло състояние през 1902 година, когато бе построена. При ремонта, деветдесет и пет години след това, бяха похарчени десет пъти повече пари, но те определено не бяха хвърлени на боклука, защото резултатът беше величествен. Беше огромна, с богати орнаменти, абсолютна дефиниция за градска благотворителност, изразена чрез стомана и млечнобяло стъкло.

Вътре беше топло и влажно. Ричър заведе Джоди до мястото, което искаше да й покаже. Екзотичните цветя бяха засети в големи лехи, зад ниски огради от ковано желязо и парапети. На места по алеите имаше пейки. Матовото стъкло създаваше впечатление, че навън е облачно. Миришеше на влажна пръст и