цветя.
— Какво? — попита Джоди. Донякъде се забавляваше, донякъде губеше търпение. Ричър откри пейката, която търсеше, близо до ниската ограда. Направи половин крачка вляво, после още една, докато наистина не намери точното място.
— Застани тук — нареди той.
Улови я за раменете отзад и я дръпна към себе си. Приклекна до нейната височина, за да провери.
— Застани на пръсти — беше новата заповед. — Кажи ми какво виждаш.
— Нищо — отвърна Джоди. — Е… растения и други неща.
Ричър поклати глава и отвори кожената папка. Извади гланцираната снимка на болезнено слабия бял човек, уплашен от карабината на своя надзирател. Вдигна я нагоре, на ръка разстояние пред очите й, малко встрани от полезрението й. Тя я погледна.
— Е? — попита го объркана и учудена едновременно.
— Сравни — каза Ричър.
Очите й зашариха между снимката и гледката отпред. След миг грабна снимката от ръката му и сама я задържа пред себе си. Очите й се разшириха, лицето й пребледня.
— Боже! — възкликна. — По дяволите! Тази снимка е била направена тук!? Растенията са съвсем същите!
Ричър приклекна и провери още веднъж. Джоди държеше снимката така, че всичко съвпадаше — някаква палма вляво, висока около пет метра, папратови листа вдясно и отзад. Двете фигури, изглежда, бяха стояли на около два метра в гъсто засадената леха и бяха снимани с телеобектив, така че перспективата да бъде изкривена и предният план да не е на фокус. По-назад се виждаха други растения, които фотоапаратът бе слял в неразличима маса. Всъщност те бяха в друга леха.
— По дяволите! — изруга Джоди още веднъж. — Не мога да повярвам!
И светлината беше подходяща. Млечното стъкло отгоре създаваше отлично впечатление за облачно небе над джунгла. Във Виетнам почти непрекъснато имаше облаци. Назъбените планини смучеха облаците надолу и никой, който ги е видял, не може да забрави мъглите, които се стелят така, сякаш самата земя изпуска пара. Джоди продължаваше да гледа снимката и реалността пред себе си, като от време на време променяше положението си, за да сравнява по-добре.
— Ами бодливата тел? — попита тя. — Бамбуковите колове? Изглеждат толкова истински.
— Това е реквизит — отговори Ричър. — Три кола, десет метра бодлива тел. Не е трудно да се намерят. Донесли са всичко това тук, вероятно увито в нещо.
— Кога? Как?
Той сви рамене.
— Може би рано сутрин. Или когато е затворено за посетители. Може би са познавали някой от служителите тук. А може би са направили снимката, докато е траел ремонтът.
Джоди продължаваше да се взира.
— Чакай малко! — извика тя изведнъж. — Виждаш ли тази пейка? Ето това тук е ъгълче от нея.
Показа му какво имаше предвид — посочи с показалец гланцовата повърхност на снимката. Там се виждаше малко квадратно петно, бяло на цвят. Това беше ъгълът на чугунената пейка вдясно, зад предния план. Телеобективът беше подбрал съдържанието на кадъра, но не съвсем прецизно.
— Не го бях забелязал — каза той. — Учиш се.
Тя се обърна към него.
— Не само се уча, но и съм бясна, Ричър. Този тип Ратър е измъкнал осемнайсет хиляди долара за една фалшива снимка.
— Още по-лошо. Дал им е напразни надежди.
— Какво ще правим?
— Ще го посетим — отговори Ричър.
Качиха се отново в колата шестнайсет минути след като слязоха от нея. Джоди подкара назад. Барабанеше с пръсти по волана и говореше разпалено.
— Ти ми каза, че вярваш на тази история. Аз ти казах, че снимката доказва, че такъв лагер съществува, а ти се съгласи. Освен това твърдеше, че си бил съвсем близо до мястото, където е бил Ратър, при това неотдавна.
— Така е — съгласи се Ричър. — Вярвах, че ботаническата градина съществува. Тъкмо се бях върнал оттам. И успях да намеря мястото, където е бил Ратър. Бях точно до малката ограда, откъдето е направил снимката.
— Ричър, по дяволите, какво е това? Някаква игра ли?
Той сви рамене.
— Вчера не знаех какво е. Имам предвид, нямах представа до каква степен да споделя с теб.
Тя кимна и се усмихна кисело. Спомни си разликата между предишния ден и днес.
— А защо си е мислел, че ще му се размине безнаказано? Та това е оранжерията в нюйоркската ботаническа градина, за бога!
Ричър се протегна на седалката и опря ръцете си на арматурното табло.
— Психология — обясни той. — Това е в основата на всяка измама. Казваш на хората това, което искат да чуят. Онези старци са искали да чуят, че синът им все още е жив. Той им е казал точно това и те са вложили много надежди и пари, чакали са като на тръни цели три месеца, после той им е дал снимката, а на нея те са видели точно това, което са искали да видят. Ратър е голям хитрец. Поискал е да му дадат точното име и военната част, поискал е снимка на сина им, така че да намери човек на средна възраст, който има някаква външна прилика, а след това е споменал пред тях същото име и същата военна част. Психология. Видели са това, което са искали да видят. Би могъл да снима човек, маскиран като горила, и старците биха повярвали, че това е представител на местната фауна.
— Ти как забеляза фалшификацията?
— По същия начин — отговори той. — Същата психология, само че с обратен знак. Подложих твърдението на съмнение, защото знаех, че не може да е вярно. Започнах да търся нещо, което не е наред. Накрая забелязах униформата на снимания. Забеляза ли това? Стара, износена американска бойна униформа? Този тип е заминал за Виетнам преди трийсет години. Няма никакъв начин каквато и да било дреха да оцелее цели трийсет години в джунглата. Би изгнила за месец и половина.
— А защо в ботаническата градина? Кое те накара да търсиш там?
Ричър натисна с пръсти предното стъкло, за да освободи напрежението в раменете си.
— А къде иначе можеш да намериш такава растителност? Може би в Хавай, само че защо да харчиш пари за самолетни билети за трима души, след като същата я няма и тук?
— А виетнамецът?
— Вероятно е някой студент — отговори Ричър. — Може би тук, във Фордъм. Или в Колумбийския университет. Може и изобщо да не е бил виетнамец, а келнер от някой китайски ресторант. Ратър може би му е платил двайсет долара за тази снимка. Може би има трима-четирима приятели, които се редуват в ролята на американски пленници. Едър бял мъж, дребен бял мъж, едър негър, дребен негър, и готово. Всичките са бездомници и безработни, така че изглеждат слаби и болни. Може да им е платил в уиски. Може да е направил всички снимки наведнъж и после да ги е използвал според обстоятелствата. Може да е продал същата тази снимка няколко десетки пъти. Всички родители, чиито синове са били високи и бели, са получили екземпляр. След това ги е накарал да си мълчат, като ги е изплашил с глупостите, че става дума за измама от страна на правителството, така че след това да не се говори много-много.
— Това е отвратително — каза Джоди.
Ричър кимна.
— Няма никакво съмнение. Семействата на всички Т. Н. и до днес представляват твърде голям и уязвим пазар, а той се е хранел от тях като паразит.
— Т. Н.? Какво е това?
— Безследно изчезнал. Така ги наричат: З. В. С./Т. Н. „Загинал в сражение“, „труп неоткрит“.
— Убит? Значи не смяташ, че все още има пленници?
Той поклати глава.
— Няма пленници, Джоди. Не и след толкова време. Всичко това са глупости.
