Сигнал за опасност

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Как можеш да си сигурен?

— Просто го знам — отговори той. — Така както знам, че небето е синьо, че тревата е зелена и че ти имаш страхотно тяло.

Джоди се усмихна над волана.

— Ричър, аз съм адвокат. Подобно доказателство не ми върши никаква работа.

— Погледни историческите факти — каза той. — Най-напред всички приказки за това, че са държали заложници, за да измъкнат помощ от Америка, са пълни дивотии. Възнамеряваха да се спуснат надолу по пътя Хо Ши Мин веднага след като си тръгнехме оттам, а това бе в пълен разрез с Парижките договорености, така че им беше пределно ясно, че няма да получат никаква помощ, каквото и да направят. Пуснаха пленниците през седемдесет и трета. Малко мудно, съгласен съм, но ги пуснаха. Когато излязохме от Виетнам през седемдесет и пета, събраха около стотина изостанали и веднага ни ги предадоха, което не потвърждава никакви приказки за стратегии със заложници. Освен това за тях беше абсолютно задължително да ни накарат да разминираме пристанищата им, така че не биха играли глупави игри.

— Не бързаха кой знае колко да върнат тленните останки — отбеляза Джоди. — Имам предвид труповете на нашите момчета, убити в сраженията или в свалени самолети. С това играха глупави игри.

Ричър кимна.

— Всъщност те не си даваха сметка за какво става дума. За нас това беше важно, но не и за тях. Искахме да ни върнат две хиляди трупа. Просто не бяха в състояние да разберат защо. Воювали са повече от четирийсет години с японците, французите, с нас, с Китай. Може би са дали милион жертви. Нашите две хиляди са капка в морето. Освен това са комунисти, а комунистите не дават пет пари за отделния човек. Това също е психология, но то не означава, че тайно са държали пленници в секретни лагери.

— Аргументите ти не са кой знае колко убедителни — отбеляза тя сухо.

Той кимна.

— Убедителният аргумент е Лион. Твоят старец и хората като него. Познавам ги. Те са смели и почтени, Джоди. Там са се сражавали, издигнали са се и са получили постове и власт по-късно. Знам, че Пентагонът е пълен със задници, но около тях винаги е имало достатъчно на брой други като Лион, за да не им позволяват да лъжат. Отговори ми на един въпрос. Ако Лион знаеше, че във Виетнам все още има пленници, какво би направил?

Джоди сви рамене.

— Не знам. Ясно е, че би направил нещо.

— Можеш да се обзаложиш. Лион щеше да кърти Белия дом тухла по тухла, докато не се върнат момчетата. Не го направи. И не защото не е знаел. Лион знаеше всичко, което имаше смисъл да се знае. Просто няма начин да опазят всичко в тайна от множеството като него, не и толкова дълго време. Такава голяма конспирация да оцелее шест президентски администрации? И хората като Лион да не я надушат? Няма начин. Хората като него не реагираха, така че не е имало за какво да реагират. За мен това е повече от убедително доказателство.

— Не, това е вяра — възрази тя.

— Няма значение. За мен е достатъчно.

Джоди се загледа в пътя пред себе си и се замисли. След малко кимна, защото в края на краищата тя също вярваше в баща си.

— Значи Виктор Хоби е мъртъв?

Ричър кимна.

— Трябва да е така. Убит е в сражение, трупът му не е намерен.

Движеха се бавно — в южна посока движението беше натоварено.

— Добре — каза тя. — Няма пленници, няма лагери. Няма правителствени конспирации. Значи по нас не са стреляли хора на правителството. Не те ни блъснаха с колата си.

— И през ум не ми е минавало, че може да са те — каза Ричър. — Повечето от тях са далеч по- компетентни от тези. Аз самият бях човек на правителството в известен смисъл. Смяташ ли, че бих се провалил два дни подред?

Тя сви рязко и спря край пътя, после се обърна и го погледна с широко отворени очи.

— Значи трябва да е Ратър. Кой друг може да бъде? Той върти изгоден бизнес, нали? Би се опитал да го защити. Решил е, че можем да разкрием мошеничествата му. Той ни търси, а ние ще се напъхаме право в ръцете му.

Ричър се усмихна.

— Ей! — каза той. — Животът е пълен с опасности.

Мерилин разбра, че е спала, защото се събуди схваната и премръзнала. През вратата долитаха шумове. В банята нямаше прозорец и не можеше да се ориентира колко е часът. Предполагаше, че вече е сутрин, защото все пак бе спала доста време. Вляво от нея лежеше Честър, с поглед, вперен на хиляди мили отвъд тръбите под мивката. Не беше на себе си. Погледна го, но той не реагира. Шерил се бе свила на пода и дишаше тежко през устата си. Носът й бе черен, лъщящ и подут. Мерилин я погледна и преглътна. След това долепи ухо до вратата и се ослуша.

Там, отвън, имаше двама мъже. Разговаряха тихо. Някъде в далечината се чуваха асансьорите. Много тих уличен шум, от време на време сирени, които изведнъж заглъхваха. Рев на самолети — идваха от летище Кенеди, прелитаха на запад, над пристанището. Тя се отпусна на пода.

През нощта бе свалила обувките си. Намери ги мушнати под нейната купчина кърпи. Обу се и тихо отиде до мивката. Честър гледаше към нея, но не я виждаше. Погледна се в огледалото. Не е зле. Никак не е зле, каза си. За последен път бе прекарала нощта в баня преди двайсет години на един купон в университета и сега не изглеждаше по-зле, отколкото тогава. Приглади косата си с длани и наплиска очите си с вода. След това се върна до вратата и пак се ослуша.

Там имаше двама мъже, но тя бе сигурна, че Хоби не е сред тях. Интонацията на двамата говореше за някакво равенство — беше нормален диалог, а не нареждания и послушание. Бутна купчината кърпи назад с крак, пое дълбоко въздух и отвори вратата.

Двамата мъже млъкнаха и се вторачиха в нея. Този, когото наричаха Тони, седеше странично на едно от канапетата пред бюрото. Другият, когото досега не бе виждала, бе седнал на масичката пред него. Беше набит, в тъмен костюм, невисок, но тежък. Хоби го нямаше. Щорите бяха затворени почти изцяло, но Мерилин все пак успя да забележи, че навън грее слънце. Беше по-късно, отколкото смяташе. Обърна се към канапето и видя, че Тони й се усмихва.

— Добре ли спа? — попита я той.

Не отговори. Запази неутрално изражение на лицето, докато усмивката на Тони не угасна. Едно на нула, каза си.

— Обсъдихме положението със съпруга ми — излъга тя.

Тони я изгледа — чакаше да продължи. Тя го остави да чака. Две на нула, помисли си.

— Съгласни сме на прехвърлянето. Това обаче е сложно. Ще отнеме известно време. Има фактори, които не мисля, че оценявате. Ще го направим, но ще очакваме някакво минимално съдействие от ваша страна.

Тони кимна.

— Какво например?

— Ще разговарям за това с мистър Хоби, не с теб — каза тя.

Настъпи тишина. Чуваха се само шумовете от външния свят. Мерилин се съсредоточи върху дишането си. Навън, навътре, навън, навътре.

— Добре — каза Тони.

Три на нула.

— Искаме кафе — продължи тя. — Три чаши, сметана и захар.

Пак стана тихо. След това Тони кимна и набитият мъж тръгна към кухнята. Четири на нула, каза си Мерилин.