Обратният адрес от писмото на Ратър съответстваше на една разнебитена постройка край водата, на няколко преки от всякаква надежда за градско благоустройство. Беше дъсчена, натикана между две рушащи се четириетажни тухлени сгради, които може би са били складове или фабрики, преди да бъдат изоставени преди десетилетия. Постройката на Ратър имаше прозорец вляво, вход в средата и вдигаща се нагоре врата на гараж вдясно. Беше отворена и в гаража се виждаше съвсем нов линкълн навигатор. Ричър знаеше за този модел от рекламите, които беше гледал. Беше гигантски форд с двойно предаване, с добавен дебел пласт лукс, за да се оправдае издигането до нивото на марката „Линкълн“. Този беше черен металик и по всяка вероятност струваше доста повече от имота, в който се намираше.
Джоди мина покрай постройката — не бързо, но не и бавно, а с нормална, небудеща подозрения скорост на автомобил по изровена градска улица. Ричър се огледа, за да почувства мястото. Джоди сви вляво и се върна, като заобиколи карето. Зад редицата имаше малка уличка с надвиснали над купища боклуци противопожарни стълби, тънещи в ръжда.
— Какво ще направим сега? — попита Джоди.
— Ще влезем направо вътре — отговори Ричър. — Най-напред ще видим реакцията му. Ако знае кои сме, ще играем по един начин, ако не знае, по друг.
Джоди паркира малко по-надолу на предната улица, в сянката на почернял някогашен склад. Заключи колата и тръгнаха към постройката на Ратър заедно. През мръсния прозорец успяха да видят какво има вътре. Беше магазин за излишъци от армията — прашни маскировъчни якета, манерки и ботуши. Имаше полеви радиостанции, санитарни пакети и пехотни каски. Някои от нещата бяха излезли от употреба още преди Ричър да завърши Уест Пойнт.
Вратата се отваряше трудно и задействаше звънец. Беше груба, механична система — вратата дръпваше една пружина, която пък дръпваше обикновена камбанка. В магазина нямаше никого. Вдясно имаше тезгях, а зад него — изход към гаража. Върху кръгла никелирана рамка бяха окачени дрехи, а на единствения рафт бяха натрупани още боклуци. Имаше още една врата към задната уличка, но беше заключена и защитена с алармена система. До нея бяха подредени пет пластмасови стола, а около тях беше осеяно с фасове и бирени бутилки. Светлината беше слаба, но трупаният с години прахоляк се забелязваше навсякъде.
Ричър вървеше пред Джоди. Подът скърцаше под краката им. След две крачки навътре видя, че на пода зад тезгяха има отворен капак. Беше солиден, от стари чамови дъски и месингови панти, излъскан до блясък там, където поколения ръце са го улавяли, за да го отворят или затворят. През отвора се виждаха гредите на пода и тясна стълба, направена от същото старо дърво, която се спускаше към осветено с електрическа светлина помещение. Чуваше стъпки по циментовия под.
— Качвам се веднага, който и да си, по дяволите! — извика някой отдолу.
Явно мъж на средна възраст, демонстриращ нещо средно между изненада и лошо настроение. Глас на човек, който не очаква посетители. Джоди погледна към Ричър, а той стисна пистолета в джоба си.
На нивото на пода се появи мъжка глава, после раменете и торсът. Едрият мъж се изкачваше по тясната стълба с усилие. Беше облечен в избеляла маслиненозелена военна униформа, имаше мазна сива коса, щръкнала на всички посоки сива брада, месесто лице и малки очи. Изпълзя на четири крака и попита:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
В този момент от дупката се появи още една глава. После още една. И още една. И още една. Общо четирима мъже изпълзяха от избата. Всички те се изправиха, изгледаха Ричър и Джоди изпитателно и се отдалечиха към редицата столове. Бяха едри мъже — възпълни, татуирани, облечени с приличащи си стари военни дрехи. Седнаха и скръстиха големите си ръце на гърдите.
— Е? — подкани първият.
— Ти ли си Ратър? — попита Ричър.
Онзи кимна. Нямаше никакви признаци, че ги познава. Ричър хвърли поглед към редицата мъже на столовете. Това бе усложнение, което не бе предвиждал.
— Какво искате? — попита Ратър.
Ричър промени плана си. Предполагаше каква е истинската търговия, с която се занимава Ратър, и какво има в избата долу.
— Търся заглушител — отговори той. — За щаер.
Ратър се усмихна. На лицето му се изписа искрено удоволствие.
— Ще наруша закона, ако ти продам заглушител. И ти ще нарушиш закона, ако притежаваш заглушител.
Изпя го като изтъркана песен и това беше пряко признание, че има заглушители и че ги продава. В интонацията му се долавяше и още нещо — снизхождение, породено от съзнанието, че притежава нещо, от което те се нуждаят, и следователно е в по-добра позиция от тях. В гласа му не звучеше никаква предпазливост. Никакво подозрение, че Ричър би могъл да е ченге, дошло, за да му скрои номер. Никой никога не бе вземал Ричър за ченге. Беше твърде едър и твърде силен. Не беше блед като хората, които работят в полицейски участък, нито пък в поведението му се долавяше любезната прикритост, която хората свързват с полицаите. Ратър не се безпокоеше заради него. Безпокоеше се по-скоро заради Джоди. Нямаше представа каква е тя. Говореше на Ричър, но всъщност гледаше нея. Тя не се притесняваше от това и също го гледаше от упор.
— За кой закон става дума? — попита тя пренебрежително.
Ратър се почеса по брадата.
— Това ги оскъпява.
— В сравнение с какво? — попита Джоди.
Ричър се усмихна вътрешно. Ратър не беше сигурен що за птица е тя, но с двата си отговора, само с няколко думи, го бе накарала да мисли, че може да е всичко — светска дама от Манхатън, разтревожена заради заплахи, че ще отвлекат децата й, милионерша, която иска да получи наследството си по-рано, или съпруга на ротарианец, която иска да надживее скандален любовен триъгълник. Гледаше го като жена, свикнала да получава каквото иска, без да й възразяват и без да се съобразява с когото и с каквото и да било. Не и със закона, още по-малко пък с някакъв си жалък търговец на дребно от Бронкс.
— За щаер? — попита Ратър. — Какъв искаш? Оригинален, австрийско производство?
Ричър кимна като човек, чиято задача е да се занимава с досадните подробности. Ратър щракна с пръсти и един от мъжете стана от стола си и се спусна в избата. След малко се върна и донесе черен цилиндър, увит в промазана с оръжейна смазка хартия.
— Две хиляди долара — каза Ратър.
Ричър кимна. Цената беше почти нормална. Тези пистолети вече не се произвеждаха, но предполагаше, че навремето са се продавали за осем или деветстотин долара. Вероятно заводската цена на заглушителя беше повече от двеста. Две хиляди за нелегална доставка десет години по-късно на четири хиляди мили разстояние изглеждаше почти разумно.
— Искам да го видя — каза той.
Ратър избърса заглушителя в панталоните си и му го подаде. Ричър извади пистолета, за да го сложи на място. Не беше като по филмите — вдигаш оръжието пред очите си и съвсем бавно, замислено и с наслада завинтваш заглушителя върху цевта. Просто се натиска леко и се завърта половин оборот, както се поставя обектив на фотоапарат.
Подобряваше оръжието. Подобряваше баланса му. Деветдесет и девет пъти на всеки сто пистолетите стрелят по-високо от целта, защото откатът изтласква цевта нагоре. Тежестта на заглушителя щеше да неутрализира до известна степен това. И тъй като принципът му на действие бе да забавя газовата струя, излизаща от цевта при изстрел, щеше да намали и самия откат.
— Добре ли работи? — попита Ричър.
— Разбира се — увери го Ратър. — Оригинален е, направо от завода.
Онзи, който го бе донесъл, се бе върнал на стола си. Четирима души, пет стола. Ако искаш да се справиш с банда, най-напред трябва да удариш тартора. Универсална истина. Ричър я бе научил още четиригодишен. Разбери кой е шефът и го свали на земята. За дълго. Сегашната ситуация обаче беше различна. Ратър беше шефът, но засега трябваше да остане цял, защото Ричър имаше други планове във връзка с него.
