пода в тази баня полугол.
— Какво иска той?
Честър сви тъжно рамене.
— Всичко — отговори. — Иска цялата компания.
Тя кимна и се вгледа в тръбите под мивката.
— Какво ще ни остане след това?
Честър се замисли за момент, после пак сви рамене.
— Трохите, които реши да ни подхвърли. Най-вероятно нищо.
— Ами къщата? Все още ще притежаваме къщата, нали? Обявих я за продажба. Тази жена се занимава с недвижими имоти. Според нея ще можем да я продадем за близо два милиона.
Стоун погледна странично към Шерил и поклати глава.
— Къщата е собственост на компанията. Така беше технически по-лесно да се оформи сделката. Хоби ще я получи заедно с всичко останало.
Мерилин кимна и се загледа пред себе си. Шерил, вдясно от нея, бе заспала седнала. Ужасът я бе изтощил.
— И ти опитай да поспиш — каза Мерилин. — Аз ще се опитам да измисля нещо.
Честър стисна ръката й още веднъж, облегна глава на стената и затвори очи.
— Ужасно съжалявам — повтори той.
Мерилин не отговори. Приглади тънката коприна върху бедрата си, загледа се напред и потъна в мисли.
Преди да свършат втория път, слънцето си бе отишло. Бе се превърнало в светла ивица, която се плъзгаше странично по прозореца. След това стана хоризонтален лъч, в който се гонеха прашинки. След това изчезна, угасна като лампа и остави в стаята приглушеното сияние на вечерта. Лежаха изтощени сред омотаните завивки. Телата им бяха отпуснати, дишаха равномерно. Ричър почувства, че Джоди се усмихва отново. Тя се надигна на лакът и го изгледа със същата закачлива усмивка, която бе видял пред входа на офиса й.
— Какво има? — попита я.
— Трябва да ти кажа нещо — отговори тя.
Ричър чакаше.
— В качеството ми на официално лице.
Вгледа се в лицето й. Не преставаше да се усмихва. Зъбите й бяха бели, очите — яркосини дори и в спускащия се здрач.
— Не дължа пари на никого. И не мисля, че някой дължи на мен.
Тя поклати глава. Все още се усмихваше.
— Като изпълнител на завещанието на татко.
Той кимна. Логично беше Лион да определи нея. След като в семейството има адвокат, това е очевидният избор.
— Отворих го и го прочетох — продължи Джоди. — Днес, в офиса.
— Е, какво пише в него? Бил е таен скъперник? Събрал е милиард долара в някой килер?
Тя поклати глава, но не каза нищо.
— Знаел е какво се е случило с Виктор Хоби и го е записал в завещанието си?
Джоди продължаваше да се усмихва.
— Оставил ти е нещо. Наследство.
Ричър кимна. Това можеше да се очаква. Лион беше такъв. Помнеше. Би избрал нещо дребно, заради миналото. Но какво? Замисли се. Някакъв спомен. Медали? Или карабината с оптически мерник, която бе донесъл от Корея? Беше стара, маузер — някога бе принадлежала на немец, предполагаше се, че после някой руснак го бе пленил на Източния фронт и десет години по-късно я бе продал на клиент от Корея. Беше чудна машина. Лион често се питаше в колко сражения ли е участвала. Би била чудесен подарък. Скъп спомен. Само че… къде, по дяволите, щеше да я държи?
— Оставил ти е къщата си — каза Джоди.
— Какво?
— Къщата си — повтори тя. — Онази, в Гарисън.
Той я изгледа объркано.
— Неговата къща?
Джоди кимна. Още се усмихваше.
— Не вярвам — отсече Ричър. — И не мога да я приема. Какво ще правя с нея?
— Какво ще правиш с нея ли? Ще живееш там, Ричър. Къщите са за това, нали?
— Да, но аз не живея в къщи — възрази той. — Никога не съм живял в къща.
— Е, сега ще можеш да го направиш.
Той замълча, после поклати глава.
— Джоди, просто не мога да я приема. Тази къща трябва да е твоя. Трябвало е да я завещае на теб. Тя е твое наследство.
— Не я искам — отвърна Джоди. — И той го знаеше. Предпочитам да живея в града.
— Добре, тогава я продай. Продай я и вземи парите.
— Тези пари не са ми нужни. Той знаеше и това. Струва по-малко, отколкото печеля за една година.
Ричър я изгледа.
— Мислех, че онова място край реката е скъп имот.
Джоди кимна.
— Скъп е.
Той замълча объркан.
— Неговата къща? — каза след малко.
Тя кимна.
— Знаеше ли, че ще направи това?
— Не точно. Все пак знаех, че няма да я остави на мен. Предполагах, че ще иска да я продам и да дам парите за благотворителност. На ветерани или нещо подобно.
— Добре, тогава го направи.
Джоди се усмихна.
— Ричър, не мога. Не зависи от мен. Това е изрично искане в завещанието му. Трябва да го изпълня.
— Неговата къща — повтори той машинално. — Оставил ми е къщата си?
— Безпокоеше се за теб. Цели две години, откакто те освободиха. Знаеше как става… Служиш цял живот, а накрая се оказва, че нямаш абсолютно нищо. Безпокоеше се заради начина ти на живот.
— Но той не знаеше какъв е начинът ми на живот, нали?
Джоди кимна.
— Все пак се е досещал. Беше умен старец. Знаеше, че скиташ някъде. Казваше, че няма нищо лошо в това да скиташ три-четири години, но какво става, когато навършиш петдесет, шейсет или седемдесет? Татко мислеше за тези неща.
Ричър сви рамене. Лежеше по гръб гол и гледаше тавана.
— Никога не съм мислил за тези неща — каза той. — Девизът ми беше „живей ден за ден“.
Джоди не отговори. Само наведе глава и го целуна по гърдите.
— Имам чувството, че ще я открадна от теб. Тя е твое наследство, Джоди. Трябва да я получиш ти.
Тя го целуна отново.
— Къщата беше негова. Дори и да исках да я взема, щях да съм принудена да изпълня желанието му. Истината обаче е, че не я искам. Никога не съм я искала. Той го знаеше. Беше напълно свободен да направи с нея онова, което желае. И го направи. Остави я на теб, защото искаше да е твоя.
