— Две хиляди долара — повтори Ратър.
— Ще го изпробвам в действие — заяви Ричър.
Системата „Щаер“ няма предпазител. Първият изстрел изисква осем килограма натиск върху спусъка и при това положение е невъзможно да се стигне до случаен изстрел, ако изпуснеш оръжието например или по невнимание. Нужно е целенасочено усилие. Ричър насочи цевта вляво и приложи натиска. Пистолетът гръмна и празният стол се счупи. Звукът беше силен. Не както по филмите. Не приличаше на лека кашлица или деликатно потропване. По-скоро напомняше удар с всичка сила на дебел телефонен указател върху бюро. Звукът не беше много тих, но все пак доста по-тих, отколкото би могъл да бъде.
Четиримата замръзнаха от изненада. Във въздуха се разлетяха парченца пластмаса и мръсни конски косми от пълнежа на възглавничката. Ратър го гледаше неподвижно. Ричър го удари силно в стомаха с лявата ръка, подкоси краката му и го събори на пода. После насочи пистолета към този, който седеше до простреляния стол.
— Слезте долу — каза им. — Всичките. Веднага, разбрахте ли ме?
Никой не помръдна. Ричър преброи на глас
Джоди извади фалшивата снимка, клекна до него и му я показа. Ратър премигна и се вгледа в нея. Устата му помръдваше — приличаше на неравна дупка на лицето му. Ричър също клекна и улови лявата му китка. С другата ръка стисна кутрето му.
— Започвам с въпросите — каза той. — И ще чупя по един пръст всеки път, когато ме излъжеш.
Ратър понечи да се измъкне — искаше да се извърти и да се освободи. Ричър го удари пак в корема и го усмири.
— Знаеш ли кои сме?
— Не — изпъшка Ратър.
— Къде е направена тази снимка?
— Това е секретен лагер във Виетнам.
Ричър счупи кутрето му. Просто го изви встрани и прекъсна ставата. Така беше по-лесно, отколкото да го извива назад. Ратър изпищя от болка, а Ричър стисна следващия пръст. На него имаше златен пръстен.
— Къде?
— В ботаническата градина.
— Кое е момчето?
— Някакво хлапе.
— Кой е мъжът?
— Приятел — изпъшка Ратър.
— Колко пъти си правил това?
— Може би петнайсет.
Ричър изви леко пръста с пръстена.
— Това е истината — изрева Ратър. — Не са повече от петнайсет, кълна се! И не съм ви направил нищо! Не ви познавам.
— А познаваш ли семейство Хоби? — попита Ричър. — От Брайтън?
Видя, че Ратър тършува в паметта си объркан. Спомни си. След това по физиономията му се изписа недоумение — как така онези двама скапаняци са могли да му докарат тази беля?
— Ти си долнопробен боклук, нали?
Ратър поклати глава като обезумял.
— Кажи го, Ратър! — изрева Ричър.
— Аз съм боклук — проскимтя онзи.
— Къде е банката ти?
— Банката ми? — попита Ратър с недоумение.
— Банката ти — повтори Ричър.
Ратър се поколеба. Ричър изви пръста с пръстена още малко.
— Близо е — изпищя онзи. — На десет пресечки.
— Къде са документите за собственост на джипа ти?
— В чекмеджето.
Ричър направи знак на Джоди. Тя стана и отиде зад тезгяха. Претърси чекмеджетата и намери папка с документи. Прегледа ги и кимна.
— Регистриран е на негово име. Струва четирийсет хиляди долара.
Ричър пусна пръста и го стисна за гушата. Напрегна сили, докато главата му се изправи.
— Ще купя джипа ти за долар — каза той. — Ако имаш проблем с това, само поклати глава.
Ратър не помръдна. Очите му се бяха изцъклили от стискането за гърлото.
— След това ще отидем до банката ти. С новия ми джип. Ще изтеглиш осемнайсет хиляди долара в брой, за да ги върнем на старците.
— Не е така — възрази Джоди. — Деветнайсет хиляди шестстотин и петдесет. Били са в спестовен фонд, по шест процента за година и половина с натрупване.
— Добре — съгласи се Ричър и стисна още повече. — Деветнайсет хиляди шестстотин и петдесет за семейство Хоби и още толкова за нас.
Ратър се опитваше да види лицето му. Не разбираше. Умоляваше.
— Ти ги измами — добави Ричър. — Обещал си им да разбереш какво е станало със сина им. Не си го направил. Сега ще трябва да го направим ние. Нужни са ни пари за разноските.
Лицето на Ратър започна да посинява. Бе стиснал здраво китката на Ричър и отчаяно се опитваше да облекчи натиска.
— Съгласен ли си? — попита Ричър. — Ако имаш някакви възражения за каквото и да било, само поклати глава.
Онзи продължаваше да дърпа китката му, но главата му не помръдна.
— Отпиши парите като платен данък. Данък, с който се облагат лъжливите боклуци като теб.
Пусна врата му и стана. След петнайсет минути бяха в банката. Ратър бе прибрал лявата си ръка в джоба и подписа чека с дясната. Пет минути след това Ричър прибра в спортния сак 39 300 долара в брой. След още петнайсет минути остави Ратър на уличката зад магазина и натика две банкноти по един долар в устата му — за заглушителя и за джипа. Подкара след Джоди в тауруса, за да върнат колата в бюрото на „Херц“ на летище Ла Гуардия. После се качиха на новия линкълн и се отправиха назад към Манхатън.
11
Вечерта се спуска над Ханой цели дванайсет часа по-рано от Ню Йорк, така че слънцето все още бе високо, докато Ричър и Джоди излизаха от Бронкс, но вече се бе скрило зад хълмовете на Северен Лаос, на двеста мили западно от летище Ной Бай. Небето пламтеше в оранжево и дългите следобедни сенки вече бяха заменени от мрака на тропическата вечер. Миризмите на джунглата и на града бяха прогонени от вонята на керосин, а клаксоните на автомобилите и бръмченето на нощните насекоми беше заглушено от постоянния рев на реактивни двигатели.
Един гигантски „С–141 Старлифтър“ на Американските военновъздушни сили стоеше върху бетонната писта пред необозначен хангар, на миля от многолюдните пътнически терминали. Товарната рампа на самолета беше свалена, а двигателите свистяха леко, колкото да захранят вътрешното осветление. В хангара също бе светло. Имаше стотина дъгови лампи, окачени високо под гофрираната ламарина на покрива, и те обливаха вътрешността с яркожълта светлина.
Хангарът беше голям колкото стадион, но вътре нямаше нищо освен седем сандъка. Бяха дълги по два
