— Ще стигнем и до това. Първо ще закараме Шерил в болница.
Стана тихо. Не се чуваше нищо освен боботенето на пълната с хора сграда. Някъде в далечината изсвири сирена. Може би чак в Джърси Сити.
— Какви са тези усложнения? — попита той пак. Каза го със същата интонация, със същия тембър. Един вид, готов съм да се престоря, че не съм забелязал грешката.
— Първо болницата.
Отново стана тихо. Хоби се обърна към Тони.
— Изведи Стоун от банята.
Стоун излезе залитайки, по бельо, а юмрукът на Тони го подпираше отзад до самото бюро. Удари пищяла си в масичката и изохка.
— Какви са тези усложнения? — попита го Хоби.
Стоун се заоглежда наляво-надясно, сякаш беше твърде объркан, за да говори. Хоби изчака малко, после кимна.
— Счупи му крака.
Обърна се към Мерилин и я погледна. Беше тихо. Не се чуваше нищо освен неравномерното дишане на Стоун и тихото боботене на сградата. Хоби продължаваше да гледа Мерилин. Тя издържа погледа му.
— Хайде давай! — каза тя след малко. — Счупи проклетия му крак. Какво ме интересува? Той ме разори! Той унищожи живота ми. Счупи му и двата крака, ако искаш. Така обаче няма да получиш онова, което искаш. Няма да стане по-бързо. Казах ти, че има усложнения, и колкото по-бързо стигнем до тях, толкова по-добре за теб. Но няма да стигнем до тях, преди Шерил да отиде в болница.
Облегна се отново и се подпря на ръце върху перваза. Надяваше се така да изглежда спокойна и уверена, но го правеше, за да не се свлече на пода.
— Първо болницата — повтори тя. Дотолкова се бе съсредоточила върху гласа си, че й звучеше като чужд. Остана доволна. Звучеше много добре — нисък, твърд, уверен и спокоен в тихия офис. — След това правим сделката. Избирай.
Бейзболистът бе скочил, ръкавицата беше високо, топката падаше. Ръкавицата беше по-високо от оградата. Топката беше много близо. Хоби започна да чука с куката по бюрото. Силно. Стоун се втренчи в него, но Хоби не му обърна внимание и кимна на Тони.
— Закарай кучката в някоя болница. — Каза го кисело.
— Честър ще отиде с тях — намеси се Мерилин. — За да потвърди. Трябва да я види как влиза в спешното отделение, сама. Аз ще остана тук за гаранция.
Хоби престана да чука. Погледна я и се усмихна.
— Нямаш ли ми доверие?
— Не, нямам ти доверие. Ако не го направим както казвам аз, ще заключиш Шерил някъде другаде.
Хоби продължи да се усмихва.
— И през ум не би ми минало. Щях да накарам Тони да я застреля и да я изхвърли някъде в морето.
Той млъкна. Мерилин потрепери вътрешно.
— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита Хоби. — Нали знаеш, че ако каже и една дума на някого в болницата, ще умре?
Мерилин кимна.
— Няма да каже нищо на никого. Не и ако знае, че ме държиш тук.
— Моли се да си права.
— Няма да каже. Не го правя заради нас. Правя го заради нея. Нуждае се от помощ.
Втренчи се в него. Потърси опора в перваза. Чувстваше се слаба. Опита се да открие по лицето му следа от съчувствие, знак, че приема отговорността си. Не видя нищо освен раздразнение. Преглътна и въздъхна.
— Освен това ще й трябва пола. Не може да излезе навън така. Ще изглежда подозрително. В болницата веднага ще повикат полицията. И двамата не го искаме, така че Тони трябва да излезе и да й купи нова пола.
— Дай й твоята рокля — каза Хоби. — Свали я и й я дай.
Пак стана тихо.
— Няма да й стане — каза Мерилин.
— Не това е причината, нали?
Тя не отговори. Тишина. Хоби сви рамене.
— Добре.
Мерилин преглътна отново.
— И обувки.
— Какво?
— Трябват й обувки — отвърна тя. — Не може да излезе без обувки.
— Боже! — възкликна Хоби. — И какво, по дяволите, става по-нататък?
— По-нататък оформяме сделката. Веднага щом Честър се върне и ми каже, че я е видял да влиза през вратата, сама и невредима.
Хоби прокара пръстите на лявата си ръка по извивката на куката.
— Ти си умна жена — отбеляза той.
Ричър остави спортния сак на бялото канапе под копието на Мондриан. Отвори го и изсипа пачките от по петдесет долара. Трийсет и девет хиляди и триста долара в брой. Раздели парите, като хвърляше по една пачка ту в левия, ту в десния край на канапето. Получиха се две доста внушителни купчини.
— Четири отивания до банката — отбеляза Джоди. — Трябва да внасяме по-малко от десет хиляди долара на един път, иначе са длъжни да съобщят, а ние не желаем да отговаряме на никакви въпроси относно произхода им, нали? Ще ги внесем в моята сметка и ще поискаме да издадат банков чек за старците. Останалите ще използваме чрез златната ми кредитна карта.
Ричър кимна.
— Трябват ни самолетни билети до Сейнт Луис, Мисури, плюс хотел. С деветнайсет хиляди в банката ще можем да отседнем на прилично място и да летим в бизнес класата.
— Не може да се лети по друг начин — каза тя, улови го за кръста, надигна се на пръсти и го целуна. Той отвърна на целувката й. Силно.
— Това е забавно, нали? — каза Джоди след малко.
— За нас може би. Не и за старците.
Отидоха в три различни банки и след това в още една, където внесоха последните пари и където Джоди поиска чек на името на мистър и мисис Хоби за сумата от 19 650 долара. Банковият служител го мушна в млечнобял плик и тя го закопча в портфейла си. След това се върнаха на Бродуей заедно, хванати за ръце, за да може Джоди да се подготви за пътуването. Тя прибра плика от банката в бюрото си, а Ричър вдигна телефона и установи, че полетът на „Юнайтед“ от летище Кенеди е най-подходящият по това време на деня.
— Такси? — попита Джоди.
Той поклати глава.
— Ще отидем с колата.
Мощният осемцилиндров двигател вдигна страхотен шум в подземния гараж. Ричър настъпи рязко газта два пъти и се ухили. Тежката машина се залюля на пружините от въртящия момент.
— Цената на играчките — подхвърли Джоди.
Той я погледна.
— Не си ли го чувал? — попита тя. — Разликата между мъжете и момчетата е в цената на играчките им.
Ричър отново форсира мотора.
— Цената на тази е само един долар.
— А ти току-що изгори два долара във вид на бензин.
