Сигнал за опасност

Той включи на скорост и изкачи джипа по рампата. Подкара на изток, към тунела, после по шосе 495 до Ван Уик и надолу към летище Кенеди.

— Карай към паркинга за кратък престой — каза Джоди. — Сега можем да си го позволим.

Наложи се да остави пистолета и заглушителя. Не беше лесно да минеш през охраната на летище с тежко метално оръжие в джоба. Скри ги под седалката на шофьора. Оставиха колата на паркинга точно срещу сградата на „Юнайтед“ и пет минути по-късно бяха пред гишето, откъдето си купиха два еднопосочни билета бизнес класа до Сейнт Луис. Скъпите билети им даваха правото да чакат в специален салон, където стюард в униформа им сервира истинско кафе в порцеланови чашки и чинийки и където можеха да четат „Уолстрийт Джърнъл“, без да си го купуват. След това Ричър занесе чантата на Джоди до самолета. Седалките на първите шест реда бяха по две на ред — широки, комфортни. Ричър се усмихна.

— Никога досега не съм пътувал така.

Седна до илюминатора. Имаше място дори да протегне краката си. Джоди се изгуби в седалката си. На нея можеха да се поберат три като нея. Стюардесата им донесе сок още преди самолетът да започне да рулира. След няколко минути бяха във въздуха и се насочиха на запад.

Тони се върна в кабинета с две лъскави торбички, които висяха на свития му юмрук на дългите си дръжки от въженца — червената от „Талбът“ и кафявата от „Бали“. Мерилин ги отнесе в банята и пет минути по-късно се появи Шерил — новата пола й бе по мярка, но цветът не й отиваше. Тя я приглаждаше надолу по бедрата си с неуверени движения. Новите обувки изобщо не подхождаха на полата и й бяха твърде големи. Лицето й изглеждаше ужасно. Погледът й беше празен и примирен — точно както Мерилин й бе поръчала.

— Какво ще кажеш на лекарите? — попита я Хоби.

Шерил извърна лице и се съсредоточи върху сценария на Мерилин.

— Че съм се блъснала във вратата.

Говореше ниско, носово. Монотонно, сякаш все още беше в шок.

— Ще се обадиш ли на ченгетата?

Тя поклати глава.

— Не, няма да направя такова нещо.

Хоби кимна.

— Какво ще стане, ако го направиш?

— Не знам — отговори тя.

— Приятелката ти Мерилин ще умре в ужасни мъки. Разбираш това, нали?

Вдигна куката, така че Шерил да я види добре от другия край на кабинета. След това стана от стола, заобиколи бюрото и застана зад Мерилин. С лявата си ръка вдигна косата й. Ръката му докосна кожата й. Тя изтръпна. Опря куката до лицето й. Шерил кимна вяло.

— Да, разбирам — каза тя.

Трябваше да стане бързо, защото макар Шерил да бе облечена и обута, Честър все още беше по бельо. Тони накара двамата да чакат в приемната, докато дойде товарният асансьор, след което ги избута бързо по коридора и тримата се качиха. В гаража излезе първи и се огледа. После бързо ги завлече до шевролета, натика Честър на задната седалка, блъсна Шерил на предната и изкара колата на улицата.

Без да се замисля, би могъл да назове поне двайсет болници в Манхатън и доколкото знаеше, всички те имаха спешни отделения. Инстинктът му подсказваше, че трябва да избере някоя по-далечна, като „Маунт Синай“ на 100-на улица, защото му се струваше по-безопасно да изпрати Шерил колкото е възможно по- далеч. Времето обаче беше малко. Дотам и обратно щеше да пътува минимум един час, а не разполагаше с толкова. Реши да я закара в „Сейнт Винсънт“ на 11-а улица и Седмо Авеню. „Белвю“, на Двайсет и седма и Първо, беше по-близо, но там обикновено гъмжеше от ченгета — по една или друга причина. Бе се убедил в това. Ченгетата буквално живееха там. Оставаше „Сейнт Винсънт“. Освен това си спомняше, че пред входа на спешното отделение има голям площад. Беше го видял, когато отидоха да хванат секретарката на Костело. Много голям площад. Можеше да я наблюдава през цялото време, докато влезе, без да се налага да спира твърде близо.

Взе разстоянието за осем минути. Спря до тротоара на Седмо Авеню и натисна бутона за отключване на вратите.

— Излизай — каза той.

Шерил отвори вратата и се измъкна на тротоара. В първия момент сякаш не беше сигурна какво да прави, но после тръгна към пешеходната пътека, без да се обръща назад. Тони се протегна, затръшна вратата и се обърна към Стоун.

— Можеш да я наблюдаваш.

Стоун вече я наблюдаваше. Видя как светлината се смени И колите спряха. Видя я как пристъпва напред с останалите пешеходци, като пияна. Ходеше бавно, влачеше големите си обувки и държеше ръка пред лицето си, за да го скрие. Стигна отсрещния тротоар доста след като сигналът отново се смени. Някакъв нетърпелив пикап сви леко вдясно, за да я заобиколи. Тя продължи към входа на болницата. Двойна врата, изподраскана, от плексиглас. Три медицински сестри стояха отпред и пушеха. Шерил мина бавно покрай тях, бутна неуверено вратата с две ръце и влезе. Двете крила се затвориха.

— Е, видя ли това? — попита Тони.

Стоун кимна.

— Да, видях го. Тя е вътре.

Тони погледна в огледалото и след малко успя да се включи в движението. Когато се отдалечиха на стотина метра, Шерил вече чакаше реда си за преглед и повтаряше наум това, което Мерилин й бе казала да направи.

Пътуването с такси от летището в Сейнт Луис до сградата на Националния военен архив беше кратко и евтино и Ричър го беше правил твърде често. Повечето от задачите, които му бяха поверявали в страната, бяха свързани с пътешествия из архивите, с издирване на един или друг факт от миналото. Този път обаче щеше да бъде по-различно. Идваше като цивилно лице, а не с униформа на майор. Съвсем не беше същото и той си даваше сметка за това.

Достъпът до архива се контролираше от персонала във фоайето. Формално погледнато, военният архив беше част от публичните архиви, само че служителите му правеха всичко възможно този факт да не се разгласява. В миналото Ричър разбираше и бе съгласен с тази тактика, без да я оспорва — военните документи понякога са много откровени и не би трябвало да се четат и интерпретират произволно, вън от конкретния контекст. Винаги бе одобрявал факта, че ги държат настрана от обществеността. Сега обаче той беше обществеността и се питаше как ще се развият нещата. В архива се съхраняваха милиони досиета в десетки огромни хранилища и бе напълно възможно да чакаш дни и дори седмици, преди служителите да намерят каквото търсиш, дори и да полагат всички, абсолютно всички мислими усилия и да тичат нагоре-надолу като луди. Беше го виждал множество пъти отвътре. Играеха ролята си много убедително. Беше ги наблюдавал с иронична усмивка на лицето.

Слязоха от таксито и спряха за малко под горещото слънце на Мисури, за да се уточнят как да постъпят. Влязоха в сградата и видяха голяма табела: ПРЕДОСТАВЯМЕ САМО ПО ЕДНО ДОСИЕ НА ЗАЯВКА, поставена пред служителката, и зачакаха. Беше възпълна жена на средна възраст, в униформа на старши сержант, заета с някаква работа, чиято цел не е да постигне нещо полезно, а да накара посетителите да чакат. След известно време вдигна очи, хвърли две празни бланки на високия плот пред себе си и посочи канапа, на който висеше молив.

Бланките бяха формуляри за искане на достъп до архива. В графата „фамилно име“ Джоди попълни „Джейкъб“, а по-долу заяви, че иска да получи цялата налична информация за Джак Ричър, майор от отдел „Криминални разследвания“ към армията на САЩ. Ричър взе молива, заяви цялата налична информация за генерал лейтенант Лион Джером Гарбър и после подаде двата формуляра на старшия сержант. Жената им хвърли бегъл поглед, пусна ги в отделението за входящи заявки и натисна един бутон до лакътя си. Идеята беше някой редник да чуе звънеца, да дойде да вземе формулярите и да започне търпеливото издирване на досиетата.