Сигнал за опасност

— Сега кой е началник на архива? — попита Ричър.

Въпросът беше пряк. Служителката потърси в главата си начин да избегне отговора, но не откри такъв.

— Майор Тиъдър Конрад — отговори тя неохотно.

Ричър кимна. Името Конрад не му говореше нищо.

— Моля ви да му предадете, че искаме да се срещнем с него само за минутка. И… нека донесат тези досиета в кабинета му.

Тонът му беше нещо средно между любезна молба и недоизречена команда. Този тон винаги му бе вършил работа във взаимоотношенията със старши сержантите. Жената вдигна слушалката и позвъни.

— Ще изпрати някого да ви вземе — каза след малко с тон, който ясно подсказваше, че Конрад им прави огромна услуга.

— Няма нужда — отвърна Ричър. — Знам къде е. И друг път съм ходил там.

Поведе Джоди нагоре по стълбите, към просторния кабинет на втория етаж. Майор Конрад ги очакваше пред вратата. Беше с лятна униформа, а над горното му джобче имаше пластмасова табела с името му. Изглеждаше дружелюбен, но донякъде отегчен от службата си. Беше на около четирийсет и пет, а ако на тази възраст си майор на втория етаж на военния архив, значи, че не си се разбързал за никъде. Изчака за момент, защото по коридора към него вече тичаше един редник, понесъл две дебели папки в ръце. Ричър се усмихна доволно. Обслужваха ги като първокласни клиенти. Когато тази институция искаше да действа бързо, наистина действаше бързо. Конрад пое папките и освободи редника.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той. Говорът му беше бавен и мътен като горното течение на Мисисипи, но иначе звучеше достатъчно дружелюбно.

— Имаме нужда от помощта ви, майоре — отговори Ричър. — И се надявам, че ще сте готов да ни съдействате, след като прегледате тези две досиета.

Конрад погледна папките в ръката си, отстъпи настрани и ги покани в кабинета си. Беше тих, с дървена ламперия. Посочи им две еднакви кожени кресла и седна зад бюрото си. Постави двете папки на плота една върху друга, отвори първата, на Лион, и се зае да я преглежда.

Минаха десет минути, докато видя каквото искаше. През това време Джоди и Ричър гледаха през прозореца. Градът се печеше под палещите лъчи на слънцето. Конрад бутна папките настрана и погледна двата формуляра. После вдигна очи.

— Две много добри досиета — отбеляза той. — Впечатляващо. И освен това схванах намека. Предполагам, че Джак Ричър сте вие, а това е мисис Джоди Джейкъб, която в досието е спомената като дъщеря на генерала, прав ли съм?

Джоди кимна и се усмихна.

— Така си и знаех — продължи Конрад. — И смятате, че след като сте от семейството, така да се каже, ще ви бъде осигурен по-добър и по-бърз достъп до архива?

Ричър поклати тържествено глава.

— И през ум не ни е минавало подобно нещо. Знаем, че всички заявки за достъп се обработват по абсолютно един и същи начин.

Конрад се усмихна, после се разсмя с глас.

— И го казахте с каменно лице! Великолепно! Играете ли покер? Би трябвало, би трябвало. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

— Нужна ни е информацията за Виктор Труман Хоби — каза Ричър.

— Във връзка с Виетнам ли?

— Познавате ли го? — попита Ричър изненадано.

Конрад го погледна озадачено.

— Никога не съм чувал за него. След като второто му име е Труман обаче, значи е роден някъде между четирийсет и пета и петдесет и втора. Нали е така? Значи е твърде млад за Корея и твърде стар за войната в Залива.

Ричър кимна. Тиъдър Конрад започваше да му харесва. Явно беше умен. Прииска му се да хвърли един поглед и на неговото досие, да разбере защо на четирийсет и пет все още е майор, работещ в канцелария в Мисури.

— Ще свършим работата тук, в кабинета ми — добави Конрад. — За мен ще е удоволствие.

Вдигна телефонната слушалка и се обади направо в хранилището, като прескочи старши сержанта от приемната. Смигна на Ричър и нареди да му донесат досието на Хоби. Изчакаха мълчаливо пет минути, докато дотича куриерът и го донесе.

— Бързо стана — отбеляза Джоди.

— Всъщност — отвърна Конрад — малко се забави. Помислете как стоят нещата за редника. Чува по телефона „Х“, Хоби, изтичва до съответната секция, намира папката по инициалите, грабва я и идва дотук на бегом. Моите хора покриват средните нормативи за физическа подготовка на армията, което означава, че за пет минути могат да пробягат по-голямата част от една миля. Това място може и да изглежда голямо, но между бюрото му, секцията с буквата „Х“ и моя кабинет разстоянието е далеч по-малко от миля, повярвайте ми. Така че всъщност той се забави. Подозирам, че старши сержантът го е спрял само за да ме подразни.

Папката, в която бе сложено досието на Виктор Хоби, беше от старите, на релефни ивици. Отпред беше залепена таблица, в която се вписваха заявките за достъп до него. Бяха само две. Конрад прокара пръст по имената.

— Правени са по телефона — обясни той. — Едната е на самия генерал Гарбър, през март тази година. Втората е на някой си Костело, който се е обадил от Ню Йорк в началото на миналата седмица. Защо е този внезапен интерес?

— Точно това се опитваме да разберем — отвърна Ричър.

Участвалите в сражения войници имат дебели досиета, особено ако сраженията са били преди трийсет години. Това време е достатъчно всички документи, и най-незначителните, Да бъдат събрани където им е мястото. Папката на Виктор Хоби беше дебела около пет сантиметра. Старата корица беше огъната точно по дебелината на документите. На Ричър тя му напомняше за портфейла на Костело, който бе видял в бара в Кий Уест. Придърпа стола си по-близо до Джоди и до предния ръб на бюрото на Конрад. Майорът остави папката върху полираното дърво, обърна я и я отвори така, сякаш показваше рядко съкровище на заинтригувани познавачи.

Инструкциите на Мерилин бяха съвсем точни и Шерил ги изпълняваше прецизно. Първата стъпка беше да получи медицинска помощ. Записа се при медицинската сестра и седна на твърд пластмасов стол в чакалнята за прегледи. Спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“ бе по- спокойно от обикновено и я приеха само десет минути след пристигането й. Прегледа я лекарка, достатъчно млада, за да й бъде дъщеря.

— Как се случи това? — попита тя.

— Блъснах се в една врата — отговори Шерил.

Младата лекарка я заведе в едно преградено със завеса място и я накара да легне върху една кушетка за прегледи. Започна да проверява рефлексите на крайниците й.

— Врата? Сигурна ли сте? Напълно?

Шерил кимна. Трябваше да настоява на своето. Искаше го Мерилин и разчиташе на нея да го изпълни.

— Беше полуотворена. Бях се обърнала назад и просто не я видях.

Лекарката не каза нищо. Извади подобно на писалка фенерче и освети едното, после другото й око.

— Някакво помътняване в зрението?

Шерил кимна.

— Малко.

— Главоболие?

— Страхотно.

Лекарката се замисли за момент и взе формуляра за приемане в болницата.