— Така. Трябва ни рентген на лицевите кости, това е очевидно, но също така ще искам и на целия череп, както и скенер. Трябва да сме наясно какво точно се е случило там, вътре. Застраховката ви е добра, така че още сега ще повикам хирург да ви прегледа, защото, ако се налага някакво възстановяване, по- добре е да се започне по-рано. Така. Ще трябва да облечете болничен халат и да легнете. Ще ви дам хапче за главоболието.
Шерил си спомни какво настояваше Мерилин:
— Трябва да се обадя по телефона — каза тя гласно, видимо разтревожена.
— Ако желаете, ние също можем да се обадим на съпруга ви — каза лекарката с безразличие в гласа.
— Не съм омъжена. Трябва да се обадя на един адвокат. Адвокатът на приятелката ми.
— Е, добре. Телефонът е в дъното на коридора. Само не се бавете.
Шерил отиде до телефонните автомати в края на коридора. Обади се на телефонистката и поиска разговор за сметка на отсрещния абонат, както й бе казала Мерилин. Продиктува номера, който бе запомнила наизуст. Вдигнаха слушалката след второто позвъняване.
— „Форстър и Ейбълстайн“ — чу приветлив глас. — С какво можем да ви помогнем?
— Обаждам се от името на мисис Мерилин Стоун — каза Шерил. — Трябва да говоря с адвоката й.
— Това е самият мистър Форстър — отвърна приветливият глас. — Моля почакайте.
Докато Шерил слушаше мелодията в слушалката, лекарката също се обаждаше по телефона на около десет метра от нея. В нейната слушалка не се чуваше музика. Бе се обадила на полицията, отдел „Домашно насилие“.
— Обаждам се от „Сейнт Винсънт“ — каза тя. — Имам още един случай за вас. Тази твърди, че се е блъснала във врата. Не иска дори да признае, че е омъжена, да не говорим, че е претърпяла побой. Можете да дойдете да я разпитате по всяко време.
Първият документ в папката беше оригиналното заявление на Виктор Хоби, че желае да постъпи в армията. Беше пожълтяло от времето и беше написано със същия равен момчешки почерк, който бяха видели в писмата, които бе изпратил до дома в Брайтън. Описваше накратко образованието си и желанието си да стане пилот на хеликоптер — нямаше кой знае какво повече. На пръв поглед нищо не предвещаваше появата на нова изгряваща звезда. По онова време обаче на всеки доброволец се падаха по двайсетина души, които си купуваха еднопосочен билет за автобус до Канада, така че донаборната комисия бе посрещнала Хоби с отворени обятия и веднага го бе изпратила при лекарите.
Бяха го изследвали, за да установят дали е годен за пилот, което означаваше доста по-щателен преглед от обикновения, особено по отношение на зрението и пазенето на равновесие. Беше го преминал блестящо — един и осемдесет и пет, шейсет и пет килограма, чудесно зрение, добър капацитет на белите дробове, в отлично здраве. Медицинският преглед бе проведен в началото на пролетта и Ричър си представяше много добре бледото от нюйоркската зима момче, застанало по къси гащета, босо върху гол дъсчен под, очакващо реда си да го мерят с шивашкия метър.
Следващият документ показваше, че са му били връчени ваучери за пътуване и му е било наредено да замине за Форт Дикс след две седмици. Следваха книжа оттам. Пръв беше един формуляр, подписан веднага след пристигането му, с който Виктор Хоби се задължаваше да служи лоялно на армията на САЩ. Във Форт Дикс беше прекарал дванайсет седмици първоначална подготовка. Бе се явявал на шест изпита за оценка на уменията му. На всички тях се бе представил доста над средното. Не бяха записани никакви коментари.
Следваше разписка за ваучери за пътуване до Форт Полк и заповед да се яви там, за да премине едномесечен специализиран пехотински курс. Имаше бележки във връзка с уменията му да борави с различни оръжия. Бяха го оценили като „добър“, което във Форт Полк означаваше нещо, за разлика от Форд Дикс, където те обявяваха за „добър“, ако разпознаеш карабина от десет крачки. В Полк тази оценка означаваше отлична координация между очите и ръцете, великолепно владеене на мускулите, спокоен характер. Ричър не беше специалист по авиация, но бе убеден, че инструкторите са гледали с оптимизъм на перспективата един ден да пуснат Вик Хоби да лети с хеликоптер.
Следваха още ваучери за пътуване, този път до Форт Уолтърс в Тексас, където се намираше началната школа за пилоти на хеликоптери. Беше приложена записка от командира на Форт Полк, в която се отбелязваше, че Хоби се е отказал от едноседмичен отпуск, за да замине за там незабавно. Това бе документирано с едно сухо изречение, но въпреки всичко се долавяше нотка на одобрение, дори и след толкова много години — ето най-после един човек, който няма търпение да се заеме истински с нещата.
Документите от Уолтърс бяха още повече. Престоят му там беше пет месеца и нещата бяха много сериозни — като в колеж. Най-напред месец предварителна подготовка със задълбочено академично изучаване на физика, аеронавтика и навигация в класната стая. Кадетите трябваше да издържат изпитите, за да преминат по-нататък. Хоби се бе представил отлично. Математическите му заложби, които баща му се бе надявал да оползотвори в счетоводството на семейната фирма, се бяха проявили изцяло при онези теоретични предмети. Бе завършил първи по успех в групата си. Единственият минус беше една кратка бележка за поведението му — някакъв офицер го обвиняваше в това, че разменял помощ в ученето срещу услуги. Хоби бе помагал на няколко души да се справят със сложните уравнения, а в замяна бе искал от тях да лъскат обувките и да чистят оборудването му. Ричър сви рамене. Този офицер явно бе задник. Хоби бе отишъл там, за да стане пилот на хеликоптер, а не светец.
Следващите четири месеца в Уолтърс бяха посветени на първоначална летателна подготовка на машини „Х–23 Хилърс“. Първият инструктор на Хоби беше някой си Ланарк. Бележките му по обучението бяха надраскани с невероятен почерк, анекдотично, много невоенно. На места много смешно. Твърдеше, че да се научиш да летиш на хеликоптер било все едно да се научиш да караш колело като малък — не става, не става, не става, не става и тогава съвсем изведнъж всичко си идва на мястото и повече никога не можеш да забравиш как се прави. Според мнението на Ланарк първият период бе отнел на Хоби повече време от обикновеното, но пък след това бе напредвал забележително. Бе го преместил от учебната машина на „Х–19 Сикорски“, което бе все едно изведнъж да се качиш на английска спортна коnла с десет скорости. Въпреки това на новата машина Хоби се бе представил още по-добре. Като роден талант, колкото по-сложна ставаше машината, толкова по-добре се справяше с нея.
Беше завършил школата в Уолтърс втори в групата си, с отличен успех, съвсем малко след абсолютния ас, чието име беше А. А. Де Уит. Още ваучери за пътуване, и двамата се бяха оказали във Форт Ракър, Алабама, за да преминат през нови четири месеца обучение във висш пилотаж.
— Чувал съм това име Де Уит — каза гласно Ричър. — Струва ми се познато.
Конрад следеше напредъка му с документите през бюрото.
— Може би става дума за генерал Де Уит. Сега е шеф на школата за пилоти в Уолтърс. Логично е да е той, нали? Ще проверя.
Обади се направо в хранилището и поиска досието на генерал-майор А. А. Де Уит. Остави слушалката и засече времето.
— Трябва да стане по-бързо, защото секция „Д“ е по-близо от „Х“. Освен ако проклетата дама долу не го спре пак.
Ричър се усмихна и отново се гмурна трийсет години назад, в миналото. Форт Ракър беше нещо истинско, с чисто нови бойни машини „Бел УХ–1“, наречени „Хюи“ — големи, мощни, с турбинни двигатели и четиринайсетметрови витла. Младият Виктор Хоби бе летял с такъв в небето на Алабама в продължение на седемнайсет дълги седмици, а след това бе преминал окичен с отличия на парада, който баща му бе фотографирал.
— Три минути и четирийсет секунди — прошепна Конрад.
Редникът с досието на Де Уит тъкмо бе влязъл. Остави папката, козирува и излезе.
— Не мога да ви покажа това, защото генералът все още е на служба, нали? Ако е същият Де Уит обаче, ще ви кажа.
Отвори папката в началото и Ричър успя да зърне бегло същата хартия като в папката на Хоби. Конрад я прегледа набързо и кимна.
