почерк, от същия чиновник.
Последният лист от досието на Каплан обаче беше датиран две години след доклада за последната мисия. Това бе официално решение, взето от военното министерство след щателно проучване на обстоятелствата, в което се казваше, че Ф. Г. Каплан се обявява за загинал по време на военни действия на четири мили западно от прохода Ан Хе, след като хеликоптерът, чийто помощник-пилот е бил, е свален от вражески наземен огън. Трупът не е бил открит, но смъртта му трябвало да се приеме за факт с цел включване в мемориалните списъци и изплащането на пенсии. Ричър приглади листа с длани.
— Защо Виктор Хоби няма такова нещо?
Конрад поклати глава.
— Не знам.
— Искам да отида в Тексас — каза Ричър.
Летище Ной Бай край Ханой и летище Хикъм Фийлд край Хонолулу се намират на една и съща географска ширина, така че товарният „Старлифтър“ на Американските военновъздушни сили не летеше нито на север, нито на юг, а по права линия над Тихия океан, от запад на изток, между Тропика на рака и двайсетия паралел. Шест хиляди мили, по шестстотин мили на час, десет часа полет, но самолетът се подготви за кацане седем часа, преди да излети — в три следобед на предния ден. Капитанът от Военновъздушните сили обяви, когато пресякоха меридиана, връщащ ги във вчерашния ден, а високият сивокос американец в задната част на кабината върна часовника си назад и спечели един ден живот повече.
Хикъм Фийлд е главното военно летище на Хавай, но използва едни и същи писти и въздушен контрол с Хонолулу Интърнешънъл, така че старлифтърът трябваше да направи голям кръг над океана, за да изчака да се приземи един боинг 747 на японските авиолинии. После се сниши и кацна след него. Като военен пилот, жената, която управляваше самолета, не беше длъжна да се съобразява с любезностите на гражданската авиация, така че натисна рязко спирачките, колелата просвириха, двигателите зареваха с обратна тяга, и машината намали скоростта достатъчно бързо, за да излезе от пистата по първото разклонение за рулиране. Гражданското летище изискваше военните самолети да стоят настрана от туристите. Особено от японските туристи. Основната индустрия на Хавай или пък сантиментите на Изтока бяха без значение за пилота на старлифтъра — по-важното бе, че по първия разклон разстоянието до военния сектор беше най-кратко.
Самолетът продължи да се движи бавно, както подобава, и спря на петдесет метра от ниска и дълга бетонна постройка, недалеч от оградата. Пилотът изключи двигателите и остана на мястото си. Няколко души от наземния персонал, в пълни униформи, приближиха самолета и включиха дебел кабел в специален контакт близо до носа. Системите превключиха на външно захранване — така церемонията можеше да се проведе на тишина.
Почетната стража се състоеше, както обикновено от осем души, със съответните парадни униформи — двама от пехотата, двама от Военноморските сили, двама от Военновъздушните сили и двама от морската пехота. Те подходиха към самолета под строй и спряха, за да изчакат да се отвори товарната рампа. След като металът прилепна плътно до асфалта, те се изкачиха в търбуха на самолета. Минаха покрай строените в две редици хора от екипажа и продължиха напред, към ковчезите. Взеха първия, качиха го на раменете си и с бавна стъпка се върнаха към изхода. Спуснаха се по наклонената рампа, минаха по нагорещения асфалт с тържествена стъпка, после влязоха в бетонната постройка и положиха ковчега на земята. Изправиха се, останаха за миг неподвижно, после се обърнаха кръгом и отново тръгнаха към самолета.
Бе нужен един час, за да разтоварят седемте ковчега. Едва когато всички бяха на земята, сивокосият американец стана от мястото си. Слезе по стълбата за пилота, като преди това протегна уморените си крайници.
12
Стоун трябваше да остане пет минути зад тъмните стъкла на колата, защото в подземния гараж товареха нещо. Тони излезе навън и изчака, облегнат на една колона, докато камионът изпълзи навън сред черен облак изгорял дизел, после повлече Стоун през гаража, към товарния асансьор. Натисна бутона и двамата се отправиха нагоре мълчаливо, с наведени глави. Дишаха тежко, вдъхваха миризмата на грубия гумен под. Слязоха на осемдесет и осмия етаж на задната площадка и Тони огледа коридора. Беше празен.
Набитият беше в приемната. Минаха покрай него и влязоха в кабинета. Беше тъмно както винаги. Щорите бяха спуснати и беше тихо. Хоби седеше зад бюрото мълчаливо и неподвижно, вперил поглед в Мерилин, която бе седнала със свити крака на канапето.
— Е? — попита Хоби. — Изпълнихте ли мисията?
Стоун кимна.
— Влезе в болницата. Видях я.
— Къде? — попита Мерилин. — В коя болница?
— „Сейнт Винсънт“ — отговори Тони. — В спешното отделение.
Стоун кимна, за да потвърди, и видя, че Мерилин се усмихва с облекчение.
— Добре — каза Хоби. — Това беше доброто дело за днес. Сега имаме работа. Какви са усложненията, с които трябва да се справим?
Тони избута Стоун покрай масичката и го бутна на канапето до Мерилин. Той седна и се втренчи право пред себе си, без да каже дума.
— Е? — подкани Хоби още веднъж.
— Проблемът е в акциите — заговори Мерилин. — Той не може да разполага с тях безусловно.
Хоби се втренчи в нея.
— Може и още как. Проверих в борсата.
Тя кимна.
— Да, така е, те са негова собственост. Имах предвид обаче, че той не може да ги контролира. Няма свободен достъп до тях.
— Защо не, по дяволите?
— Има попечители. Достъпът до акциите се контролира от тях.
— Какви попечители? Защо?
— Така пожела баща му, преди да почине. Не вярваше, че Честър ще може да се справи сам, и смяташе, че му е нужен надзор.
Хоби продължаваше да я гледа втренчено.
— Всяка по-голяма операция с акциите трябва да бъде одобрена от попечителите — добави тя. — И от двамата.
Последва тишина. Хоби премести погледа си върху Честър Стоун. Беше като лъч на прожектор, който опипва в тъмнината. Мерилин наблюдаваше здравото му око. Наблюдаваше го как мисли. Наблюдаваше го как се хваща на лъжата. Знаеше, че ще се хване, защото беше в тон с това, което вече знаеше. Бизнесът на Честър се бе провалил, защото Честър беше слаб бизнесмен. Близък роднина като баща му би забелязал, че не го бива, още в началото и като отговорен човек би се опитал да защити семейното състояние, като назначи попечители.
— Не може да се заобиколят — продължи тя. — Бог ми е свидетел, че сме опитвали многократно.
Хоби кимна. Просто помръдна глава едва забележимо. Мерилин тържествуваше. Последната й забележка бе попаднала право в целта. Попечителите са нещо, което човек се стреми да заобикаля. Срещу което се бори. Опитите да ги заобиколят доказваха, че съществуват.
— Кои са попечителите? — попита той тихо.
— Аз съм единият — отговори тя. — Другият е старши съдружник в юридическата фирма, с която работим.
— Значи са само двама?
Мерилин кимна.
— И ти си единият от тях?
Тя кимна пак.
