Беше сръчна. Ръцете й бяха малки, красиви и бързи. По-бързи от неговите. Ръкавите му бяха вече разкопчани — китките му бяха твърде широки и в магазините просто нямаше ризи, чиито ръкави да може да закопчае. Джоди плъзна длани нагоре по гърдите му и избута ризата встрани, после я издърпа надолу и я пусна. Тя падна с въздишка на памук и тракане на копчета по дърво. Джоди прокара пръст през обгореното място.
— Донесе ли мехлема?
— Не.
Тя обхвана кръста му с ръце, наклони се напред и целуна белега. Той почувства устните й — хладни и твърди. След това правиха любов за пети път за петнайсет години, в леглото с високите табли, на таванския етаж на хотела, докато слънцето навън продължаваше пътя си на запад, към Канзас.
— Черен шевролет тахо — каза й служителят след малко. — Регистрацията е на Кейман Корпорит Тръст, с адрес в Световния търговски център.
О’Халинан сви рамене и записа чутото в бележника си. Тъкмо се чудеше дали отново да вкара листа в пишещата машина, за да добави новата информация, когато служителят, с когото бе разговаряла, позвъни.
— Тук имам още нещо — каза той. — Същият регистриран собственик е изоставил черен шевролет събърбан в долната част на Бродуей вчера. Пътен инцидент с три коли. Смачканата кола е прибрана от Петнайсети участък.
— Кой се занимава с това от Петнайсети? Записано ли е при вас?
— Съжалявам, не.
О’Халинан затвори и позвъни на Пътна полиция в Петнайсети участък, но вече бе краят на деня и застъпваше новата смяна, така че не стигна доникъде. Записа си го за следващия ден и го сложи в отделението за входяща поща. След това стана време да си тръгват и Сарк се надигна.
— Отиваме си — каза той. — Ако само работим и не се забавляваме, ще затъпеем, нали?
— Да — каза тя. — Искаш ли да изпием по бира?
— Най-малко по бира — поправи я той. — Може би по две бири.
— Готово.
Отделът за борба с домашното насилие често сменяше седалището си и се възползваше от всички появили се възможности. Понастоящем се намираше на Полис Плаза номер едно. О’Халинан и Сарк се върнаха там час преди края на смяната си. Това бе часът за оформяне на документи, така че двамата веднага седнаха зад бюрата си и се заеха да пишат.
Стигнаха до посещението си в болницата „Сейнт Винсънт“ петнайсет минути преди края. Записаха го като вероятен инцидент с отказваща съдействие жертва. О’Халинан издърпа листа от валяка на пишещата машина и забеляза номера на черния шевролет тахо, записан най-долу в бележника й. Вдигна телефонната слушалка и се обади на Отдела за моторни превозни средства.
Прекараха дълго под душа в просторната баня на апартамента за новобрачни. След това Ричър се изтегна върху канапето както беше увит с хавлията си, за да я наблюдава, докато се приготвя. Джоди бръкна в чантата си и извади една рокля. Имаше същата линия като онази от жълт лен, с която беше отишла в офиса, но беше тъмносиня и копринена. Облече я през главата си и я придърпа надолу. Беше с обикновена, заоблена яка и стигаше малко над коляното. Носеше я със същите сини обувки. Джоди подсуши косата си с кърпата и я среса назад, после бръкна пак в чантата и извади огърлицата, която й бе купил в Манила.
— Ще ми помогнеш ли да я сложа?
Вдигна косата си нагоре, а той се наведе, за да закопчае огърлицата. Приличаше на въже от злато. Вероятно не беше истинско злато, защото беше много евтина, но и това не бе изключено на Филипините. Пръстите му бяха дебели и непохватни, а ноктите му бяха похабени от работата с лопатата. Задържа дишането си и успя да закопчае огърлицата на втория опит. Целуна я по врата и тя пусна косата си. Беше влажна, мокра и ухаеше на лято.
— Е, най-накрая се приготвих — каза тя.
Усмихна му се и му хвърли дрехите от пода. Той се облече. Памучният плат залепваше за влажната му кожа. Взе гребена на Джоди и го прокара през косата си. Видя я в огледалото, застанала зад него. Приличаше на принцеса, която се кани да излезе с градинаря.
— Може да не ме пуснат — каза той.
Тя се надигна на пръсти и приглади яката на ризата му.
— А как ще те принудят да останеш вън? Ще повикат Националната гвардия ли?
До ресторанта имаше четири пресечки. Юнска вечер в Мисури, близо до реката. Въздухът беше мек и влажен. Звездите блестяха над тях в мастиленото небе. Листата на кестените леко шумоляха от ветреца. Улиците ставаха по-оживени. Дърветата бяха същите, но сега под тях имаше паркирани коли. Някои от сградите бяха хотели, но други бяха по-малки и по-шумни, а големи табели на френски показваха, че са ресторанти. Бяха осветени със силни лампи. Нямаше неон. Мястото, което беше избрала, се наричаше „La Prefecture“. Ричър се усмихна и се зачуди дали младите хора във Франция биха влезели в ресторант с подобно име.
Мястото обаче беше приятно. Едно момче, някъде от Средния запад, което изпробваше френския си акцент, ги поздрави сърдечно и ги заведе до една маса на осветена със свещи тераса над задната градина. Виждаше се фонтан с подводни светлини, а по дърветата бяха окачени лампи. Покривката беше ленена, а приборите — сребърни. Ричър си поръча американска бира, а Джоди — перно с вода.
— Приятно е, нали? — каза тя.
Той кимна. Нощта беше тиха, спокойна, топла.
— Кажи ми как се чувстваш — настоя той.
Джоди го погледна изненадано.
— Чувствам се добре.
— Колко добре?
Тя се усмихна срамежливо.
— Ричър, хитруваш.
Той също се усмихна.
— Не, просто се замислих за нещо. Спокойна ли се чувстваш?
Джоди кимна.
— Сигурна?
Тя кимна отново.
— Аз също — каза той. — Чувствам се спокоен и сигурен. Какво означава това?
Момчето донесе напитките на сребърен поднос. Перното беше във висока чаша и го сервираха с автентична френска кана за вода. Бирата беше в запотена халба. В ресторант като този не можеш да видиш бирена бутилка.
— Е, какво значи? — попита Джоди.
Наля малко вода в кехлибарената течност и тя стана млечна. Разклати чашата, за да я разбърка. Ричър долови силната миризма на анасон.
— Означава, че това, което става в Ню Йорк, е нещо дребно. Там се чувствахме неспокойни, а тук — в безопасност.
Отпи голяма глътка бира.
— Това е само чувство — отбеляза тя. — Не доказва нищо.
Той кимна.
— Така е, но чувствата понякога са убедителни. Има и някои категорични факти. Там ни следяха и нападнаха, а тук никой не ни обръща внимание.
— Значи си следил какво става? — попита тя с лека тревога.
— Винаги следя. Разхождахме се наоколо, бавно и спокойно, пред очите на всички. Никой не ни обърна внимание.
— Никой?
