излязъл късметът, защото е открил нефт, после, че не е възможно да е така, защото подобни неща вече не се случват, и се впускаха в други хипотези. Не им обръщаше внимание. Пиеше чудесно кафе в порцеланова чаша и обмисляше как да влезе в базата Уолтърс и да накара Де Уит да му каже каквото иска.
Възможността бивш военен полицай да накара непознат генерал с две звезди да се разприказва беше нещо като ези-тура. Ако хвърлеше ези, генералът щеше да се окаже човек, който е наясно какво значи да ти окажат помощ, защото в миналото си може би е имал проблеми в една или друга военна част и в идеалния случай някой от военната полиция му е помогнал да ги реши с търпение и загриженост. Такъв човек би се отзовал на молбата ти инстинктивно, би гледал на теб като на приятел. Ако хвърлеше тура обаче, щеше да попадне на някой, който сам си е създавал трудности и е допускал грешки в службата, като военните полицаи не са се посвенили да му поискат сметка за това. И в единия, и в другия случай обаче монетата беше изкривена, защото отгоре на всичко хората от която и да е институция презират собствената си полиция, така че шансовете да се падне тура бяха далеч по-големи. Поне такъв беше досегашният му опит. Още по-зле — беше бивш военен полицай, понастоящем цивилен. Още преди да е излязъл на ринга, му бяха нанесени два удара.
Самолетът спря пред ръкава за слизане и тексаските бизнесмени пуснаха Джоди да мине преди тях. Може би заради обикновена галантност, а може би и защото искаха да погледат краката и задника й, докато ходи — Ричър не би могъл да каже, но във всеки случай не можеше да ги вини за второто, защото му се искаше съвсем същото. Взе чантата й и я последва надолу, към терминала. Настигна я, прегърна я през раменете и почувства как десетки очи се впиват в гърба му.
— Искаш всички да видят, че твоето си е твое? — попита го тя.
— Видя ли как те зяпаха? — попита той в отговор.
Тя също го прегърна и го притегли към себе си.
— Човек не може да пропусне такова нещо. Струва ми се, че не би било никак трудно да си намеря компания за вечерта.
— Щяха да ти налетят като гладни кучета. И с пръчка не можеш да ги разгониш.
— Заради роклята е. Май трябваше да обуя панталони, но реших, че тук хората повече държат на традициите.
— Дори да облечеш униформа на съветски танкист, мръсно зелена, с подплънки навсякъде, пак щяха да им увиснат езиците.
Джоди се изкиска.
— Виждала съм съветски танкисти. Татко ми е показвал снимки. Сто килограма, големи мустаци, пушат лули, с татуировки… и така изглеждат жените, да не говорим за мъжете.
Терминалът беше хладен заради климатиците, но когато излязоха вън, при такситата, изведнъж почувстваха страхотна горещина — разликата беше повече от десет градуса. След десет часа през юни температурите в Тексас са над трийсетте, въздухът е влажен.
— Ау! — изпъшка Джоди. — Може би роклята е правилният избор в края на краищата.
Бяха в сянката на една естакада, но извън нея слънцето приличаше жестоко. Бетонът бе нажежен. Джоди извади от чантата си слънчеви очила, сложи си ги и заприлича повече отвсякога на руса Одри Хепбърн. Таксито се оказа нов форд. Климатикът работеше с пълна сила, а на огледалцето висяха религиозни атрибути. Шофьорът беше мълчалив. Пътуваха четирийсет минути, предимно по напечени от слънцето магистрали, по които в началото имаше доста автомобили, но после ставаха все по-празни.
Форт Уолтърс беше постоянно действащо учебно заведение сред пустошта. Имаше елегантни ниски постройки и всичко вътре се поддържаше чисто и подредено до стерилност, както само военните умеят. Около терена имаше висока ограда, която се простираше на мили — равна и солидна по цялото си протежение, без никакви буренаци в основата. Бордюрите на вътрешните алеи бяха варосани. Тук-там проблясваха стъклата на прозорците. Таксито взе един завой и пред очите им се появи площадка, голяма колкото стадион, с подредени като по конец хеликоптери. Между тях се движеха групи курсанти.
Към главния вход водеше кратко отклонение, от двете страни на което стърчаха пилони със знамена, увиснали безпомощно в горещината. До бариерата, боядисана в червено и бяло, имаше малка постройка за постовите. Горната й част беше стъклена и вътре се виждаха военни полицаи, които наблюдаваха приближаващия автомобил. Бяха в пълно бойно снаряжение, включително белите каски. Редови военни полицаи. Ричър се усмихна. Тук нямаше да има проблеми. Щяха да гледат на него като на приятел за разлика от тези, които охраняваха.
Таксито ги остави в кръга за обръщане и подкара назад. Джоди и Ричър прекосиха горещия асфалт и се скриха в сянката на козирката на пропускателния пункт. Един сержант плъзна прозорчето встрани и ги изгледа въпросително. Ричър почувства хладния въздух, който излизаше отвътре.
— Трябва да се срещнем с генерал Де Уит — каза той. — Има ли някакъв шанс да успеем, сержант?
Сержантът го изгледа от горе до долу.
— Зависи кои сте, струва ми се.
Ричър му каза кой е и какъв е бил, коя е Джоди и какъв е бил баща й и само след минута вече бяха в хладната постройка. Сержантът вече бе вдигнал телефона на колегата си в щаба.
— Записани сте — каза той след това. — Генералът ще се освободи след половин час.
Ричър се усмихна. Генералът беше свободен и сега, но щеше да му трябва половин час, за да провери дали наистина са тези, за които са се представили.
— Що за човек е генералът, сержант? — попита той.
— По наша преценка е ТЗП — отговори сержантът и се усмихна.
Ричър също се усмихна. В пропускателния пункт се чувстваше изненадващо добре, като у дома си. ТЗП на жаргона на военните полицаи означаваше „тъп задник, понякога“ и като оценка за генерал, дадена от сержант, бе сравнително положителна. Тази оценка означаваше, че ако възприеме правилния подход, онзи може и да му помогне. Но не бе изключено и да откаже. Даваше му материал за размисъл, докато чакаха.
След трийсет и две минути пред постройката от вътрешната страна на бариерата спря зелен джип с бели надписи и сержантът им кимна да се качват. Шофьорът беше редник, който нямаше да каже и дума. Просто изчака, докато седнат, обърна джипа и подкара бавно назад между постройките. Ричър огледа познатия пейзаж. Никога не бе идвал в Уолтърс, но познаваше разположението много добре, защото беше същото както на много други места, които бе виждал. Всичко беше еднакво — алеите, хората, сградите, сякаш всичките тези бази бяха строени по един и съши план. Командването се помещаваше в двуетажна тухлена сграда, пред която беше парадният плац. Беше абсолютно същата като тази от базата в Берлин, където беше роден. Само времето беше различно.
Джипът спря пред стъпалата на входа. Войникът изключи от скорост и се втренчи мълчаливо през стъклото пред себе си. Ричър отвори вратата и двамата с Джоди слязоха.
— Благодаря за возенето, редник — подхвърли той.
Момчето продължи да гледа напред, без да каже и дума.
Двамата с Джоди се изкачиха по стъпалата и влязоха в сградата. В хладното фоайе имаше постови — също от военната полиция. Бяла каска, бели гети, блестяща карабина М–16 на гърдите. Докато приближаваха, погледът му беше прикован в краката на Джоди.
— Ричър и Гарбър за генерал Де Уит — каза Ричър.
Войникът вдигна карабината нагоре, което означаваше, че ги пуска да влязат. Ричър кимна и тръгна нагоре по стълбите. Мястото беше както всяко друго от този род, построено по спецификации, балансирани с мъка между изобилие и функционалност, подобно на частно училище, настанено в стара сграда. Всичко грееше от чистота, материалите бяха от най-добро качество, но въпреки това общото впечатление беше казармено и потискащо. В коридора, в горния край на стълбите, имаше отрупано с документи бюро, зад което седеше достолепен сержант, също от военната полиция. Зад сержанта имаше масивна дъбова врата с метална табела, на която бяха изписани името, званията и отличията на генерал Де Уит. Табелата беше голяма.
— Ричър и Гарбър при генерала — обяви Ричър.
Сержантът кимна, вдигна телефона и натисна един бутон.
— Посетителите ви, сър.
Той изслуша отговора, стана и отвори вратата. Отстъпи, за да им направи място да минат, и затвори
