Сигнал за опасност

след тях. Кабинетът беше с размери на тенискорт. Стените бяха скрити зад дъбова ламперия, а на пода беше постлан огромен тъмен килим, протрит от чистене с прахосмукачка. Бюрото беше масивно, също дъбово, а Де Уит седеше зад него. Беше някъде между петдесет и петдесет и пет, съсухрен и жилест, с изтъняваща сива коса, подстригана много късо. Докато приближаваха, ги наблюдаваше през полузатворените си сиви очи. Ричър изтълкува изражението на лицето му като нещо средно между любопитство и раздразнение.

— Заповядайте — каза той. — Седнете.

Пред бюрото имаше кожени столове за посетители. По стените на кабинета висяха множество снимки, цветни и черно-бели, бойни трофеи, награди, имаше цветни скици поне на десет модела хеликоптери, но всичко това беше служебно. Нямаше нищо, свързано с личния му живот — дори на бюрото не бе сложил снимки на семейството си.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

Говореше с гладкия армейски акцент, който се получава, след като си служил по целия свят с хора от всички краища на страната. Ричър предположи, че е роден някъде около Чикаго.

— Навремето бях майор във военната полиция — започна той.

— Това ми е известно — прекъсна го генералът. — Проверих.

Неутрален отговор. В него нямаше никакви чувства. Нямаше враждебност, но нямаше и благосклонност.

— Баща ми беше генерал Гарбър — обади се Джоди.

Де Уит кимна, без да каже нищо.

— Идваме като частни лица — продължи Ричър.

Последва кратка пауза.

— Всъщност цивилни лица — каза генералът бавно.

Ричър кимна. Първият удар.

— Идваме във връзка с един пилот на име Виктор Хоби. Служили сте заедно във Виетнам.

Генералът се престори, че не разбира. Повдигна вежди.

— Така ли? Не си спомням.

Вторият удар. Не желае да помогне.

— Опитваме се да разберем какво е станало с него.

Още една кратка пауза. После Де Уит кимна замислено, с насмешка.

— Защо? Да не би да е отдавна изчезналият ви чичо? Или ви е истинският баща, за когото никой не знае? Може би е имал мимолетна връзка с майка ви, когато се е занимавал с поддръжката на басейна? Или пък сте купили къщата, където е роден, и сте намерили ученическите му дневници, скрити зад ламперията заедно с брой на „Плейбой“ от шейсет и осма година?

Третият удар. Агресивна неприязън. Кабинетът отново утихна. Някъде в далечината се чуваше рев на хеликоптерен двигател. Джоди се наклони напред и заговори тихо:

— Тук сме заради родителите му, сър. Те са загубили сина си преди трийсет години и все още не знаят какво в действителност е станало с него. Още тъгуват.

Де Уит я изгледа със сивите си очи и поклати глава.

— Не помня този човек. Много съжалявам.

— Обучавали сте се заедно тук, в Уолтърс — каза Ричър. — Заедно сте заминали за Форт Ракър и след това за Куи Нйън. Били сте заедно през повечето време, летели сте с машини „Хюи“ от Плейку.

— Баща ви в армията ли беше? — попита го Де Уит.

Ричър кимна.

— В специалния корпус. Трийсет години.

— Моят беше в авиацията — каза Де Уит. — През Втората световна война са летели с бомбардировачи от Източна Англия чак до Берлин. Знаете ли какво ми каза, когато се захванах с хеликоптерите?

Ричър чакаше.

— Даде ми един добър съвет. Каза ми: „Не се сприятелявай с пилоти, защото непрекъснато ги убиват и ще се чувстваш ужасно.“

Ричър кимна.

— Наистина ли не си го спомняте?

Де Уит сви рамене.

— Дори и заради родителите му? — намеси се Джоди. — Не смятате ли, че някак не е честно да не разберат какво е станало със сина им?

Тишина. Далечният рев на хеликоптерен двигател заглъхна. Де Уит се вторачи в Джоди.

— Предполагам, че ще мога да си го припомня. Донякъде. Преди всичко от първите дни. По-късно, когато всички започнаха да умират, взех съвета на баща ми присърце. Затворих се в себе си, така да се каже.

— Що за човек беше? — попита тя.

— Що за човек? — повтори Де Уит. — Не беше като мен, това е сигурно. Не приличаше и на никой друг, когото някога съм познавал. Изтъкан от противоречия. Беше доброволец, знаете ли? И аз бях, както и мнозина други, само че той не беше като другите. Тогава имаше голяма разлика между доброволците и привиканите с набора. Доброволците бяха ентусиасти. Вярваха и бяха отишли там по убеждение. Вик обаче не беше такъв. Беше доброволец, но се мръщеше не по-малко от който и да било наборник. Летеше обаче, като че ли се е родил с перка в задника.

— Значи е бил добър? — попита Джоди.

— Повече от добър — отвърна Де Уит. — В началото само аз бях по-добър от него, което означава много, защото аз определено съм роден с перка в задника. Вик го биваше в теоретичната подготовка. Спомням си го. В това беше по-добър от всички останали.

— Имал ли е проблеми с това? — попита Ричър. — Може би е помагал на другите срещу различни услуги?

Де Уит насочи сивите си очи към него.

— Проучили сте информацията. Чели сте досието.

— Идваме от Националния архив — отвърна Ричър.

Де Уит кимна с безразличие.

— Надявам се да не сте чели моето досие.

— Началникът не ни позволи.

— Не сме искали да четем неща, които не е позволено да се четат — обади се Джоди.

Де Уит кимна пак.

— Вик наистина помагаше срещу различни услуги — каза той. — Твърдяха обаче, че го правил не както трябва. Доколкото си спомням, възникнаха спорове. Предполагаше се, че трябва да помагаш, защото да помагаш на съвипускниците си е щастие. За доброто на ротата, нали? Спомняте си тези дивотии.

Замълча и погледна Ричър развеселено. Ричър кимна. Присъствието на Джоди му помагаше. Чарът й подобряваше значително позициите им.

— Вик не обръщаше внимание на подобни неща — продължи генералът. — За него това беше като уравнение. Нещо като Х оборота на витлото вдигат хвърчилото във въздуха и толкова часа помощ, за да схванеш тази сложна формула, се равняват на еди колко си лъскания на ботушите. Началниците смятаха това за безчувствено.

— Безчувствен човек ли беше той? — попита Джоди.

Де Уит кимна.

— Абсолютно. Беше леден. Най-студеният човек, когото съм виждал. В началото мислех, че се дължи на произхода му. Беше роден в някакво провинциално градче, където не беше виждал нищо и не беше правил нищо. По-късно обаче разбрах, че наистина няма чувства. Никакви. Беше странен. Но пък това му помагаше да стане отличен летец.

— Защото не е изпитвал страх ли? — попита Ричър.

— Точно така — отговори генералът. — Не беше смел, защото смел е този, който познава страха и съумява да го победи. Вик никога не го е изпитвал. Поради това беше по-добър от мен по време на бойни действия. Аз завърших школата първи, имам награда за това, но няма съмнение, че във Виетнам той беше