— Как да помня? За това нещо не е ставало дума цели трийсет години, а сега изведнъж искате от мен да помня всички подробности.
— Ставало е дума съвсем наскоро — възрази Ричър. — Задавали са ви всичките тези въпроси преди два месеца. През април тази година.
Де Уит мълчеше.
— Генерал Гарбър се е обаждал във военния архив във връзка с Виктор Хоби — продължи Ричър. — Не е възможно да не ви е потърсил след това. Няма ли да ни кажете това, което сте казали на него?
Де Уит се усмихна.
— Казах му, че не си спомням.
Отново настъпи тишина. Някъде в далечината се чу чаткане на хеликоптер. Приближаваше.
— Няма ли да ни кажете? Заради родителите му? — попита Джоди тихо. — Те все още тъгуват за него. Искат да знаят истината.
Де Уит поклати глава.
— Не мога.
— Не можете или не искате? — попита Ричър.
Де Уит стана бавно и отиде до прозореца. Беше нисък човек. Присви очи заради слънцето и се обърна наляво, за да види кацащия хеликоптер, чийто двигател чуваше.
— Тази информация е секретна — отговори той. — Нямам право да я коментирам и не смятам да го правя. Гарбър ме попита и му отговорих същото. Без коментар. Намекнах му обаче, че трябва да търси по- близо до дома. Вас съветвам абсолютно същото, мистър Ричър. Търсете по-близо до дома.
— По-близо до дома?
Де Уит се обърна с гръб към прозореца.
— Видяхте ли досието на Каплан?
— Помощник-пилотът му?
Де Уит кимна.
— Прочетохте ли доклада за предпоследната му мисия?
Ричър поклати глава.
— Трябвало е да го прочетете — каза генералът. — Сериозен пропуск за човек, който някога е бил майор във военната полиция. Не казвайте обаче на никого, че аз съм ви насочил натам, защото ще отрека, а всички ще повярват на мен, не на вас.
Ричър погледна встрани. Генералът се върна зад бюрото си и седна.
— Възможно ли е Виктор Хоби да е останал жив? — попита Джоди.
Хеликоптерът изгаси двигателя. Настъпи пълна тишина.
— Без коментар — отвърна Де Уит.
— Видели сте как хеликоптерът му се разбива. Възможно ли е някой да е оцелял след нея?
— Видях експлозия под листата на дърветата и това е всичко. Резервоарът му беше пълен повече от половината. Направете си заключение, мисис Гарбър.
— Оцелял ли е?
— Без коментар.
— Защо Каплан официално е обявен за мъртъв, а Хоби не е?
— Без коментар.
Джоди кимна. Замисли се за момент и смени тактиката, точно като адвокат, поставен на тясно от опърничав свидетел.
— Тогава да говорим чисто теоретично. Да приемем, че млад човек, с характера, произхода и възпитанието на Виктор Хоби, е оцелял след инцидент като онзи. Възможно ли е никога след това да не се обади на родителите си?
Де Уит стана отново. Явно се чувстваше неловко.
— Не знам, мисис Гарбър. Не съм психиатър. И както вече ви казах, стремях се да не се сближавам с него прекалено. Струва ми се, че имаше чувство за дълг, но също така беше и студен човек. Общо взето, бих казал, че това е малко вероятно, но не забравяйте, че Виетнам променяше хората. Със сигурност промени мен например. Някога бях любезен човек.
Полицай Сарк беше на четирийсет и четири години, но изглеждаше по-стар. Физиката му бе увредена от бедността през детските му години и поради невежо отношение по-късно. Кожата му беше жълтеникава и бе оплешивял рано. Изглеждаше изпит и жълт, преждевременно остарял. В действителност обаче бе осъзнал какво става и бе започнал да взема мерки. Бе започнал да чете материали за здравословното хранене и спортуването. Беше престанал да яде мазнини, беше започнал да се пече на слънце — съвсем малко, колкото да премахне нездравия цвят, без да се изложи на риск от кожен рак. Ходеше пеша винаги когато беше възможно. Когато се прибираше у дома, слизаше от метрото една спирка по-рано и изминаваше останалото разстояние бързо, така че дишането му да се учести, а пулсът му да се ускори, както бе чел, че трябва да бъде. Когато беше на работа, опитваше се да убеди О’Халинан да оставят служебната кола по- далеч от мястото, където са тръгнали, за да могат да походят пеша.
О’Халинан не се интересуваше от физически упражнения, но беше добродушна и нямаше нищо против да му угажда, особено през слънчевите летни месеци, така че спря колата пред църквата „Тринити“ и двамата тръгнаха към Световния търговски център пеша. Това означаваше около шестстотин метра ходене пеша на слънце, което радваше Сарк, но пък колата им бе останала на място, което с нищо не подсказваше къде са отишли — защото не бяха казали на никого, не бяха оставили и нищо написано.
— Искате ли някой да ви закара до летището?
Ричър изтълкува поканата като знак, че трябва да си тръгват и като опит да смекчи лошото впечатление от собствената си неотзивчивост. Кимна. Военният шевролет щеше да ги закара дотам по-бързо от такси, защото вече беше пред входа и двигателят му работеше.
— Благодаря — каза той.
— Няма защо — отвърна Де Уит.
Генералът набра някакъв номер от телефона на бюрото си и каза:
— Чакай там. Три минути. — Прозвуча като заповед.
Джоди стана и приглади роклята си надолу, после отиде до прозореца и погледна навън. Ричър приближи до стената и разгледа фотографиите. Една от тях беше гланцово копие на известна вестникарска снимка. Хеликоптер се издига над двора на посолството в Сайгон, а отдолу тълпа хора с вдигнати ръце, които сякаш се опитват да го задържат на земята.
— Вие ли пилотирахте този хеликоптер? — попита Ричър.
Де Уит погледна снимката и кимна.
— През седемдесет и пета все още ли бяхте там?
Де Уит кимна още веднъж.
— Пет бойни мандата и известно време към щаба. Мисля, че повече ми допадаха сраженията.
В далечината се чу шум — ниско боботене на мощен хеликоптер, който приближаваше. Ричър застана до Джоди пред прозореца. Над сградите в далечината летеше хеликоптер „Хюи“.
— Ще пътувате с него — каза Де Уит.
— Хеликоптер? — учуди се Джоди.
Де Уит се усмихна.
— А какво очаквате? Това тук е школа за пилоти на хеликоптери в края на краищата. Момчетата идват за това.
Шумът се засили. Започна да се чува чаткането на витлата, както и воят на турбината.
— Сега витлата са по-големи — извика Де Уит. — От нови материали. Вече няма метал. Не знам какво би казал за всичко това Вик.
Хеликоптерът се плъзгаше странично над плаца пред сградата. От шума вибрираха прозорците. След миг машината се спусна на земята.
— Беше ми приятно — изкрещя Де Уит.
Ръкуваха се с него и излязоха. Сержантът зад бюрото им кимна и продължи да се занимава с
