по-добрият.
— В какъв смисъл?
Де Уит сви рамене, сякаш не беше в състояние да обясни.
— Учехме се в движение. Истината е, че обучението ни беше калпаво. Все едно да ти покажат едно малко бяло кръгло нещо, да ти кажат, че е топка за бейзбол, и след това да те изпратят да играеш с професионалистите. Точно с това се опитвам да се справя тук сега. Не искам да изпращам момчетата толкова неподготвени, колкото бяхме ние.
— Значи Хоби се учеше добре от практиката? — попита Ричър.
— Много добре — отговори генералът. — Имате ли някаква представа за това, което правеха хеликоптерите в джунглата?
Ричър поклати глава.
— Почти не.
— Първият проблем е ЗК — каза Де Уит. — ЗК е зона за кацане, нали? Така. Да кажем, някъде закъсват пехотинци — уморени и отчаяни, подложени на жесток обстрел, трябва да се изтеглят. Обаждат се по радиото на нашия диспечер и той им казва, няма проблем, подгответе ни зона за кацане и идваме веднага. С експлозиви, триони, ножове, изобщо, с каквото имат подръка, онези се хващат и разчистват място за кацане. Така. На един „Хюи“ обаче му е нужен правоъгълник с четиринайсет метра и половина ширина и седемнайсет метра дължина. Пехотинците са уморени и бързат, а и жълтите ги засипват с мини, така че мястото се оказва по-малко от това и ние не можем да ги измъкнем. Случвало се е няколко пъти и се чувствахме гадно заради това. Една вечер гледам, Вик се върти около хеликоптера си и се взира в ръбовете на витлото. Какво зяпащ, питам го, а той казва, това е метал. А какво друго да е, казвам си аз, бамбук ли? Той обаче продължава да гледа. На следващия ден пак ни извикаха да измъкваме пехотинци и пак се оказа, че мястото не е достатъчно голямо. Не достигаше около метър. Нямаше начин да се кацне и се отказах. Вик обаче се спусна въпреки всичко. Завъртя внимателно машината и разчисти мястото с витлото. Като летяща косачка. Навсякъде хвърчаха листа и клони. Както и да е, успя да измъкне седем-осем души, след това ние измъкнахме останалите. Това стана стандартна практика след онзи случай. Вик го измисли, защото беше хладнокръвен, логичен и не се страхуваше да опита. Това, което направи, по-късно спаси живота на стотици, ако не и на хиляди войници.
— Впечатляващо — отбеляза Ричър.
— И още как — каза Де Уит. — Вторият голям проблем, който имахме, беше тежестта. Пехотинците се втурваха един през друг и се качваха по толкова много, че проклетият хеликоптер не можеше да излети. Често се налагаше нашите картечари да ги изритват на земята, а това означаваше почти сигурна смърт. Чувството никак не е приятно. Един ден Вик кацна на някаква поляна и остави всичките да се качат. Естествено, не можа да вдигне машината. Тогава бутна лоста максимално напред и се плъзна по поляната и след малко насрещната въздушна струя го поде и успя да излети. Като самолет. Това също стана стандартна практика и пак той го измисли. Понякога го правеше по наклонени терени, правил го е дори на склон — засилва се, сякаш иска да се разбие в подножието, и излита. Както ви казах, учехме се на тези неща в движение и е истина, че повечето от тях бяха дело на Виктор Хоби.
— Възхищавали сте му се — отбеляза Джоди.
Де Уит кимна.
— Да, така е. И не се страхувам да го призная.
— Но не сте били близки.
Генералът поклати глава.
— Баща ми ме беше посъветвал да не се сприятелявам с другите пилоти. И се радвам, че го послушах, защото мнозина от тях умряха.
— Как прекарваше времето си Хоби? — попита Ричър. — От документите се вижда, че през много от дните не е било възможно да се лети.
— Времето беше гадно. Истински ад. Нямате си представа. Искам тази школа да се премести другаде, в щата Вашингтон или някъде, където има мъгли и лошо време. Няма смисъл да обучаваш летци в Тексас и Алабама, а после да ги изпратиш да воюват там, където слънцето почти не се показва.
— Вие как прекарвахте времето си на земята?
— Аз ли? Правех какво ли не. Понякога се забавлявах, понякога спях. От време на време се качвах на някой джип и тръгвах да търся едно или друго, от което имахме нужда.
— А Вик? — попита Джоди. — Какво правеше той?
Де Уит сви рамене.
— Нямам представа. Вечно беше зает. Занимаваше се с нещо, но не знам какво. Както ви казах, не исках да се сближавам с колегите.
— Виктор беше ли се променил, когато се върна втория път?
Де Уит се усмихна.
— Всички се променяха втория път.
— В какъв смисъл? — попита Джоди.
— Ставаха по-гневни — отговори Де Уит. — Дори и да подпишеш веднага, заминаваш най-малко девет месеца, а нерядко и година по-късно. И когато се върнеш, заварваш всичко затънало в лайна. Нещата непрекъснато се влошаваха. Виждаш, че сградите, които си строил, се разпадат, окопите, които си копал, са наполовина пълни с вода, храсталаците, които си разчиствал около хеликоптерите, са избуяли отново. Изобщо имаш чувството, че докато те е нямало, всичко, което си направил, е било похабено от шайка неспособни на нищо идиоти. Това потиска и те ядосва. И беше истина в най-общ смисъл. Всичко във Виетнам се сриваше надолу и никой не беше в състояние да го спре. Качеството на персонала ставаше все по-лошо и по-лошо.
— Значи според вас Хоби се е разочаровал?
Де Уит сви рамене.
— Всъщност не съм много наясно. Може да се е справил добре. Доколкото си спомням, имаше силно развито чувство за дълг.
— Каква беше последната му операция?
Сивите очи изведнъж станаха безизразни, сякаш някой бе спуснал щорите.
— Не помня.
— Свалили са го — каза Ричър — пред очите ви. Наистина ли не си спомняте каква е била операцията?
— Във Виетнам загубихме осем хиляди хеликоптера, мистър Ричър. Осем хиляди. Понякога ми се струва, че всички те са паднали пред очите ми. Как искате да си спомням един конкретен?
— Какво беше целта на операцията? — попита Ричър отново.
— Защо искате да знаете?
— Ще ми бъде от полза.
— Как?
Ричър сви рамене.
— Ще мога да обясня на родителите му, че е загинал, вършейки нещо полезно.
Де Уит се усмихна. Горчива, сардонична усмивка, износена и омекотена в краищата след трийсет години редовна употреба.
— Е, приятелю, това със сигурност няма да можете да направите.
— Защо?
— Защото никоя от операциите ни не беше полезна. Всички те бяха загуба на време. И на човешки живот. В края на краищата загубихме войната, нали?
— Секретна ли беше мисията?
Последва пауза. Големият кабинет притихна.
— Защо да е била секретна? — попита Де Уит.
— Качил е на борда само трима души. Това ми изглежда странно. Не е имало нужда да прилага специалните си техники за излитане.
— Не помня — каза Де Уит още веднъж.
Ричър го изгледа безмълвно. Генералът не се смути.
