— Ще проверим ли?
— Би трябвало да опитаме. Ако наистина е катастрофа, случаят за нас е приключен.
— Добре, само че не го пиши никъде, защото, ако не е било катастрофа, отново ще ни го препратят и ще си имаме неприятности.
Станаха едновременно и прибраха бележниците си в джобовете на униформите си. Слязоха по стълбите и докато пресичаха двора, за да стигнат до колата си, се наслаждаваха на сутрешното слънце.
Същото това слънце се придвижи на запад и след един час в Сейнт Луис също стана седем. Лъчите му нахлуха в спалнята на апартамента за новобрачни под друг ъгъл и огряха кревата с големите табли. Джоди бе станала първа и беше в банята. Ричър беше сам в топлото легло и тъкмо се протягаше, когато чу приглушено писукане някъде в стаята.
Погледна към нощното шкафче, за да провери дали не звъни телефонът. Или може би Джоди предната вечер бе извадила будилник, без да забележи? Нямаше нищо, не звънеше и телефонът. Писукането продължаваше. Претърколи се и седна на ръба на леглото. Ослуша се и разбра откъде идва звукът — от чантата на Джоди. Стана, отиде до нея както беше гол и отвори ципа. Писукането стана по-силно. Беше мобилният телефон. Хвърли поглед към вратата на банята и го взе. Писукането се усили още повече. Огледа бутоните и натисна зелената слушалка. Писукането секна.
— Ало?
От другата страна мълчаха.
— Ало? — чу след малко. — Не зная кой се обажда. Търся мисис Джейкъб.
Мъжки глас — млад, делови, смутен. Познат глас. Секретарят на Джоди във фирмата, същият, който му бе дал адреса на Лион.
— В банята е.
— А… — поколеба се гласът.
Последва нова пауза.
— Аз съм неин приятел — обясни Ричър.
— Разбирам. Все още ли сте в Гарисън?
— Не. Намираме се в Сейнт Луис, Мисури.
— Боже, това усложнява нещата. Може ли да говоря с мисис Джейкъб?
— В банята е — повтори Ричър. — Ще й кажа да ви се обади, когато излезе. Или мога да й предам каквото трябва.
— Бихте ли го направили? Боя се, че е спешно.
— Един момент — каза Ричър и отиде до нощното шкафче, за да вземе малкия бележник и химикалката, които хотелът предоставяше на гостите. Седна и намести телефона до ухото си. — Окей, слушам — каза след това.
Секретарят издиктува каквото имаше да предаде. Беше неконкретен, подбираше думите си внимателно, за да не каже нещо излишно. Явно не можеше да се довери на някакъв си приятел. Ричър остави бележника и химикалката. Нямаше да са му необходими.
— Ще й кажа да ви се обади, ако не разбере за какво става дума — каза той. Намекът беше ясен.
— Благодаря и извинявайте, ако съм попречил на нещо.
— Не сте попречили на нищо — отвърна Ричър. — Както ви казах, Джоди е в банята. Щеше да бъде проблем преди десет минути.
— Боже мой! — възкликна секретарят и прекъсна линията.
Ричър се усмихна, огледа пак бутоните на телефона и натисна червената слушалка. Хвърли телефона на леглото и чу, че водата в банята спря. Вратата се отвори и Джоди излезе сред облак пара, увита в кърпа.
— Секретарят ти се обади току-що по мобилния — каза й той. — Мисля, че се стресна, когато чу гласа ми.
Тя се изкиска.
— Е, репутацията ми беше дотук. До обяд ще научи целият офис. Какво искаше?
— Трябва да се върнеш в Ню Йорк.
— Защо? Не ти ли обясни по-подробно?
Ричър поклати глава.
— Не. Беше много дискретен и деликатен, както трябва да се държи един секретар, струва ми се. Очевидно е обаче, че си ас в професията. Търсенето за услугите ти е голямо.
Тя се засмя.
— Аз съм най-добрата, нали ти го казах? Е, на кого съм дотрябвала толкова?
— Някой се е обадил във фирмата ти. Някаква финансова корпорация, която иска да направи нещо. Търсели са теб персонално. Предполагам, защото си най-добрата.
Джоди кимна и се усмихна.
— Каза ли какъв е проблемът?
Ричър сви рамене.
— Предполагам, че както обикновено някой дължи пари на някой друг и са се скарали помежду си. Утре следобед трябва да си там, за да се опиташ да вразумиш едната или другата страна.
Един от хилядите други телефонни разговори, проведени през същата минута в района около Уолстрийт, беше между адвокатската фирма „Форстър и Ейбълстайн“ и офиса на частен детектив на име Уилям Къри. Къри беше ветеран от нюйоркската полиция с двайсетгодишен стаж, който се бе пенсионирал на четирийсет и седем и сега търсеше начин да изплаща издръжката на бившата си жена, докато тя се омъжи повторно, умре или забрави за него. Беше в бизнеса едва от две години, така че обаждането на старши съдружник във водеща адвокатска фирма беше нещо като пробив. Стана му приятно, но не се изненада. Цели две години бе работил както трябва, на разумни цени, с цел да си създаде име, така че вече беше време да види резултатите — щом големите клечки започваха да го търсят, значи бе постигнал целта си. Бе доволен, но не и изненадан.
Изненадата дойде от това, което настояваха да направи.
— Искате да се представя за Дейвид Форстър? — повтори той.
— Важно е — каза Форстър. — Очакват да се срещнат с адвокат на име Дейвид Форстър, така че трябва да им го осигурим. Няма да се водят юридически разговори. Възможно е да не се водят и никакви разговори. Просто трябва да сте там, за да не се случи нещо неприятно. Задачата е ясна, надявам се?
— Да, така изглежда — отвърна Къри. Записа си имената на участниците и адреса, на който трябваше да се състои представлението. Удвои нормалния си хонорар. Не искаше да изглежда евтин пред този тип от Уолстрийт. Хората като него се впечатляваха от скъпите услуги. Знаеше го. Освен това, като се вземеше предвид същността на работата, струваше му се, че ще си заслужи парите. Форстър се съгласи да плати без никакво колебание и обеща да изпрати чек по пощата. Къри затвори телефона и започна да се чуди какво, по дяволите, трябва да облече, за да заприлича на шеф на голяма фирма от Уолстрийт.
13
Разстоянието между Сейнт Луис и Далас, летище Форт Уърт, е 568 мили по права линия и полетът траеше само деветдесет минути — трийсет за набиране на височина, трийсет за бърз полет и трийсет за снишаване и кацане. Ричър и Джоди бяха в бизнес салона, този път вляво от пътеката, сред доста по- различни пътници от тези, които бяха летели с тях от Ню Йорк. Повечето бяха бизнесмени от Тексас, с лъщящи костюми в различни оттенъци на синьото и сивото, ботуши от крокодилска кожа и големи шапки. Бяха по-едри, по-червендалести и по-шумни от колегите си от Източното крайбрежие и изморяваха стюардесите значително повече. Джоди беше с обикновена червеникава рокля, каквато би носила Одри Хепбърн, и бизнесмените не преставаха да я поглеждат крадешком и да отбягват погледа на Ричър. Той седеше на мястото до пътеката с изпомачканите си памучни панталони и старите си английски обувки и онези се опитваха да разберат що за птица е. Виждаше ги как оглеждат слънчевия загар, дрехите и ръцете му, после приятелката му и недоумяват. Вероятно си казваха, че е успял да купи евтин парцел и му е
