О’Халинан се наведе напред и заговори тихо:
— Ако предпочитате, ще кажа на партньора ми да излезе. Можем да поговорим само двете.
— Блъснах се в една врата — прошепна Шерил. — Сега искам да спя.
О’Халинан кимна мъдро и търпеливо.
— Ще ви оставя визитката си. Ако искате да поговорим, след като се събудите, само ми се обадете, става ли?
Шерил кимна неопределено, а О’Халинан извади една визитна картичка от джоба си и я сложи върху шкафчето до леглото.
— Не забравяйте, че можем да ви помогнем — прошепна тя след това.
Шерил не отговори. Или бе заспала, или се преструваше. О’Халинан и Сарк дръпнаха завесата и отидоха до бюрото. Лекарката вдигна поглед. О’Халинан поклати глава.
— Отрича изцяло — каза тя.
— Блъснала се във врата — добави Сарк. — Тази врата вероятно е била ядосана, тежала е стотина килограма и е размахвала бейзболна бухалка.
Лекарката поклати глава.
— Защо, по дяволите, всички жени защитават мръсните копелета?
Една сестра вдигна поглед.
— Видях я, когато дойде, защото пушех пред вратата. Стори ми се странно. Слезе от някаква кола, която спря на отсрещната страна на улицата. Тя дойде до болницата пеша, сама. Обувките й бяха твърде големи, забелязахте ли? В колата имаше двама мъже, които я гледаха, докато влезе, после отпрашиха нанякъде.
— Каква беше колата?
— Черна — отговори сестрата.
— Спомняте ли си номера?
— За каква ме вземате? Да не съм компютър?
О’Халинан сви рамене и понечи да си тръгне.
— Сигурно се е записала на видеото — каза сестрата изведнъж.
— Какво видео? — попита Сарк.
— Охранителната камера над входа. Стоим точно под нея, за да не могат шефовете да видят колко време пушим, така че камерата е записала всичко, което сме видели и ние.
В приемната бе записан точният час на пристигането на Шерил. Върнаха лентата назад, до този момент, само за минута. След това още минута гледаха записа назад — Шерил прекосява заднишком подстъпа за линейки, площада, пресича улицата и стига до голяма черна кола. О’Халинан се наведе към екрана.
— Пипнахме ги — каза тя.
Джоди избра хотел, в който да прекарат нощта, като влезе в първата книжарница и се отправи към секцията за пътеводители. Прегледа всички брошури и намери хотел, който се препоръчваше в три от тях.
— Странно е, нали? — каза тя. — Намираме се в Сейнт Луис, а повечето материали са за самия Сейнт Луис. Защо тогава тук пише, че продават пътеводители? Би трябвало да го нарекат „Домашна информация“ или нещо подобно.
Ричър беше малко неспокоен. Този метод бе нещо ново за него. Хотелите, които посещаваше, никога не се рекламираха в брошури. Разчитаха на неонови надписи, качени на високи стълбове, и се хвалеха с атракции, които бяха престанали да са атракции и бяха станали основно човешко право преди около двайсет години. Като кабелна телевизия и басейн например.
— Подръж за малко — каза тя.
Той пое брошурата и мушна палец на мястото, където беше отворена. Джоди клекна и затършува в чантата си, докато откри мобилния си телефон. Взе брошурата и набра номера на хотела още там, между рафтовете с книги. Наблюдаваше я. Никога не се бе обаждал по телефона, за да си запази стая в хотел. Местата, които посещаваше, винаги имаха свободни места. Изпадаха във възторг, ако успееха да продадат и половината легла. Заслуша се в разговора на Джоди и чу да се споменават суми, срещу които би си осигурил легло за цял месец, стига да се попазари малко.
— Е — каза тя след малко, — всичко е наред. Апартаментът за новобрачни. Легло с табли. Харесва ли ти?
Ричър се усмихна. Апартаментът за новобрачни.
— Трябва да хапнем нещо — отбеляза той. — Там сервират ли вечеря?
Джоди поклати глава и отвори брошурата на страницата с ресторанти.
— По-интересно ще бъде да отидем да вечеряме някъде другаде. Обичаш ли френска кухня?
Ричър кимна.
— Майка ми беше французойка.
Джоди избра някакво луксозно заведение в старата част на града близо до хотела и се обади веднага, за да запази маса за двама.
— За осем — каза тя. — Имаме време да поразгледаме града. След това ще отидем в хотела и ще се освежим.
— Обади се на летището — каза той. — Утре трябва да излетим рано за Далас.
— Ще се обадя отвън — каза тя. — Не мога да се обадя на летището от книжарница.
Той взе чантата й, Джоди купи шарена карта на Сейнт Луис и двамата излязоха навън, под палещото следобедно слънце. Ричър разгледа картата, а Джоди се обади на летището и запази две места в бизнес класата за полета до Тексас в осем и половина сутринта. След това отидоха да се разходят покрай Мисисипи.
Разхождаха се уловени за ръце час и половина и успяха да изминат четири мили — разгледаха целия стар град. Хотелът беше средно голяма масивна сграда, намираща се на широка тиха улица, от двете страни на която растяха кестени. Имаше голяма врата, боядисана в черно, и дървен под с цвят на мед. Рецепцията беше старинно махагоново бюро, заемащо само един ъгъл във фоайето. Ричър се вторачи в него. В хотелите, в които бе спал, рецепцията най-често беше зад метална решетка или защитена с бронирано стъкло. Една елегантна възрастна дама с бяла коса прокара кредитната карта на Джоди през процепа, а машината изтрака и напечати разписката. Джоди се наведе, за да се подпише, а дамата подаде на Ричър месингов ключ.
— Приятно прекарване — каза дамата.
Апартаментът за новобрачни заемаше целия тавански етаж. Подът и там беше дървен, със същия меден цвят, излъскан до блясък, постлан със старинни килими. Таванът беше скосен, начупен, с множество издадени навън прозорци. В единия край беше всекидневната, с две канапета на светли цветя. До нея беше банята, а след това спалнята. Леглото беше огромно, високо, с големи табли и покривка със същия десен като канапетата. Джоди подскочи и седна с ръце под коленете. Краката й не достигаха пода. Усмихваше се, слънцето огряваше прозореца зад гърба й. Ричър остави чантата й на пода и застана неподвижно, загледан в нея. Блузата й беше синя, нещо средно между метличина и синьото на очите й. Беше от някакъв мек плат, може би коприна. Копчетата напомняха малки перли. Първите две бяха разкопчани и под тежестта на яката блузата стоеше разтворена. Отдолу се виждаше кожата й — малко по-светъл оттенък от този на пода. Блузата прилепваше около тялото й. Беше я мушнала дълбоко под колана — черен, кожен, стегнат здраво около кръста й. Свободният му край бе дълъг и висеше извън гайките на джинсите й. Те бяха стари, прани многократно и безупречно изгладени. Носеше обувките си на бос крак. Бяха съвсем нови, почти неносени.
— Какво гледаш? — попита го тя и наклони глава, закачливо и свенливо.
— Теб — отговори той.
Копчетата наистина бяха перли от огърлица, свалени от кордата и пришити на блузата. Бяха малки и се хлъзгаха в непохватните му пръсти. Общо пет. Успя да разкопчае четири от тях, после измъкна блузата от колана й и се справи и с петото. Джоди вдигна ръцете си, първо едната, после другата, за да може да разкопчае маншетите. След това я дръпна назад и я свали от раменете й. Отдолу не носеше нищо.
После Джоди пристъпи напред и започна да разкопчава неговите копчета. Започна от най-долното.
