Сигнал за опасност

продал, ще можем да заминем оттук преди вечеря. Вдругиден всичко ще приключи.

— Това е безумие. Да намесим и адвокат? Не можем да пуснем адвокат тук.

Хоби се вгледа в него.

— Адвокат — повтори той бавно. — Знаеш ли кое е основата на правото?

— Кое?

— Почтеността — отговори Хоби. — Почтеността и равнопоставеността. Те искат да доведат адвокат, значи и ние трябва да доведем адвокат. Така всичко ще е справедливо.

— За бога, Хоби, не можем да намесим двама адвокати.

— Можем — възрази Хоби. — Всъщност мисля, че трябва да го направим.

Заобиколи преградата и седна на стола, на който бе седяла Мерилин.

Кожената тапицерия все още бе топла от допира с тялото й. Взе „Жълтите страници“ от преградата пред себе си и ги разгърна. Намери телефонния номер и натисна девет, за да получи външна линия. След това го набра — седем точни движения с върха на куката.

— „Спенсър, Гътман“ — чу учтив глас. — С какво можем да ви помогнем?

Шерил лежеше по гръб на леглото, а във вената на лявата й ръка беше включена система. Течността се намираше в продълговат полиетиленов плик, окачен на извита желязна стойка край леглото. Усещаше я как се влива в организма й. Имаше чувството, че кръвното й налягане се повишава над нормалното. Ушите й бучаха, слепоочията й пулсираха. Течността в плика беше безцветна, като вода, само малко по-гъста, но вършеше каквото трябва. Лицето вече не я болеше. Болката се бе стопила, сега се чувстваше спокойна и сънлива. Прииска й се да извика сестрата и да й каже, че вече няма нужда от лекарството, защото болката бе изчезнала. След това си даде сметка, че тъкмо то я е премахнало и ако престане да го взема, болката ще се появи отново. Опита се да се изсмее на объркването си, но дишането й бе твърде забавено и не се получи нищо. Усмихна се сама на себе си, затвори очи и потъна в топлите дълбини на леглото.

След това някъде отпред се чу звук. Отвори очи и видя тавана. Беше бял и осветен. След това насочи поглед към краката си. Усилието беше голямо. Пред леглото й стояха двама души. Мъж и жена. Наблюдаваха я. Бяха в униформи. Сини ризи с къси ръкави, черни панталони, удобни обувки. Ризите им бяха покрити с емблеми и значки. Бродирани емблеми, метални значки с надписи. Имаха колани, натежали от окачени по тях неща — белезници, палки, радиостанции. Револвери с големи дървени дръжки, в кожени кобури. Бяха полицаи. Възрастни. И двамата. Ниски. Възпълни. Висящите по коланите им неща им придаваха неугледен вид.

Наблюдаваха я търпеливо. Тя направи още един опит да се изсмее. Те продължаваха да я наблюдават. Мъжът беше плешив. Осветеният таван се отразяваше в лъскавото му теме. Косата на жената беше трайно накъдрена, боядисана оранжево, като морков. Беше по-възрастна от мъжа. Някъде към петдесет. Майка. Личеше си. Гледаше я така, както може да гледа само една майка.

— Може ли да седнем? — попита жената.

Шерил кимна. Гъстата течност шумеше в ушите й и я объркваше. Жената придърпа един стол и седна вдясно от леглото й, от другата страна на стойката с полиетиленовия плик. Мъжът седна зад нея. Жената се наклони на едната страна, а мъжът на другата, така че Шерил виждаше лицата и на двамата. Бяха близо и й бе трудно да ги фокусира.

— Аз съм полицай О’Халинан — заговори жената.

Шерил кимна. Името й подхождаше. Оранжевата коса, грубото лице, едрото тяло… Оставаше само ирландското име. Много от ченгетата в Ню Йорк бяха ирландци. Шерил го знаеше. В някои случаи професията беше нещо като семейна традиция. Поколенията се редуваха едно след друго.

— Аз съм полицай Сарк — представи се мъжът зад нея.

Беше блед. Кожата му беше толкова бяла, че приличаше на хартия. Беше избръснат, но се виждаше някаква сивкава сянка. Очите му бяха хлътнали, но добри. Оплетени в паяжина от бръчици. Той беше чичо. Шерил бе сигурна. Имаше племенници и племеннички, които го обичаха.

— Искаме да ни кажете какво се случи — каза жената на име О’Халинан.

Шерил затвори очи. Всъщност не можеше да си спомни какво точно бе станало. Помнеше, че влиза в къщата на Мерилин. Помнеше миризмата на препарат за почистване на килими. Помнеше, че според нея това беше грешка. Може би клиентът щеше да се пита какво е трябвало да бъде скрито. След това изведнъж се бе оказала на пода, а лицето й се гърчеше от страхотна болка.

— Можете ли да ни кажете какво се случи? — попита мъжът на име Сарк.

— Блъснах се в една врата — прошепна Шерил. Кимна, сякаш за да потвърди. Беше важно. Мерилин й бе казала никаква полиция. Засега не.

— Каква врата?

Не знаеше каква врата. Мерилин не й бе казала. Не бяха разговаряли за това. Каква врата? Изплаши се.

— В офиса — отвърна.

— Във вашия офис, тук, в града ли? — попита О’Халинан.

Шерил не отговори. Само се втренчи в доброто лице на жената.

— Застрахователят ви твърди, че работите в Уестчестър — каза Сарк. — Като брокер на недвижими имоти в Паунд Ридж.

Шерил кимна предпазливо.

— Значи сте се блъснали в някаква врата в офиса ви в Уестчестър — каза О’Халинан. — А сега сте в болница, която е на петдесет мили оттам, в Ню Йорк.

— Как стана така, Шерил? — попита Сарк.

Шерил не отговори. В отделеното със завеса пространство стана тихо. Чуваше само бученето в ушите и пулсирането в слепоочията.

— Можем да ви помогнем — добави О’Халинан. — Затова сме тук. Дойдохме, за да ви помогнем. Можем да направим така, че това да не се повтаря повече.

Шерил кимна отново.

— Трябва обаче да ни кажете как се случи. Той често ли се отнася така с вас?

Шерил я изгледа объркано.

— Това ли е причината да сте в тази болница? — попита Сарк. — Нова болница, тук не ви познават, няма документи за предишните травми… Какво ще ни отговорят, ако попитаме в „Маунт Киско“ или „Уайт Плейнс“? Ще се окаже ли, че ви познават? Може би се е случвало и преди? И си спомнят за вас?

— Блъснах се в една врата — прошепна Шерил.

О’Халинан поклати глава.

— Шерил, знаем, че това не е истина.

Стана и свали рентгеновите снимки от светлинното табло на стената. Вдигна ги към тавана и се вгледа в тях, както правят лекарите.

— Ето това е носът ви — каза тя и посочи. — Това са скулите ви, това е челото ви, това е челюстта ви. Шерил, счупени са носът и скулите ви. Това е депресивна фрактура. Така го нарекоха лекарите. Депресивна фрактура. Костите са хлътнали зад нивото на брадичката и челото. Брадичката и челото ви обаче са невредими. Това означава, че ударът е бил хоризонтален, нали? С нещо като бейзболна бухалка. Странично замахване, нали?

Шерил се вторачи в рентгеновите снимки. Бяха сивкави и мътни. Костите й бяха с неясни контури. Очните й ябълки бяха огромни.

Лекарството бучеше в главата й, чувстваше се отпаднала, спеше й се.

— Блъснах се в една врата — прошепна пак.

— Ръбът на вратата е вертикален — каза Сарк търпеливо. — При това положение щяха да пострадат също така челото и брадичката ви. Логично е, нали? Ако ударът е бил вертикален и от него скулите ви са хлътнали толкова навътре, челото и брадичката ви също щяха да понесат удара, нали?

Сарк се вгледа тъжно в рентгеновите снимки.

— Можем да ви помогнем — каза О’Халинан. — Ако ни кажете всичко, ще направим така, че да не се случва повече. Ще му попречим да се отнася така с вас в бъдеще.

— Искам да поспя — прошепна Шерил.