— Той е. Оцелял е след джунглите и е останал на борда. Абсолютно откачен на тема хеликоптери. Предполагам, че до пенсионирането си ще остане в Уолтърс.
Ричър кимна и погледна през прозореца. Слънцето започваше да преваля.
— Искате ли кафе? — попита Конрад.
— С удоволствие — отвърна Джоди, а Ричър само кимна.
Конрад вдигна слушалката и се обади в хранилището.
— Кафе — нареди той. — Този път не е папка, а молба за нещо освежително. Три чаши, най-добрият порцелан, ясно?
Редникът ги донесе на сребърен поднос, а по това време Ричър вече бе стигнал до Форт Белвоар във Вирджиния, където Виктор Хоби и новият му приятел А. А. Де Уит трябваше да се явят в Трета транспортна рота на Първа мотострелкова дивизия. Там двете момчета бяха прекарали две седмици — колкото армията да промени името на частта им на Първа въздушнодесантна и да обозначи ротата им като „рота В към 229-и щурмови хеликоптерен батальон“. В края на двете седмици преименуваната част бе отплавала от Алабама с конвой от седемнайсет кораба, на трийсетдневно пътешествие до залива Лонг Май, на двайсет мили южно от Куи Нйън във Виетнам и на единайсет хиляди мили от дома.
Трийсет дни в океана никак не са малко, така че началниците на ротата се бяха постарали да създават работа за войниците, за да не се отегчават. От досието на Хоби бе видно, че му е била поверена поддръжката, което означаваше безкрайно лъскане и смазване на разглобените хюита в битка със соления въздух в трюма на кораба. Оценката беше положителна и Хоби бе слязъл на брега в Индокитай — само тринайсет месеца след като бе постъпил в армията като кадет — със звание лейтенант. А бе напуснал Щатите като младши лейтенант. Заслужено повишение за перспективен кадър. Едно от добрите момчета. Ричър си спомни какво му бе казал Ед Стивън за него в горещината зад железарския магазин:
— Сметана? — попита Конрад.
Ричър поклати глава едновременно с Джоди.
— Без нищо — отговориха двамата в един глас.
Конрад наля кафето, а Ричър продължи да чете. Хеликоптерите „Хюи“ бяха оборудвани в два варианта: за бойни и транспортни цели. На рота „В“ бяха зачислени транспортни машини и задачата й беше да обслужва Първа въздушнодесантна на бойното поле. Хеликоптерите се водеха транспортни, но също имаха въоръжение — две тежки картечници, окачени отстрани на специални ластични въжета за тавана, на мястото на свалените врати. Екипажът се състоеше от пилот и помощник-пилот, двама картечари и командир на екипажа, който изпълняваше и функциите на авиомеханик. Машината побираше толкова войници, колкото бяха в състояние да се натъпчат в квадратното пространство между двамата картечари, или тон амуниции, или произволна комбинация между двете.
Бяха преминали през период на обучение при реални условия, което бе отражение на истината, че Виетнам се различава значително от Алабама. Този период не приключваше с официално дипломиране, но все пак фактът, че Хоби и Де Уит бяха изпратени в джунглата първи от новите пилоти, бе достатъчно красноречив. Изискването по-нататък бе да участваш в пет бойни операции като помощник-пилот. Едва тогава, ако се справиш успешно, ти поверяваха пилотското място и ти назначаваха твой собствен помощник. От този момент нататък започваше сериозната работа и това бе отразено в досието. Цялата му втора част се състоеше от доклади за изпълнени мисии, написани върху тънка оризова хартия. Стилът беше сух и лаконичен. Не ги бе писал Хоби, а ротният командир.
Сраженията бяха епизодични. Войната бушуваше навсякъде наоколо, но Хоби бе прекарвал продължителни периоди на земята поради времето. Дни наред гъстите мъгли на Виетнам не бяха позволявали да се лети ниско над терена в джунглата, а после, в периодите на проясняване, докладите следваха един след друг, по няколко на една и съща дата — често по три, пет, дори седем бойни мисии на ден. Бяха прехвърляли пехотинци на бойното поле, бяха ги спасявали и снабдявали с всичко необходимо. После пак се спускаха мъглите и хеликоптерите оставаха за дълго на земята. Ричър си представяше как Хоби се е изтягал на нара си по цели дни, спокоен или ядосан, отегчен или напрегнат, в очакване на следващите кошмарни, изтощителни операции.
Докладите бяха разделени на две части от документите, удостоверяващи края на първия редовен срок, рутинното награждаване с медал, дългата отпуска в Ню Йорк и началото на втория срок. Следваха нови доклади за бойни операции. Същите, както и преди. Бяха по-малко на брой. Последният документираше 991 -ва бойна мисия на лейтенант Виктор Хоби. Не беше типична за частта му. Беше специална задача. Бе излетял от Плейку на изток, към импровизирана площадка за кацане край прохода Ан Хе, откъдето трябваше да се изтеглят подложени на ожесточен обстрел войници. Вторият участник в мисията беше Де Уит. Хоби бе кацнал първи на мястото. Бяха го видели да качва само трима души на борда и да излита почти веднага заради масирания картечен огън откъм джунглата. Хеликоптерът му бил улучен многократно, картечарите му стреляли хаотично в джунглата. Когато Хоби излетял, Де Уит кръжал над мястото. Видял как продължителен откос надупчил двигателя. В официалния му доклад се казвало, че витлата престанали да се въртят и около резервоара се появили пламъци. Машината се разбила в джунглата, на четири мили западно от мястото за кацане. Паднала под нисък ъгъл с приблизителна скорост от осемдесет мили в час. Де Уит също така споменавал, че през листата се виждали зелени пламъци, което обикновено означавало експлозия на горивния резервоар. Започнала операция за издирване на оцелели, но се наложило да бъде прекратена заради лошото време. Отломките на хеликоптера не били огледани. Тъй като районът на падането бил смятан за непристъпна, девствена джунгла, можело да се предположи, че в непосредствена близост няма войници на Северен Виетнам, следователно и не съществувала опасност оцелелите да попаднат в плен. Поради това осемте души от хеликоптера на Хоби били вписани като изчезнали по време на сражение.
— Защо? — попита Джоди. — Де Уит е видял експлозията, нали? Защо ги водят изчезнали, след като очевидно са загинали?
Майор Конрад сви рамене.
— И аз мисля така — каза той. — Все пак никой не е бил напълно сигурен. Де Уит е видял пламъци през листата, и толкова. Може да е било мина или нещо друго. Обявявали са някого за загинал в сражение само ако са били абсолютно сигурни. Когато някой е видял с очите си как е станало. Случвало се е изтребители да паднат на двеста мили навътре в океана и въпреки това да обявят пилота за безследно изчезнал, не мъртъв, защото съществува теоретичната възможност да доплува донякъде. Мога да ви покажа папка, десет пъти по-дебела от тази, в която са събрани заповедите и инструкциите за това точно как да се описват загубите на човешка сила.
— Защо? — попита пак Джоди. — Защото са се страхували от пресата?
Конрад поклати глава.
— Не. Причините са други, струва ми се. Когато са се страхували от пресата, просто са лъгали. Най- напред не са искали да заблуждават близките и роднините. Повярвайте ми, случвали са се наистина странни неща. Обстановката там е била съвършено чужда. Хора са оцелявали при обстоятелства, при които това се е смятало за невъзможно. Появявали са се след време изневиделица. Били са откривани, защото през цялото време са се провеждали масирани операции за издирване на оцелели. Мнозина са попаднали в плен, но тогава никой не е публикувал списъци с имената им. Те се появиха години по-късно. Не можеш да кажеш на родителите, че синът им е бил убит, ако съществува и най-малката възможност това да не е вярно. Затова са ги наричали „изчезнали“ колкото е възможно по-дълго. — Конрад замълча за момент. — Втората причина е, че са се страхували. Но не от пресата. Страхували са се от самите себе си. Страхували са се да си признаят, че търпят поражение, че ги бият, при това жестоко.
Ричър отново се върна към доклада за последната мисия. Видя името на помощник-пилота — младши лейтенант на име Ф. Г. Каплан. Бе летял с Хоби през повечето време от втория срок.
— Може ли да видя досието на този човек? — попита той.
— Секция „К“? — отвърна Конрад. — Ще отнеме около четири минути.
Изчакаха мълчаливо войника да донесе досието на Каплан. На външен вид папката беше като тази на Хоби — стара, дебела. На предната корица също имаше таблица със заявките за ползването й, само че през последните двайсет години бе регистрирано едно-единствено телефонно обаждане на Лион Гарбър от април предишната година. Ричър обърна папката към себе си и я отвори на предпоследния лист. Беше същият като този в досието на Хоби — доклад за същата мисия, отново с разказа на Де Уит, бе написан със същия
