Той кимна.
— Разполагат с онези двамата, които дойдоха в Кий Уест, и онзи, който караше черния джип. Предполагам, че нямат повече хора, защото иначе щяха да изпратят някого тук. Следователно това е някаква малка група, която действа в Ню Йорк.
Джоди кимна.
— Мисля, че е Виктор Хоби — каза тя.
Келнерът дойде с бележник и молив. Джоди си поръча агнешко печено, а Ричър — супа и свинско със сини сливи, което беше редовният му неделен обяд всеки път, когато майка му успееше да намери свинско и сливи по далечните места, където живееха. Блюдото беше от областта на Лоара и макар че майка му беше от Париж, обичаше да го готви за синовете си, защото смяташе, че това е начин да се запознаят с родната й страна.
— Не мисля, че е Виктор Хоби — каза той.
— А аз мисля, че е той. Някак си е оцелял след войната, крие се някъде и не иска да го намерят.
Ричър поклати глава.
— И аз мислих за тази възможност. Още от самото начало. Нещо обаче не е в ред от психологическа гледна точка. Прочете досието му. Писмата му. Разказах ти какво научих от стария му приятел Ед Стивън. Това хлапе е било праволинейно, Джоди. Обикновено, скучно, нормално. Не мисля, че би оставил родителите си в неизвестност. В продължение на трийсет години! Защо му е да го прави? Просто не се връзва с това, което знаем за него.
— Може би се е променил — отбеляза тя. — Татко винаги казваше, че Виетнам променял хората. Обикновено към по-лошо.
Ричър поклати глава.
— Той е умрял — каза. — На четири мили западно от прохода Ан Хе преди трийсет години.
— Той е в Ню Йорк — възрази Джоди. — Сега, в този момент, и се опитва да остане незабелязан.
Беше на терасата си на трийсетия етаж и се бе облегнал с гръб на парапета. Говореше по безжичен телефон с един човек от Куинс, на когото искаше да продаде мерцедеса на Честър Стоун.
— Има и едно беемве — каза той. — Осмица, двуместно. В момента е в Паунд Ридж. Ще взема по петдесет цента за долар в брой, в плик, утре.
Замълча и чу как онзи всмуква въздух през зъби, както търговците на коли правят винаги когато им говорят за пари.
— Казваме трийсет хилядарки за двете в брой, утре.
Онзи изсумтя нещо като „да“ и Хоби продължи нататък по набелязаните пунктове.
— Имаме също така тахо и кадилак. Казваме четирийсет хилядарки и можеш да добавиш едното от тях към сделката. Избирай.
Онзи се замисли и избра тахото. По-лесно се продаваха коли с двойно предаване, особено на юг, където щеше да ги закара — Хоби знаеше това. Прекъсна линията и влезе във всекидневната през плъзгащата се врата. Отвори с лявата си ръка малък кожен бележник и го задържа отворен с помощта на куката. После набра номера на един брокер на недвижими имоти, който му дължеше пари.
— Искам да ми върнеш заема — каза му.
Онзи започна да преглъща. Обзе го страх. Последва продължителна тишина, след това се чу как мъжът сяда тежко.
— Можеш ли да ми платиш?
Брокерът не отговори.
— Знаеш какво става с тези, които не могат да ми платят, нали?
Тишина. Преглъщане.
— Не се безпокой. Можем да измислим нещо. Имам да продавам два имота. Една голяма къща в Паунд Ридж и апартамента ми на Пето Авеню. Искам два милиона за къщата и три и половина за апартамента. Ако ми ги осигуриш, ще задраскам дълга ти срещу комисионата. Съгласен ли си?
Брокерът нямаше друг избор, освен да се съгласи. Хоби му продиктува банковата сметка на Каймановите острови и му каза да изпрати парите там до един месец.
— Един месец е доста малко — обади се онзи най-накрая.
— Как са децата ти? — попита Хоби.
Преглъщане.
— Добре, да бъде месец.
Хоби затвори телефона и записа $5 540 000 на страницата, където бе отбелязал трите автомобила и двата имота, после се обади на авиолинията и попита какви полети има до брега за вечерта вдругиден. Имаше предостатъчно. Усмихна се. Топката се издигаше високо, над оградата, насочваше се към петия ред зяпачи. Играчът бе скочил с всички сили, но беше твърде далеч.
Хоби го нямаше и Мерилин реши, че може да си позволи да вземе душ. Не би го направила, ако той беше в кабинета — безсрамният му поглед бе твърде красноречив. Щеше да има чувството, че я вижда през вратата на банята. Другият, Тони, не беше такъв проблем. Той беше неспокоен и се подчиняваше. Хоби му беше наредил да не ги пуска да излизат от банята и той щеше да го изпълни със сигурност, но само толкова. Не би влязъл вътре, за да издевателства над тях. Щеше да ги остави на спокойствие, беше сигурна в това. А другият, набитият, онзи, който донесе кафето, слушаше какво ще каже Тони. Не се безпокоеше, че може да се случи нещо, но все пак накара Честър да застане до вратата с ръка на дръжката.
Протегна ръка и пусна водата да тече, после свали роклята и обувките си. Просна я внимателно върху корниза на завесата — извън водната струя, но и достатъчно близо до парата, за да се изгладят гънките. После влезе под душа, изми косата си и се натърка със сапун от главата до петите. Почувства се добре. Беше освежаващо. Отнемаше напрежението. Вдигна лице към струята и остана така дълго. След това, без да спира водата, излезе от кабинката, взе кърпа и отиде при Честър.
— Хайде — каза му, — върви и ти. Ще ти се отрази добре.
Той беше като вцепенен. Само кимна и пусна дръжката на вратата. Застана колебливо, после свали фланелката и гащетата си. Седна гол на пода и събу обувките и чорапите. Мерилин видя жълтеещата синина отстрани, на гърдите му.
— Удряли ли са те?
Той кимна. Изправи се и влезе под душа. Застана под струята със затворени очи и отворена уста. След малко водата сякаш го съживи. Напипа сапуна и шампоана и се изми.
— Остави водата да тече — каза му Мерилин. — Затопля помещението.
Беше вярно — горещата вода правеше мястото поносимо.
Честър излезе от душа и взе кърпа. Избърса лицето си и я уви около кръста си.
— Шумът ще им пречи да чуват какво си говорим — добави тя. — А трябва да поговорим, нали?
Той сви рамене: няма какво толкова да говорим.
— Не разбирам какво правиш — каза й. — Няма никакви попечители. Ще го разбере и ще побеснее.
Тя бе започнала да подсушава косата си. Престана за момент и го погледна през сгъстяващата се пара от горещата вода.
— Нужен ни е свидетел, не разбираш ли?
— Свидетел на какво?
— На това, което ще се случи — отговори тя. — Дейвид Форстър ще изпрати тук частен детектив. Хоби няма да може да предприеме нищо. Ще признаем, че няма попечители, ще отидем в банката и ще му прехвърлим акциите. На публично място, пред свидетел. Свидетел, който същевременно ще ни охранява. После ще си отидем, и толкова.
— Ще се получи ли?
— Да, струва ми се. Той бърза, не виждаш ли? Нещо го притиска. Губи търпение. Най-добрата ни тактика е да протакаме колкото е възможно повече, а след това да се измъкнем, но пред свидетел, който ще се грижи за безопасността ни. Хоби няма да може да реагира, защото няма време.
— Не разбирам — каза Честър. — Искаш частното ченге след това да свидетелства, че сме действали по принуда? Така че да съдим Хоби и да си върнем акциите?
