Тя замълча за миг. Изненадано.
— Не, Честър, няма да съдим никого. Хоби ще вземе акциите и ще забравим всичко.
Той я изгледа през облаците пара.
— Това е глупаво. Нали целта е да спасим компанията? Няма да я спасим, ако Хоби получи акциите, без да направим каквото и да било.
Тя се втренчи в него.
— За бога, Честър, не разбираш ли? Компанията вече я няма. Това е минало и трябва да го осъзнаеш. Целта не е да спасим проклетата компания. Целта е да останем живи.
Супата беше чудесна, а свинското беше още по-добро. Майка му би се гордяла с такова ястие. Поръчаха си бутилка калифорнийско вино и продължиха да се хранят мълчаливо. Ресторантът беше от тези, в които ти дават достатъчно време между основното ястие и десерта, без да бързат да те отпратят, за да освободиш масата. Този лукс допадаше на Ричър. Не беше свикнал с подобни неща. Облегна се удобно и протегна краката си напред. Под масата глезените му докоснаха глезените на Джоди.
— Спомни си родителите му — каза той. — Спомни си какъв е бил като дете. Отвори енциклопедията на „Н“, „Нормално американско семейство“ и ще видиш снимка на семейство Хоби. И тримата. Съгласен съм, че Виетнам е променил много хора. Може би хоризонтът му се е разширил донякъде. Старците са си давали сметка за това и не са очаквали, че ще се върне, за да работи в някаква си загубена малка печатница в Брайтън. Представяли са си, че ще работи за нефтодобивна компания в Мексиканския залив, но при всички случаи щеше да им се обажда, нали? Поне от време на време. Не би ги зарязал. Би било жестоко да не им се обади цели трийсет години. Видя ли някъде сред книжата нещо, което да подсказва, че би бил способен на подобна жестокост?
— Може да е направил нещо — отвърна Джоди. — Нещо лошо. Може би някаква гадост като онази в Ми Лай, клане или кой знае какво. Може да има нещо, което е искал да скрие, и го е било срам да се прибере у дома.
Ричър поклати глава нетърпеливо.
— Щеше да е отбелязано в досието му. Освен това не е имал такава възможност. Бил е пилот на хеликоптер, а не пехотинец. Никога не е виждал врага отблизо.
Дойде келнерът.
— Желаете ли десерт? — попита той. — Кафе?
Поръчаха си малинов крем и кафе без захар. Джоди допи последната глътка вино.
— Какво ще правим тогава?
— Умрял е — каза Ричър. — Рано или късно ще открием истинско доказателство. След това ще отидем при старците му и ще им кажем, че трийсет години са се тревожили напразно.
— А какво ще кажем на самите себе си? Че са ни нападнали призраци?
Ричър сви рамене и не отговори. Десертът дойде и започнаха да го ядат мълчаливо. После кафето и накрая сметката, в малка кожена папка, с емблемата на заведението. Джоди остави върху нея кредитната си карта, без дори да погледне сумата. Усмихна се.
— Чудесна вечеря — отбеляза тя.
Ричър също се усмихна.
— Чудесна компания.
— Нека забравим Виктор Хоби за малко — предложи Джоди.
— Кой беше той? — попита Ричър и тя се засмя.
— За какво да си говорим в такъв случай?
— За роклята ти.
— Харесва ли ти?
— Мисля, че е чудесна.
— Какво?
— Би могла обаче да изглежда още по-добре. Ако е захвърлена някъде на пода в стаята ни.
— Смяташ ли?
— Почти сигурен съм. Това обаче е само предположение. Ще са ми нужни някои експериментални данни, за да мога да сравня нещата преди и след.
Джоди изпусна престорено уморена въздишка.
— Ричър, трябва да ставаме в седем. Ще летим рано, нали?
— Ти си млада — отвърна той. — Щом като аз мога да го понеса, за теб няма да има никакви проблеми.
Тя се усмихна, дръпна стола си назад, стана, обърна се плавно и тръгна между масите. Роклята й стоеше наистина чудесно. Беше тясна, но не плътно прилепнала. Косата й изглеждаше златна на светлината от свещите. След няколко крачки спря, изчака го и прошепна в ухото му:
— Е, това беше „преди“. Хайде да бързаме, за да можеш да сравняваш, докато не си забравил какво е било.
В Ню Йорк седем часа сутринта настъпва един час преди в Сейнт Луис. О’Халинан и Сарк използваха това време, за да планират работата си за деня. Съобщенията, получени през нощта, бяха натрупани на дебел куп в подноса за входящата поща — обаждания от болници, доклади на колегите от нощната смяна, викани, за да прекратят домашни скандали. Всичко това трябваше да се отсее и оцени, да се подреди по важност. Трябваше да се направи график според разстоянията и спешността на случая. Нощта не се отличаваше с нищо от повечето други в Ню Йорк, което означаваше, че трябва да направят списък от двайсет и осем съвсем нови случая. Поради това обаждането в Петнайсети участък не можа да се осъществи преди осем без десет.
О’Халинан набра номера и дежурният сержант се обади след десетото позвъняване.
— Преди два дни сте прибрали ударен черен шевролет събърбан от Бродуей — каза тя. — Какво правите по това?
Чу се шумолене на книжа.
— В двора е. Интересува ли ви?
— В болницата има една жена с разбит нос. Закарали са я там с тахо, собственост на същите хора.
— Може тя да е шофирала. Блъснали са се три коли, а имаме само един шофьор. Виновен за катастрофата е шофьорът на шевролета, но е изчезнал. Имаме и олдсмобил бравада, който е свил в една от преките, но шофьорът и спътничката му също са изчезнали. Събърбанът е собственост на някакъв финансов тръст.
— Кейман Корпорит Тръст? — попита О’Халинан. — Те са собственици и на нашето тахо.
— Аха — каза сержантът. — Бравадата е собственост на някоя си мисис Джоди Джейкъб, но колата е била обявена за открадната. Да не би това да е жената със счупения нос.
— Джоди Джейкъб? Не, нашата се казва Шерил някоя си.
— Може би е карала събърбана. Дребна ли е?
— Струва ми се — отговори О’Халинан. — Защо?
— Предпазната възглавница се е надула. Понякога по-дребните хора могат да пострадат от самата възглавница. Случвало се е.
— Ще ги издирвате ли?
— Не. Колата е тяхна и ако искат да си я получат, те ще дойдат при нас.
О’Халинан затвори и Сарк я погледна въпросително.
— Е, как си го обясняваш? — попита той. — Защо й е да твърди, че се е блъснала във врата, ако е претърпяла пътна злополука?
О’Халинан сви рамене.
— Не знам. Не ми е ясно и защо брокер на недвижими имоти от Уестчестър ще кара кола на фирма от Световния търговски център.
— Пътното произшествие би обяснило нараняванията й. Предпазната възглавница или воланът…
— Може би. — О’Халинан поклати глава.
