— Май да — отговори той.
Линкълнът беше съвсем нов. Работеше тихо и гладко. Отвън беше черен металик, тапицерията беше от черна кожа, бе изминал само 400 мили, миришеше на току-що излязла от завода кола. Седалките бяха огромни, еднакви с тази на шофьора, имаше множество поставки за напитки и малки капачета, които говореха за наличие на множество тайни скривалища.
— Мисля, че е груб.
— В сравнение с какво? С онова малко нещо, което караше ти ли?
— Беше доста по-малко от това. — Тя замълча за момент, после добави: — Линкълнът е на Ратър. Имам чувството, че е измърсен.
Потеглиха и спряха отново по средата над реката. Сградите в средните квартали бяха далеч отляво и в маранята приличаха на недостижима мечта.
— Това е само инструмент — отбеляза Ричър. — Инструментите нямат памет.
— Ненавиждам Ратър — каза тя. — Мисля, че го ненавиждам повече, отколкото когото и да било друг.
Той кимна.
— Знам. Докато бяхме там, в онази дупка, непрекъснато мислех за двамата старци в малката къщичка в Брайтън. Не мога да забравя очите им. Никак не е лесно да изпратиш единствения си син на война, Джоди, а след това да те лъжат и мамят е просто непростимо. Ако се бях родил малко по-рано, можеше да попадне и на моите родители. И го е правил цели петнайсет пъти. Трябваше да го подредя по-хубаво.
— И това беше добре, стига да не го направи пак.
Ричър поклати глава.
— Броят на потенциалните жертви непрекъснато намалява. Вече няма толкова много семейства на безследно изчезнали, които да се хванат на такава въдица.
Слязоха от моста и се насочиха на юг по Второ Авеню. Пред тях беше чисто в продължение на шейсет пресечки.
— Във всеки случай — каза Джоди след малко, — не ни е преследвал той. Дори не знаеше кои сме.
Ричър кимна.
— Така е. Колко фалшиви снимки трябва да продадеш, за да си струва заради тях да разбиеш един шевролет? Трябва да анализираме събитията от самото начало. Двама наемници на пълен работен ден бяха изпратени в Кий Уест и по-късно в Гарисън, нали? Това означава пълна заплата плюс оръжия, плюс самолетни билети и всичко останало. Караха шевролет. След тях се появява още един наемник, който може да си позволи, без да му мигне окото, да смачка на улицата такава скъпа кола. Тук играят много пари и предполагам, че сме видели само върха на айсберга. Вероятно става дума за нещо, което струва милиони долари. Ратър никога не е печелил толкова с дребните си измами.
— Тогава какво, по дяволите, е всичко това?
Ричър сви рамене. Продължи напред, без да престава да следи огледалото за обратно виждане.
Обаждането от Ханой завари Хоби вкъщи. Изслуша краткия отчет на виетнамката и затвори, без да каже дума. После застана в средата на стаята и присви здравото си око, сякаш наблюдаваше нещо, което се случва в действителност. Като бейзболна топка, която се издига във висините, в блясъка на слънчевите лъчи, наближава оградата, играчът скача, за да я улови, но… Ще излезе ли извън очертанията на терена, или не? Хоби не беше в състояние да прецени.
Прекоси всекидневната и излезе на терасата. Гледаше над парка от височината на трийсетия етаж. Мразеше тази гледка, защото всичките тези дървета му напомняха за детството му, но пък тя увеличаваше стойността на имота му, което бе най-важното. Той не носеше отговорност, че вкусовете на хората движеха пазара. Просто се възползваше от него. Погледна вляво, където се виждаше сградата с офиса му долу, в центъра. „Близнаците“ изглеждаха по-ниски, отколкото трябва, поради извивката на земята. Влезе отново вътре и затвори плъзгащата се врата. Излезе от апартамента и се спусна в подземния гараж.
Колата му нямаше никакви приспособления, за да го улесни заради недъга му. Беше последен модел двуместен кадилак, а стартерът и лостът за скоростите бяха от дясната страна на волана. Запалването му създаваше проблеми, защото трябваше да извие лявата си ръка, за да мушне ключа и да го завърти, но след това всичко беше наред. Включи на скорост с помощта на куката и извади колата от гаража с лявата ръка.
След като отмина на юг от 59-а улица, се почувства по-добре. Паркът свърши и отново попадна сред дълбоките, шумни каньони на града. Трафикът му действаше успокоително. Климатикът в колата облекчаваше сърбежите под белезите на лицето му. Най-зле се чувстваше през юни — специфичната комбинация от горещина и влага го влудяваше. В колата обаче беше по-добре. Зачуди се дали мерцедесът на Стоун ще е също толкова добър. Едва ли. Никога не би се доверил на кола, правена в чужбина. Щеше да я превърне в пари. Познаваше един тип от Куинс, който щеше да подскочи от радост, когато му я предложи. Но и тя беше сред дългия списък на грижите му. Трябваше да свърши много неща, а не разполагаше с време. Бейзболистът вече беше под топката и се готвеше за скок.
Паркира в подземния гараж на мястото, където преди това стоеше джипът. Протегна се, извади ключа от стартера, излезе и заключи колата. Изкачи се с експресния асансьор. Тони го очакваше зад преградата в приемната.
— Пак се обадиха от Ханой — каза му Хоби. — Надвиснало е във въздуха.
Тони извърна лице.
— Какво? — попита го Хоби.
— Просто трябва да се откажем от тази история със Стоун.
— Ще са им нужни само няколко дни, нали?
— Няколко дни може и да се окажат недостатъчни — отбеляза Тони. — Има усложнения. Жената каза, че е разговаряла с него и са съгласни да прехвърлят акциите, но имало усложнения, за които не знаем.
— Какви усложнения?
Тони поклати глава.
— Не искаше да ми каже. Иска да говори лично с теб.
Хоби се втренчи във вратата към кабинета си.
— Шегува се, нали? Просто се шегува! Вече не мога да си позволя никакви усложнения. Току-що продадох местата предварително, три отделни сделки. Дадох дума. Машината се задвижи. Какви усложнения?
— Не искаше да ми каже — отвърна Тони.
Хоби почувства сърбежа по лицето си още по-силно. В гаража нямаше климатик и краткото разстояние до асансьора се бе оказало достатъчно, за да се раздразни кожата му. Притисна куката към челото си, за да получи някакво облекчение от метала, но тя се бе стоплила.
— А мисис Джейкъб? — попита.
— Цяла нощ си беше у дома. С онзи тип Ричър. Проверих. Тази сутрин се смееха за нещо. Чух ги от коридора. След това тръгнаха нанякъде в северна посока. Може би към Гарисън.
— Не ми е нужна в Гарисън. Искам я тук. Него също.
Тони мълчеше.
— Доведи ми мисис Стоун — каза Хоби, влезе в кабинета си и седна зад бюрото. Тони отиде до банята, влезе и след миг избута Мерилин пред себе си. Изглеждаше уморена. Тясната копринена рокля изглеждаше нелепо при тези обстоятелства — като че ли бе ходила на гости и снежна виелица я бе принудила да се върне при домакините и да прекара нощта при тях.
Хоби посочи канапето.
— Седни, Мерилин — каза той.
Тя остана права. Канапето беше ниско. Твърде ниско, за да седне с толкова къса рокля, и твърде ниско, за да получи психологическото надмощие, което й беше нужно. Не биваше обаче и да остава пред бюрото му. Твърде покорно. Застана до стената с прозорците, разтвори щорите и надникна навън, после се обърна и се облегна на перваза. Принуди го да се завърти със стола, за да я вижда.
— Какви са тези усложнения? — попита Хоби.
Тя го погледна и пое дълбоко въздух.
