метра, направени от оребрен алуминий, лъснат до блясък. Напомняха ковчези и бяха точно това. Бяха подредени един до друг върху специални подпори и върху всеки от тях бе сложено американското знаме. Знамената бяха наскоро изпрани и изгладени, а средното райе беше поставено така, че да съвпада със средното ребро на всеки ковчег.
До седемте алуминиеви сандъка стояха девет мъже и две жени. Шестима от мъжете бяха в почетната стража — редовни войници от американската армия, гладко избръснати, облечени в безупречни парадни униформи. Те стояха „мирно“, далеч от останалите петима души. Трима от тези пет бяха виетнамци, двама мъже и една жена — ниска, чернокоса, безразлична. И те бяха в униформи, но не парадни — тъмен плат, износен и измачкан, върху който на места личаха непознатите отличителни знаци на званията им.
Останалите двама бяха американци, с цивилни дрехи, но от тези, които говорят за някаква връзка с военните също толкова добре, колкото всяка униформа. Жената беше млада, с пола до коленете, блуза цвят каки с дълги ръкави и тежки кафяви обувки на краката. Мъжът беше висок, сивокос, може би на петдесет и пет, облечен с тропически дрехи под лек, пристегнат в кръста шлифер. Носеше протрито кафяво куфарче, а в краката си бе оставил също толкова овехтял сак.
Високият сивокос мъж кимна на почетната стража — почти незабележим сигнал. Старшият изкомандва приглушено и шестимата войници се строиха в две редици по трима. Тръгнаха с тържествена маршова стъпка напред, свиха вдясно и продължиха напред, докато не застанаха по трима от всяка страна на първия ковчег. Изчакаха секунда, после едновременно се наведоха и вдигнаха ковчега на раменете си с едно- единствено плавно движение. Чу се нова команда и войниците понесоха ковчега със същата парадна походка към вратата на хангара. Поддържаха го точно на височината на раменете си. Чуваше се само скърцането на обувките им върху бетонния под и свистенето на реактивните двигатели.
Излязоха навън, завиха надясно и описаха голям полукръг през топлия въздух от соплата, докато стигнаха до рампата на самолета. Изкачиха се нагоре, точно в средата, като внимателно търсеха с крака металните ребра, монтирани по наклона за тяхно улеснение. Екипажът ги очакваше. Първият пилот беше жена, капитан от Американските военновъздушни сили, стройна и елегантна в униформата си. До нея бяха застанали вторият пилот, бордовият инженер, навигаторът и радистът, а срещу тях в редица отговорникът по товаренето и хората му. Войниците от почетната стража минаха покрай тях и стигнаха до предния отсек. Спуснаха ковчега върху специална поставка, прикрепена към стената на фюзелажа, четирима отстъпиха назад и сведоха глави. Другите двама плъзнаха ковчега на мястото му. Отговорникът по товаренето се приближи, закрепи го с гумени ремъци, после отстъпи назад и застана мълчаливо до войниците от почетната стража.
Товаренето на седемте ковчега отне цял час. Хората в хангара чакаха мълчаливо през цялото време, а когато войниците вдигнаха и последния, тръгнаха след тях навън със същата бавна и тържествена походка. Застанаха пред товарната рампа на самолета, докато почетната стража излезе, след това сивокосият американец се ръкува с тримата виетнамски офицери, кимна на американката и без да каже дума, взе на рамо сака и изтича нагоре по рампата във вътрешността на самолета. След миг мощният мотор вдигна рампата и я затвори. Реактивните двигатели заработиха на по-висока тяга, спирачките освободиха колелата и машината започна да рулира по пистата. Направи голям завой и изчезна зад хангара. Шумът на двигателите рязко утихна, после пак се усили в далечината, когато самолетът застана на пистата за излитане, увеличи тягата още повече, понесе се напред и се отдели от бетона. Направи широк завой и след миг изчезна — виждаха се само три мигащи светлинки почти до хоризонта и тъмната следа от изгорелите газове.
Войниците от почетната стража се разотидоха в тишината, американката се ръкува с виетнамците и тръгна към колата си. Виетнамците тръгнаха към своята — беше японска, лимузина, боядисана в зелено, като военна машина. Жената седна зад волана, а двамата мъже — на задната седалка. До центъра на Ханой не беше далеч. Спряха на паркинга зад ниска бетонна постройка, боядисана в пясъчножълто, защитена с висока телена ограда. Жената заключи автомобила и заобиколи постройката, за да влезе през друг вход. Изкачи няколко стъпала и влезе в кабинета си. Вписа успешното предаване на товара в големия подвързан дневник, който стоеше на бюрото й, затвори го и го заключи в един шкаф до вратата. После отвори вратата и надникна в коридора. Върна се, вдигна телефонната слушалка и набра един номер на единайсет хиляди мили оттук, в Ню Йорк.
Преди набитият мъж да донесе кафето в банята, Мерилин успя да разбуди Шерил и да върне Честър към някаква степен на съзнание. Онзи влезе с три чаши и за момент се поколеба, защото се чудеше къде да ги остави, после отиде до мивката и ги сложи на тесния гранитен рафт под огледалото. Излезе, без да каже дума, и затвори вратата след себе си, но без да я затръшне.
Мерилин подаде чашите на Шерил и Честър една по една, защото трепереше и се притесняваше, че ако вземе двете наведнъж, би могла да разлее кафето. Най-напред клекна до Шерил и й помогна да отпие първата глътка, после се върна при Честър и той пое чашата с празен поглед, сякаш не разбираше какво е. След това взе своята и започна да пие жадно, застанала до мивката. Кафето беше добро. Сметаната и захарта даваха допълнителна енергия.
— Къде са сертификатите за акциите? — попита тя шепнешком.
Честър я погледна неспокойно.
— В банката. В личния ми сейф.
Мерилин кимна. Даде си сметка, че не знае коя е банката на Честър. Нито пък къде е. Нито за какво служат сертификатите за акциите.
— Колко са?
Той сви рамене.
— Първоначално бяха хиляда. Триста използвах като гаранция за кредитите. Временно трябваше да ги отстъпя на кредитора.
— А как са попаднали у Хоби?
Той поклати глава.
— Откупил е дълга ми. Предполагам, че още днес ще му ги изпратят по куриер. Не са им нужни повече. Аз му дадох като залог още деветдесет. Те са в сейфа, но смятах, че ще се наложи да му ги предам скоро.
— А как се прави прехвърлянето?
Той сви рамене с безразличие, уморено.
— Джиросвам акциите на негово име, той взема сертификатите и ги регистрира на борсата. Когато се сдобие с петстотин и една на свое име, става собственик на контролния пакет.
— Къде е банката ти?
Честър отпи първата глътка кафе.
— На три пресечки оттук. Пет минути пеша. После още пет минути до борсата. Десет минути от началото до края, и оставаме без пари и без дом, на улицата.
Остави чашата на пода и пак се втренчи пред себе си. Шерил седеше отпусната, не пиеше кафето си. Изглеждаше подпухнала. Може би физически не беше добре. А може би все още не бе преодоляла шока? Мерилин нямаше представа. Нямаше опит с такива неща. Носът й изглеждаше ужасно — почернял и подут. Синините се разпространяваха под очите й. Устните й бяха напукани, защото беше дишала през устата цяла нощ.
— Пийни още малко кафе. Ще ти се отрази добре.
Приклекна до нея и вдигна ръката й с чашата към устните й. Шерил отпи. Част от течността се разля по брадичката й. Отпи още веднъж и вдигна очи към Мерилин. В тях се четеше нещо. Мерилин не знаеше какво е то, но все пак се усмихна, за да я окуражи.
— Ще те отведем в болница — прошепна тя.
Шерил затвори очи и кимна, сякаш изведнъж бе почувствала облекчение. Мерилин улови ръката й и се вторачи във вратата. Питаше се как ли ще изпълни това обещание.
— Сигурен ли си, че искаш да го задържиш? — попита Джоди.
Имаше предвид джипа, линкълн навигатор, който бяха взели от Ратър. Ричър се замисли. Бяха попаднали на задръстване по пътя към Трайбъроу.
